Джейн Джонсън - Фаворитката на султана

– Съжалявам за брат ти – изричам тихо.

Той кима. Не е прието да се говори за смъртта на попадналите под гнева на Исмаил. Те просто престават да съществуват.

– Пуснете човека да влезе, това са просто портокали – нарежда той на останалите пазачи. Карим слага ръка на рамото ми.

– Пази се, Нус-Нус – казва той със странно пискливия си глас за ръст като неговия. – Тук никой не е в безопасност.

Приближавам към вътрешния двор в двореца на Зидана и нежните звуци от уд достигат до мен. Уд е прекрасен инструмент, предшественик на европейската лютня, и обичам да свиря на него, когато имам възможност. Издава напевен тъжен звук, особено подходящ за любовни песни и меланхолични мелодии. Научих се да свиря сравнително добре и сега, щом чувам изпълнението на уд с такова чувство, пръстите ме засърбяват да се присъединя. После в хармония с меланхоличната мелодия се извисява и глас и аз спирам където съм, под обраслата с лоза арка да послушам.

Надничам във вътрешния двор и виждам Черния Джон, любимия евнух на Зидана, свит над красив уд като маймуна над откраднат плод, а огромните му пръсти пъргаво се движат, докато изпълняват баладата в минор. Тази песен е френска, струва ми се, и в оригиналния ѝ вариант не се споменава за тъмнокожи господарки, нито за черни очи. Всички трябва да се нагодим към промяната в обстоятелствата, да свикнем или да умрем, а Джон добива все по-добри умения. Когато започва следващата песен, в която се разказва как любовникът трябва да стои настрана и да гледа любимата си с друг, защото не е достоен да се ожени за нея (тук става дума за пари, а не за липса на физически способност), струва ми се доста странно, предвид безвкусния текст, че очите ми се пълнят със сълзи.

Последния път, когато чух тази песен, беше в изпълнение на един доктор, шотландец по рождение, африканец по избор. През няколкото години, в които му принадлежах, се научих да чета и пиша на четири езика; да различавам корен от мандрагора от този на джинджифил; да свиря добре на испанска китара и на уд. Знаех наизуст Корана и поезията на Руми (господарят ми беше приел исляма и се шегуваше, че тази религия е по-христянска от христянството). Покорявах сърца от Тимбукту до Кайро, от Флоренция до Кадис. Мислех се за голям късметлия. Братовчед ми Аю би казал, че съм се издигнал...

О, болезнено е да мисля за Аю. Съдбата му беше по-лоша и от моята.

Докторът ми беше добър господар, по-скоро учител към края си, който беше жесток. Бяхме в Гао на гости на така наречения тамошен крал (по-скоро амбициозен вожд, който се опитваше да възкреси града от разрухата), когато половината прислуга се поболя от нещо необичайно. Доктор Луис успя да спаси три от децата на краля и две от жените му, преди сам да бъде повален от потене и треперене, а накрая и от халюцинации. Опитах да го измъкна от двореца; и се провалих. Той умря, а аз останах без подкрепа на милостта на чудовищно неблагодарния така наречен крал, който ме прати на пазара за роби, в случай че и аз съм поразен от семето на заразата. А там бях продаден на чудовище.

Песента на Черния Джон върви към края си и дамите подвикват одобрително. Измъквам се от сенките и влизам във вътрешния двор. Там са Наима и Мина, хубавата Хадиджа и Роузия; там е и Фатима, сестрата на хаджиба, която подрусва момченцето в скута си. Изумявам се както винаги как е възможно при подобна силна прилика между брат и сестра той да е така отблъскващ, а тя тъй изкусителна. Гърдите и бедрата на Фатима са сочно наедрели, но въпреки ражданията е запазила елегантната си тънка талия. Докато неговата уста прилича на огромен плужек, нейните устни са пухкави. Черните му очи вдъхват усещане за смърт, напомнят на тези на акула; очите на Фатима са ясни и палави, обещаващи разнообразни забавления в кревата. Щом ме вижда, те се ококорват от изненада; после бързо поглежда встрани. Интересно, мисля си, и запазвам впечатлението от този поглед за по-късно. Покланям се на Зидана. Усмивката, която ми отправя, съдържа една част захар и две части злоба.

– Все още си жив, Нус-Нус? Умник.

Отвръщам ѝ с остър поглед, който казва "Не благодарение на теб", но тя само се ухилва широко. След това пляска с ръце.

– Върви си, Джон, всички си вървете. Трябва да разговарям с Нус-Нус. Надявам се, че си оценил умелата поправка – казва тя, щом всички си тръгват, а когато не отговарям, разсмива се.

– Можеше да бъде много по-зле и ти го знаеш. Книгата, която мислех да сложа в тези прекрасни корици, имаше картинки. Много поучителни и пълни с въображение картинки. – Прави пауза. – Той накара ли те да му почетеш от нея?

Кимвам кипнал.

