– Оръженосецът ми.

– Оу – каза тя, като тъкмо приключваше с работата си. Когато се наведе, за да вземе кърпата, бедрото ѝ по невнимание закачи вътрешната страна на неговото.

Той изсвистя остро и се изправи толкова рязко, че тя неволно изпищя.

Преди да успее да се извини, той бе извън обсега ѝ.

Дрейвън поемаше дълбоко въздух, борейки се с желанието, което се движеше по цялото му тяло. Бедрото го болеше, сякаш някой бе сложил нажежена стомана до него. А напрегнатите му слабини изгаряха, сякаш огньовете на ада бяха изсипани в скута му.

Ако бе останал още един миг с нея, щеше да опозори и двама им.

Мислейки единствено за това да постави колкото може повече разстояние между тях, той се запъти към конюшните, които за съжаление, бяха окупирани от Саймън.

– Мислех, че си в замъка – сопна се Дрейвън на брат си, който стоеше до импровизираната постеля, която Дрейвън си бе направил предната вечер.

– Чух от Дрюс, че си преместил нещата си тук и дойдох да се уверя сам.

Дрейвън се опита да не му обръща внимание, докато сваляше туниката си.

– Къде е оръженосецът ми?

– Последният път, когато го видях се хранеше. Чакай, нека ти помогна.

Дрейвън се обърна с гръб към брат си, за да може той да откопчае и развърже ризницата му.

– Защо даде на дамата стаята си?

Дрейвън усети как челюстта му се стегна.

– Това не е твоя работа.

– Знам, но никога не съм те виждал да действаш толкова странно.

Затваряйки очи, Дрейвън си пожела поне веднъж Саймън просто да се отдръпне. Но той го познаваше твърде добре, за да знае, че няма да го остави намира, докато не получи отговор. Това бе най-досадният навик на мъж, който имаше множество досадни навици.

– Отстъпих ѝ я, тъй като тя е най-чистата стая в целия замък и преместих нещата си тук, защото ако стоя надалеч от нея, няма да мога да я нараня.

Той усети как Саймън сграбчи ризницата му.

– Колко пъти трябва да ти повтарям, че ти не си като баща си?

Дрейвън се отскубна от хватката му и свали тежката ризница през главата си.

– Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш, братко.

Саймън го погледна яростно.

– Нито веднъж не съм те виждал да удряш някого от гняв. Защо...

– Ами ръката ти? – прекъсна го Дрейвън.

Гневът се оттегли от лицето му и той стана много блед.

– Тогава бяхме деца, Дрейвън, а и беше инцидент.

– Няма значение – каза той и се опита да пропъди видението за брат си, който лежи на земята, наранен от собствената му ръка. – Аз почти те убих онзи ден.

– Никога след това не си вдигнал ръка срещу мен.

– Защото не си ме ядосвал.

Саймън изсумтя.

– Е, със сигурност не е от липса на усилия от моя страна.

– Не те намирам за забавен.

– Виждаш ли – каза Саймън тържествуващо. – Сега си ми ядосан и все пак не правиш нищо, за да ме нараниш.

– Това не е същото – настоя той. – Аз не мога... не – поправи се Дрейвън. – Няма да поема подобен риск с нейното благосъстояние. Не и когато съм се заклел да не позволя да ѝ се случи нищо лошо.

Саймън въздъхна.

– Още по-жалко. Надявах се, че присъствието ѝ ще те накара да осъзнаеш, че можеш да си с жена, без да я нараниш.

Дрейвън искаше да може да повярва в това. Но знаеше по-добре. Той бе завладян от същата ярост, като баща си и бе безсилен да я спре.

Колко пъти в битки той бе убивал, без да усети? Веднъж щом яростта го обземеше, ставаше нейна пионка. Не усещаше нищо и не помнеше нищо, докато не отминеше.

И тогава вече бе прекалено късно за бедните души, които бяха пресекли пътя му.

След като бе видял как собствената му майка умира от същата тази ярост, той никога нямаше да застраши живота на някоя жена, заради собствените си интереси или нуждата от наследник.

Не, проклятието на кръвта му щеше да свърши с него. Той щеше да се погрижи за това.

С възмутено изражение на лицето си, Саймън се отдръпна от дървения стълб и излезе от конюшните.

Дрейвън приключи със свалянето на ризницата си и облече черна туника и бричове.

Щом напусна конюшнята, той забеляза Емили да върви към замъка, заедно с Дрюс. Двамата се смееха на нещо. Звукът на мелодичният ѝ смях звънна в ушите му.

Какво ли не би дал да бъде свободен да се шегува с нея и да гледа как очите ѝ се изпълват със смях.

С високо вдигнатата си глава, светлорусите си коси и воалът, който се носеше след нея, тя бе изящно, примамливо създание.

И за първи път в своя живот, той искаше Саймън да е прав.

Какво ли би било да живее като нормален мъж? Да седне пред огъня, докато неговата дама изпълнява задълженията си и се грижи за децата му?

Да го поглежда с усмивка, която е предназначена само за него?

Той би продал и малкото си останала душа за такъв живот.

Но това бе мечта, която беше изоставил преди много години по принуда. Сега с присъствието на Емили, тя се бе съживила с такава сила, че той проклинаше Хенри заради заповедта му.

