Неспособна да устои повече на погледа му, тя отклони очи към гердана около врата му. Беше една златна разцъфнала роза, окачена на кожена лента, която почиваше точно между твърдите му, добре оформени гръдни мускули. Но това, което привлече погледа ѝ най-вече, беше вената под кожената връзка, която пулсираше заедно със сърцето му.

Дрейвън почувства дъхът ѝ да пада върху голите му гърди. Това предизвика тръпки по цялото му тяло.

Той я зачака да проговори, но тя изглежда беше очарована от хералдическия знак, който кралица Елинор му беше дала, когато беше спечелил първия си турнир.

– Да не би думите най-накрая да не ви достигат? – попита той. Преди тя да успее да отговори, Саймън и прислужницата ѝ се присъединиха към тях.

Саймън му подхвърли туниката.

– Трябва да поставим стража, за да се оглежда за глигана.

– Да. Както и за другите неща, които могат да изскочат, когато човек най-малко ги очаква.

Това я накара да го погледне отново. Бузите ѝ порозовяха и тя присви тъмнозелените си очи към него.

Сграбчи го непреодолима нужда да я целуне и ако бяха сами, той се съмняваше, че щеше да има силата да я отхвърли. Вместо това, той съсредоточи вниманието си върху Саймън, а не върху влажните ѝ устни.

Така, тя беше дошла да го шпионира.

В действителност, беше поласкан и най-вече, ужасно възбуден. Това, което наистина искаше да знае бе, дали тя е харесала това, което е видяла?

Никога преди не го е било грижа какво мисли една жена за него. Но поради някаква причина, той искаше Емили да го жадува толкова много, колкото той нея.

Да не си луд?

Да, трябва да беше. Нямаше друго обяснение. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе тя да го иска повече, отколкото вече го желаеше.

С тази мисъл в ума, той грабна туниката си, подаде ѝ ведрото и бързо се облече.

– По-добре да се връщаме обратно в лагера, преди глиганът да се е върнал – каза Дрейвън, след което тръгна най-отпред.

Емили последва Дрейвън, като закрачи заедно със Саймън. След като стигнаха лагера, се сети какво беше направила, когато срещнаха глигана.

Без да се колебае дори за миг, тя беше поверила живота си на Дрейвън. Никога преди не беше правила нещо такова. Винаги бе склонна за приключение, но никога до състояние на такава глупост, каквато беше показала с глигана.

Но в сърцето си тя знаеше, че Дрейвън няма да позволи да бъде наранена. И той беше доказал това.

– Благодаря ви, лорд Дрейвън – каза тя.

Той погледна към нея през рамо.

– За какво?

– Че ме спасихте.

Погледът му омекна.

– Аз трябва да кажа същото. Ако не бяхте разсеяли звяра, сигурен съм, че точно сега щях да се грижа за няколко рани.

– О, Дрейвън – каза Саймън с фалцет, като стисна ръце и ги задържа до рамото си. Той погледна почтително Дрейвън. – Ти си и моят герой!

Саймън подсмъркна, все едно сдържаше сълзите си и сложи ръцете си върху раменете на Дрейвън.

– Ако не беше ти, този долен, стар глиган, щеше да ме изяде жив.

Дрейвън изблъска Саймън настрана.

– Махни се от мен, ти долен евнух.

– Но Дрейвън – отново извиси гласа си Саймън във фалцетния регистър. – Ти си моят герой. Дай ми целувка.

Дрейвън се измъкна от прегръдката на Саймън и отстъпи зад Емили.

– Да не си побъркан?

– Добре тогава – сопна се Саймън. – Ето, Емили, вие го целунете заради мен.

И преди някой да разбере какво планира Саймън, тя се намери хвърлена в ръцете на брат му. Телата им се сблъскаха.

Ръцете на Дрейвън се обвиха около нея и за момент тя не можеше да диша, докато гледаше нагоре към тези стреснати, сини очи. Между тях се надигна горещина, която прескачаше между телата им. Отне им дъха и запали огън в кръвта им.

Когато Дрейвън не направи нищо, за да я целуне, Саймън каза:

– Добре тогава – каза Саймън, издърпа я от прегръдката на Дрейвън в своята собствена. –Нека ти покажа как се дава целувка.

Саймън наведе устните си към нейните, но преди да ги докосне, Дрейвън хвана брадичката му с ръката си и избута лицето му надалеч от нейното.

– Ако устните ти се доближат до нейните, ще те кастрирам, братко.

Саймън му намигна.

– Както кажеш, скъпи братко. Както кажеш.

Саймън я пусна, а Дрейвън пусна него.

– Но ще ти кажа нещо – каза Саймън, като дръпна туниката си. – Ако толкова нежна девойка ми спаси живота, щях да намеря по-добър начин да ѝ благодаря, отколкото с обикновени думи.

– Сигурен съм, че щеше.

Саймън го игнорира и хвана Алис за ръката.

– Хей, девойко Алис, изглежда забрави да вземеш водата си. Какво ще кажеш да те придружа обратно до потока, да не би глиганът да се върне?

– Ще ви благодаря най-любезно за вашата галантност, милорд.

– Още едно отблагодаряване с думи – въздъхна Саймън. – Алис, какво да направя?

