416 изръмжа. Погледът й се вдигна към лицето му. Той я наблюдаваше с потъмнели от ярост очи. Осъзна, че го обгръща все още с ръка и бързо го пусна.

— Съжалявам! Трябваше да го махна. — Погледна надолу и видя, че кожата, където бе обвит презервативът, е все още червена. — Сигурна съм, че ще се оправи.

Надяваше се. Якоб го бе сторил, за да го нарани. Ако бе останал прекалено дълго така, липсата на кръвообращение можеше да причини сериозно увреждане. Но, разбира се, негодникът беше планирал да го убие. Щеше да е ужасно престъпление да се обезобрази толкова секси мъж. Това я накара да простене и да осъзнае напълно как тялото й реагира на голата мъжка плът, просната пред нея. Отпъди мисълта, не можеше да си позволи да разсъждава за това сега, трябваше да спре да го зяпа.

Прехапа устни, докато се опитваше да измисли начин как да се измъкнат от ситуацията, в която бяха попаднали. Трябваше да остане свободна, за да си тръгне след работа и да достави информацията, която бе откраднала. Очите й погледнаха отново към мъртвото тяло. То все още лежеше там, окървавено върху пода, където го бе оставила. Причината за смъртта му най-вероятно бе травмата, която му бе нанесла с кутията. Изпитваше истинска омраза, когато го удряше. Стомахът я присви. Никой нямаше да повярва, че е пребит с юмруци.

— По дяволите. Има само един начин да се измъкна от това. — Тя посрещна ядосания поглед на 416. — Съжалявам, но нямам избор. — Поколеба се. Искаше да му каже коя е и защо трябва да му причини такова ужасно нещо, но не посмя. Ами ако им кажеше? Можеше да го направи. Нямаше причини да вярва на никой, който работи за компанията. Ще съм в безопасност, ако си мисли най-лошото за мен.

416 беше убеден, че Ели никога няма да го нарани. Обхвана го паника, когато тя му се извини за това, което щеше да направи. Опита се да мръдне, но тялото му отказа. Единственото, което можеше да прави, бе да движи очите си, да премигва и преглъща. Успя да изръмжи няколко пъти, но не можеше да говори. Дали не смята да ме унищожи? Тогава защо премахна техника, който се опита да ме убие?

Всеки друг, но не и тя, помисли си обезумял 416. Щеше да умре безпомощен на пода в килията си. Вдиша чистия аромат на жената, която всеки път успяваше да го развълнува. Ели винаги беше мила, докосването й бе нежно, а погледът й любезен, когато взимаше проби от него. Тя бе единственият човек, който му бе дал топлина и истинска усмивка. Чакаше с нетърпение времето, когато щеше да влезе в килията му. Вярваше й, че няма да го нарани. Тя бе единственият човек, в чието присъствие той не чувстваше ужас, болка или унижение.

Забеляза притаения страх в очите й, докато красивият й син поглед го наблюдаваше, и сърцето му се сви леко. Никога досега не я бе заплашвал или ръмжал срещу нея, както към останалите техници. До днес. Само мисълта да я изплаши го караше да съжалява. Тогава жената щеше да го лиши от усмивките, които беше свикнал да цени, откакто тя работеше в лабораторията.

Тялото му започна да откликва на присъствието й, пенисът му трепна. Изпита болка, не знаеше какво му бе направил техникът, но лекото движение му даде надежда, че ще се възстанови напълно. Ели го караше да изпитва разни неща — да пожелае да докосне русата й коса или да притисне нос в гърлото й, за да вдиша чудесния й аромат. Понякога я сънуваше гола под него, а той свободен, без окови. Мечтаеше да докосне и вкуси всеки сантиметър от кожата й, да чуе гласа й и да научи всичко за жената, която го очароваше. Звукът на гласа й бе като музика за ушите му. Искаше да види усмивката й, да изучи смеха й и да зададе хилядите въпроси, които изпълваха ума му, на жената, която бе пленила душата му. Кожата й изглеждаше невероятно мека и миришеше прекалено хубаво.

Но сега бе заявила, че ще го нарани.

Почувства се предаден. Обхвана го срам от това, което беше видяла. Беше го спасила да бъде изнасилен, но видя какво му бе причинила човешката жестокост. Болеше го да знае, че всеки път, когато погледнеше към него, щеше да си спомня всичко. Обхвана го ярост. Не само го бяха измъчвали, но му бяха отнели и фантазиите, че тази жена може да го приеме като желан мъж.

Изръмжа отново, за да я изплаши и да предотврати онова, което бе намислила. Тялото му отказваше да се движи, а крайниците му да работят, но знаеше, че няма да я убие, дори и ако успееше да се освободи. Просто щеше да я отхвърли надалеч, зад линията, за да не се поддаде на изкушението да последва инстинктите си. Искаше я по начин, който знаеше, че е невъзможен за един затворник.

Видя как тя се изправи на крака и напусна полезрението му. Когато го бе обърнала по гръб, бе закрила гледката към мъртвия техник. Опита се да обърне глава, но не успя. Долови мърморенето й и чу странни звуци. Какво ли прави?