Аз, Дрейвън дьо Монтагю, граф на Рейвънсууд, се заклевам, че не ще докосна лейди Емили в гняв или похот. Тя ще напусне дома ми в същия вид, в който ми бе поверена, или ще се предам на правосъдието на краля, каквото и да бъде то.

Дори и да бе последното нещо което да направи, той щеше да спази клетвата си, а тялото и желанията му да бъдат проклети.

Глава 4

Емили тъкмо беше седнала да закусва с Алис, когато вратата към главната кула на замъка се отвори широко. Тя се намръщи към прислужницата си, след като в стаята започнаха да се втурват хора като вихрушка от дейности.

Водеше ги жилав мъж, на около тридесет години, който бе сграбчил и притиснал малък черен тефтер към дясната си страна. Черната му коса беше тънка и къса, а сплъстеният му бретон постоянно падаше пред очите, без значение колко пъти го отмяташе настрани. Той носеше светлооранжева туника и езикът му раздаваше заповеди с удивителна скорост.

– Ти, там – каза той на една от петнадесетте жени. – Избери още три и незабавно започвайте да чистите горния етаж. Искам четири жени да търкат в кухнята, а останалите могат да започнат тук. Майстор дърводелецо, – обърна се той към брадат по-възрастен мъж, който стоеше вдясно от него. – Виждате, че тази зала е за пълно ремонтиране. – Той направи широк замах с лявата си ръка и посочи голите, избелели сиви стени. – Имат нужда да бъдат подсилени, боядисани и каквото там мислите, че трябва да се направи още по тях. Искам ги светли и весели. Уютни. Да – каза той с удовлетворена усмивка.

– Нека се стремим към домашен уют.

– Милейди? – попита Алис. – Кои са тези хора?

– Не знам – каза Емили. – Но подозирам, че мъжът в оранжево трябва да е управителят на лорд Дрейвън. – Или бе побъркан, за да дойде непоканен в залата на графа и да започне да прави промени.

Не, той трябваше да е управителят.

Сякаш доловил мислите ѝ, мъжът се приближи към нея.

– Добър ден, милейди – каза той и седна край масата до нея. – Аз съм Денис, управителят на лорд Дрейвън.

Той извади тефтера, отвори на страницата, която бе отбелязана с малко перо за писане и го сложи на масата до нея. След това извади стъкленица с мастило от чантичката на колана си и я отвори. Потопи перото, спря и погледна към нея.

– Беше ми казано да ви попитам за по специалните ви нужди.

Преди тя да успее да отговори на вратата отново настана суматоха.

– Изчезни от пътя – крещеше някой.

Тълпата се раздели като Червено море, когато група от четирима мъже внесоха голяма лицева дъска за легло през вратата. Мъжете спряха чак вътре в залата и занесоха сложно орнаментираната махагоновата дъска към далечната стена.

– Ще ни каже ли някой къде да сложим това? – задъхано попита млад мъж.

– Е, определено няма да е в залата – промърмори Денис под носа си. Той прекоси помещението и посочи стълбите с перото си. – Нагоре по стълбите в стаята на дамата отдясно.

Денис се обърна към един от слугите на лорд Дрейвън и заповяда на мъжа да им покаже пътя.

Изумена, Емили наблюдаваше мъжете да се борят нагоре по стълбите с новата ѝ дъска.

– Какво става? – попита тя Денис, когато той се върна при нея.

Той приглади педантично ръкава си, след което срещна погледа ѝ.

– Лорд Дрейвън ме събуди час преди изгрев и ми нареди да започна приготовленията за вашият престой. Той каза, че главната кула трябва да изглежда така, сякаш самият крал ще остане с нас.

Денис прокара пръст по списъка със задачи, които беше написал в тефтера си.

– Каза ми да намеря икономка, по-добър готвач, пекар, друг пивовар. Трябва да се поръчат храсти и цветя, и градинар. Повече говеда и кокошки – продължи той, като се намръщи и вдигна поглед от списъка си. – Каза ми, да взема много кокошки.

– Кокошки? – попита тя, също толкова объркана.

– Да, червени, каза Негова светлост. Нищо друго освен червени кокошки за дамата.

Емили се засмя на мисълта.

Денис погледна обратно към записките си.

– Името на новата икономка е Беатрикс и каза, че може да бъде тук този следобед. Тя е вдовица, която изглежда много мила. Ако имате някакъв проблем с нея, кажете ми и аз ще се оправя веднага. Сега, какви други неща предпочитате? – попита той и приготви отново перото си, за да запише заповедите ѝ.

Емили седеше в недоумение. Когато беше говорила с лорд Дрейвън предишната нощ, бе допуснала, че тя ще е тази, която да сложи нещата в ред.

Най-доброто на което се надяваше, беше икономка и може би едно, или две момичета от селото, които да ѝ помогнат с чистенето. Не беше очаквала армия от помощници да нахлуе в кулата, да не говорим за останалите неща, които беше наредил лорд Дрейвън.

– Не мога да се сетя за нищо друго – каза тя и погледна към прислужницата си, чието лице отразяваше нейното собствено изумление. –Алис?