Алис взе ведрото от Емили и по блясъка в очите на прислужницата си, тя имаше добра идея как Алис щеше да благодари на Саймън с повече от прости думи.

Като се изчерви от мисълта какво планира прислужницата ѝ, Емили сключи ръце пред себе си и погледна Дрейвън.

– Може би ще искате да приберете прислужницата си – предупреди я той, когато Алис и Саймън изчезнаха от погледа им. – Имам чувството, че брат ми планира нещо повече от просто обикновено пиене.

– А аз имам чувството, че Алис е добре.

Между тях се настани неловко мълчание, когато се отправиха към лагера.

– О, милорд, какво голямо, горещо копие имате!

Емили се препъна при думите на Алис.

Дрейвън се спря.

– Най-добре да...

– Не – каза тя и хвана ръката му. – Оставете ги да се забавляват.

Той я погледна подозрително.

– Няма много дами, който да бъдат толкова толерантни, спрямо поведението на прислужниците си.

– Знам, че трябва да съм покрусена. Но Алис ми е добра приятелка и макар че има своите недостатъци, тя е с добро и щедро сърце.

– А това ли е всичко, което има значение за вас?

– Да – каза тя. – Хората винаги ще правят грешки, но това, което има най-голямо значение накрая, е тяхното сърце.

– А ако нямат сърце?

Емили се поколеба при странната нотка в гласа му.

– Всеки има сърце.

Той тръсна глава.

– Не всеки.

Емили го дръпна, за да го спре.

– Да, Дрейвън. Всеки. Знаете ли какво виждам, когато ви погледна?

Той впи очите си в нея, в очакване на следващите ѝ думи.

– Аз нямам сърце – призна той. – То беше изтръгнато преди много време.

Тя постави ръка на гърдите му. Дрейвън погледна надолу. Ръката ѝ изглеждаше толкова малка и крехка върху туниката му, докато го докосваше.

– За мъж без сърце, имате силно биене в гърдите си.

– Това е само орган.

– Може би – каза тя и срещна погледа му. –Но аз знам истината за вас.

– И каква е тя?

Емили се наслаждаваше на горещината на кожата му, която се плъзна нагоре по ръката и към тялото ѝ. Как ѝ се искаше да може той да се види през очите ѝ. Поне за миг.

Той беше нараняван. Тя го знаеше. И макар че може би беше най-страховитият воин в християнския свят, тя чувстваше, че все още има част от него, която беше уязвима. Част от него, която той бе заключил за света и ако тя някога успееше да я достигне, щеше да държи ключа за сърцето, което той отричаше, че притежава.

– Един ден, Дрейвън – прошепна тя. – Един ден, ще видите истината, както я виждам аз. Ще опознаете себе си.

Челюстта му заигра.

– Единствената ми надежда е, че няма да настъпи ден, в който да разберете истината за мен.

С тези думи, той се отдръпна от ръката ѝ и я поведе обратно по пътя за лагера.

Емили се опита още няколко пъти да говори е него, но той престана да отговаря.


* * *

Точно преди здрачаване, Алис и Саймън се завърнаха.

Алис бавно тръгна към нея с блестящи очи и руменина по лицето си. Тя се наведе над Емили, която седеше пред огъня и прошепна:

– Всичко, което мога да кажа е, милейди, че ако лорд Дрейвън е наполовина толкова талантлив колкото брат си, пригответе се за една невероятна езда.

– Алис – смъмри я Емили.

Прислужницата ѝ се усмихна.

– Само почакайте. Нямате идея как... –Алис спря, когато един от рицарите мина наблизо. Когато отново останаха сами, Алис сбръчка нос. – Само почакайте – прошепна тя, след което отиде да помогне за сервирането на вечерята.

Докато ядяха, рицарите в групата, си разказваха истории за приключения, но Емили не слушаше. Те говориха за същите вечни приказки, които бе слушала безброй пъти.

Освен това имаше други неща, които я занимаваха. Като например, да накара Дрейвън да се засмее.

Тя прекара цялото време в мисли как да го направи. Докато дъвчеше печения заек, слушаше как Дрейвън и Саймън говорят за политиката на краля относно франките и скотите. Нищо чудно, че мъжът никога не се смееше. Кой можеше да се засмее на нещо толкова безинтересно и скучно, каквото е политиката?

Това, от което Дрейвън имаше нужда, беше закачка. Да, това можеше да накара очите му да заблестят.

Тя изчака, докато те приключиха разговора си, след което се наведе напред.

– Милорд? – обърна се тя към Дрейвън. –Знаете ли колко византийци са необходими, за да се запали огън?

Докато се протягаше за бокала си, лицето му изразяваше нещо средно между скука и скептицизъм.

– Не мога да си представя.

– Двама – каза просто тя. – Един да запали огъня и един да обърка нещата.

Саймън избухна в смях, но Дрейвън само я погледна косо.

Провал.

Емили забарабани с пръсти, докато мислеше за друга.

– Добре – започна тя отново. – Колко северняка са нужни, за да се запали огън?

– Трима? – отговори хладнокръвно той.

– Не, защо да се притесняват за огън, след като има манастир зад съседния хълм.