– Ще ми се да можех да бъда там и да видя. А Исмаил кимаше ли мъдро, редеше ли беззвучно думите, докато ти декламираше?

Познава съпруга си твърде добре.

– Можехте да причините смъртта ми.

– О, Нус-Нус, подценяваш себе си. Виж, аз не те подценявам. Знаех, че ще преминеш малкото ми изпитание. Ти си изобретателен мъж. Шегата беше добра все пак.

– Дошъл съм да моля за помощта ви по друг въпрос. – Обяснявам ѝ проблема с вълка, въпреки че не споменавам за тормоза на Зидан над животното. Няма смисъл. Не ще да чуе и дума срещу него.

– Ако зависеше от мен, бих избрала лъв, а не някакъв крастав стар вълк. – Тя поема въздух. – Какво ще покажем на чужденците с това?

– Че всеки, който дръзне да ни нападне, ще последва съдбата му? – рискувам.

– По-скоро, че сме стадо овце.

– Вълкът е неговият символ – напомням ѝ аз, но на нея този разговор не ѝ е интересен, вместо това се оттегля и след малко се връща с мъничка стъкленица, пълна с лилава течност.

– Намажи малко месо с това и го дай на звяра точно след мръкване. Ще го пооживи за известно време.

– Надявам се не прекалено.

– Тогава битката би била честна, не е ли така? – Погледът ѝ проблясва. – Прекрасно зрелище би било. Да се надяваме, че не съм объркала количествата. – И тя ми се усмихва лукаво.

Понечвам да си вървя, но после се обръщам. Дали да спомена за налъмите? Ще се вбеси заради глупостта ми, а и какво би могла да направи? На никоя жена не е позволено да напуска двореца и в случай че не е способна да накара своите духове да ги материализират, дори магиите на Зидана не могат да ги върнат обратно.

Тя наблюдава моята нерешителност с вдигнати вежди.

– Върви, Нус-Нус, но не забравяй, че следващата услуга е за мен.

Отивам с дозата и инструкциите при гледача на животните и сурово го предупреждавам да не се съмнява, че ще го навестя, ако вълкът не се държи както се очаква тази вечер, и се отправям обратно към Дар Кбира, преговаряйки останалите си задължения за деня, докато не стигам до опасното впечатление, че всичко е под контрол. Докато вървя през дългата, покрита с асма пътека, водеща към павилионите на султана, някой ме вика по име. Обръщам се: това е Яя, един от стражите пред главната порта.

– По-рано дойдоха едни хора. – Лицето му лъщи от пот, нима е тичал след мен само за да ми каже това? Винаги има някой, който идва за подкуп или аудиенция.

– Какво искаха?

Яя изглежда сериозен.

– Правеха разследване. Някакъв човек бил убит вчера на пазара.

Сърцето ми започва да блъска. Капка пот се плъзва от линията на косата под чалмата ми, претъркулва се надолу по челото, а след това към носа.

Яя ме наблюдава, а очите му се ококорват от любопитство.

– Разпитваха всички стражи кой е влизал или излизал вчера, а ние отвърнахме, че нямаше много куражлии в дъжда...

– Но си им казал, че сте видели мен – довършвам и ми призлява.

– Ами наложи се – отговаря той, сякаш лъжата не е вариант.

– И?

Прави гримаса.

– Искаха да говорят с теб. Казах, че изпълняваш задачи на султана, че му помагаш за подготовката по откриването и те си отидоха.

Изпускам затаения си дъх.

– Значи, всичко е наред.

– Утре ще се върнат отново.

Става ми горещо, а след това студено.

– Но утре отново ще бъда зает.

– Тогава аз няма да бъда тук. – В гласа му прозвучава нотка на облекчение при тези думи. Щом вижда изражението ми, добавя колебливо: – Но ще помоля Хассан да ги отпрати.

– Чудесно. – Бързо се отдалечавам и проклинам със затаен дъх. Хората на закона обикновено не са толкова настоятелни, знаят добре, че юрисдикцията им не преминава границата, белязана от дворцовата стена. Някой видял ли е нещо, което ме уличава директно? Сиди Кабур трябва да е имал повече връзки, отколкото си мислех, за да търсят убиеца му така усърдно.

Тази вечер, докато върша задълженията си, стомахът ми е свит от притеснение. Осъзнавам, че си задавам въпроса: Дали нося чехлите на султана за последен път? Това ли е последната вкусна храна, която ще опитам?

Вълкът пристъпва към смъртта си с достойно изпращане – предшестван е от дълги тромпети и музиканти, облечени в бяло. Дърпа се, ръмжи и се зъби и създава впечатлението за дивия звяр, който трябва да символизира, а Исмаил не го побеждава толкова лесно, колкото предполагах предвид състоянието му тази сутрин. Обзема ме чувство на тъга, докато изцежда живота от него, а щом се свлича и той вади церемониалния си меч, за да отреже главата му, налага ми се да извърна поглед.