Нямаше никаква идея, но се ужасяваше. Всички хора бяха жестоки. Не знаеха какво е милост. Още бе шокиран, че бе убила техника. Първо, беше го направила, за да предотврати по-нататъшно насилие и второ, Ели беше изключително дребна жена. Беше повалила мъж. Може би подценяваше жените. Смяташе я за нежна и деликатна, но бе атакувала диво и брутално напълно развит мъж. Сърцето му заблъска лудо. Опита се да помръдне крайниците си, но те останаха неподвижни.

— Искам да знаеш, че ти си един некадърен негодник. Мразя те — изсъска Ели.

Съзнанието му прие думите й, заболя го, но това не го изненада. Знаеше, че всички, които работят в лабораторията за тестване, смятаха, че те са само плът за експерименти. Беше грешка да мисли, че тя ще е различна.

Глупава и незабравима. Обхвана го ярост и пръстите му се свиха. Помръдна устни и си обеща, че ще отмъсти на жената, която го бе накарала да мисли, че е различна.

Искам да знаеш, че си един некадърен негодник. Мразя те, надяваше се, че където и да се намираше Якоб, я чува. Искаше той да знае, какво мисли за него. Не съжаляваше, че го е убила. Притесняваше се малко, но щеше да го преодолее скоро. Той не заслужаваше да изпитва вина за това, което беше направила.

Почисти кутията от кръвта на техника. Имаше вдлъбнатина по нея, но се съмняваше, че някой щеше да я забележи в суматохата. Скри кървавата салфетка в кутията. Трябваше да докосне тялото му и се намръщи, когато свали панталоните още по-надолу, за да може презервативът да се вижда напълно. Не можеше да има съмнения относно намеренията му. Опита се да успокои паниката, която се надигаше в нея. Погледът й се върна на 416. Слава богу, не бе мръднал и сантиметър.

Можеше само да се моли планът й да проработи и това, което й бяха казали, да е истина. Затворникът беше твърде ценен, за да бъде убит.

Той ще е добре. Трябва да вярвам в това.

Взе още една салфетка и я нацапа с част от все още прясната кръв на пода. Обърна се към 416. Дали ще ме намрази за това? Вероятно. Но нямаше друг избор. Никога не биха я оставили да напусне подземната лаборатория, ако я подозираха за смъртта на Якоб. Не смееше да каже дори на 416, какво смята да направи. Ако той кажеше на някой, щяха да я затворят, разпитват и никога нямаше да я пуснат. Трябваше да смъкне всички подозрения от себе си, за да може да спаси него и останалите затворници. Намери спринцовката, която бе използвал Якоб. Слава богу, беше я затворил, след като я бе употребил. Не искаше да рискува да зарази 416 с някаква инфекция, но нямаше друг избор, освен да я използва отново. Надяваше се, Якоб да не я бе замърсил, преди да я затвори. Поколеба се. Нямаше връщане назад, след като го стори.

Започна да действа бързо, преди да е променила решението си. Клекна до 416 и размаза кървавата салфетка по ръцете и пръстите му. Не искаше да поглежда към лицето му, докато подготвяше сцената на убийството. Просто не можеше.

Нямаше да го умъртвят. Беше чувала доста пъти, че понякога затворниците успявали да убият някой от техниците, но въпреки това ги оставяха живи. Обектите за тестване не се убиват. Прекалено ценни са. Той ще бъде добре, постоянно си повтаряше наум. Изправи се, прибра кървавото доказателство в кутията и взе спринцовката. Не искаше да го наранява. Очите й се напълниха със сълзи. 416 лежеше безпомощен. Искаше да го прегърне, дори и да желаеше да я убие. Някой трябваше да му покаже какво е състрадание, но за жалост нямаше да бъде тя. Някой трябваше да поеме вината за смъртта на Якоб, за да може тя, необезпокоявана, да изнесе информацията и да я предаде на шефа си. Когато се съберяха достатъчно доказателства, съдът щеше да издаде заповед за обиск. Лабораторията щеше да бъде претърсена, а затворниците открити. Щяха да излязат на бял свят всички мръсни тайни, които Мерикъл Индъстрис се опитваше да скрие.

Клекна до 416. Красивият му, но гневен поглед се фокусира върху нея. Изгаряше го ярост. Ели преглътна горчивината, която се бе надигнала от това, което се канеше да стори:

— Наистина, съжалявам, че трябва да ти причиня това.

— Ще те убия — дрезгаво отговори той, като помръдна едната си ръка. — Кълна се! Ще те убия с голи ръце.

Обхвана я страх, че той ще направи точно това. Очевидно започваше да възвръща контрола над тялото си. Погледна надолу, за да намери мястото, където го беше пробол Якоб и заби иглата. Изправи се на крака, без да поглежда към 416, въпреки че той изръмжа от болката, която му причини.

Взе кутията и отиде до стената. Обърна се и го погледна за миг, точно преди да се удари в нея. Болка избухна в скулата й. Коленете й се подкосиха, а устата й се напълни с кръв. Нямаше огледало, но мигновено си спомни за онова в стаята за наблюдения. Ами ако някой беше влязъл и видял това, което бе направила? Помисли си, че ако бе вярно, охраната вече щеше да е нахлула.

Надяваше се, че лицето й изглежда толкова зле, колкото го чувстваше. Пръстите й трепереха, когато набра кода, за да отвори вратата. Алармата се изключи, стоманената преграда се плъзна встрани и вратата се отвори. Излезе от стаята, преградата се върна на място и алармата се включи отново. Падна на колене в коридора, обърна глава към камерата и извика: