По време на изтънчените процедури на Фарук племенникът на великия везир би се заклел във всичко и точно това прави. Чувам, че бил признал най-различни престъпления, в това число и убийството на билкаря Сиди Кабур, за което твърди, че било замислено от Абделазиз с цел да отстрани Зидана и отровното ѝ потомство и донякъде провокирано от копнежа на чичо му да ме затвори в къщата си като негов любовник. Но тъй като нищо от това няма връзка със заповедите на султана да бъде получена информация, свързана с делегацията в Лондон, признанията му са принизени до безсмислено бръщолевене и човекът, който ми го казва, се извинява, че повтаря тези глупости.

Рафик умира не след дълго.

Бен Хаду е възстановен на длъжност първи министър на Исмаил. Аз съм награден със свобода. (Щом най-накрая свалям сребърната робска обица, чувствам главата си странно лека, нестабилна. Хвърлям я в рова – струва ми се подходящо място за това.) Мисля, че в момента, в който в мен се всели племенният боен дух, султанът е видял нещо в израза ми, което го е накарало да реши, че не иска да бъда негов писар, нито Пазител на дневника, нито пък да му нося чехлите. Вместо това ме назначи за главен офицер на бухарите и ме изпрати във Фес.


Точно там четири месеца по-късно получавам съобщение от султанката Зидана. Куриерът пристъпва от крак на крак в очакване на отговор. Целият е покрит с прахоляк, дори не е имал време да се измие.

– Кажи на господарката си, че ще дойда след три дни – казвам. Отсрочката не го радва, но вече съм свободен човек и Зидана не упражнява същия контрол над мен както преди. Наблюдавам го как си тръгва и съм угнетен, нямам желание да зърна Мекнес никога повече в живота си. Дори само като си помисля за харема, изпълвам се с гняв, с изгаряща ярост заради погубения живот на Алис и нямам желание да виждам жената, която толкова дълго копнееше тя да се разболее, а накрая може и да ѝ е помогнала. Но съм дал обещание на приятел и то трябва да бъде почетено.

Ето защо на следващия ден отивам да посетя алхимика Натаниъл Дрейкот. Откривам го на верандата, граничеща с вътрешния двор на къщата на Бен Хаду, да дестилира някаква гъста оранжева течност. Поздравявам го, той ме поглежда през очилата си, облечен в необичайна униформа и без съмнение с променен външен вид.

– Скъпи мой, Нус-Нус...

– Моля те, наричай ме Акуджи. Отървах се от старото си име.

Той примигва.

– Акуджи. – Изрича бавно, а после си го повтаря. – Доста необичайно. Не бива да забравям да го съобщя на Елайъс следващия път, когато му пиша. Ето, опитай това. – Поднася ми лъжица от течността. – Това е масло, изцедено от плодовете на древни дървета, които растат естествено единствено в югоизточните райони на тази страна или поне така ми казаха.

Усещам маслото хлъзгаво на езика си и има лек привкус на ядки. Докато го вкусвам, от джамията Карауийн прозвучава приканването към молитва, кънти из целия опасан със стени град и само след миг е последвано от стотици други мюезини. Звукът е неземен: макар да съм тук вече от няколко месеца, още не съм му свикнал. Той ли е причината за това необичайно усещане, докато преглъщам маслото?

Натаниъл се усмихва и щом заглъхват и последните звуци, казва:

– Обикновените хора наричат това вещество "арган" или може би това е името на дървото. Арабският ми става все по-добър, но мисля, че тази дума е берберска. Селяните събират непреработената сърцевина на плода, след като е бил изяден от козите им, и започват изключително дълготраен процес на печене и пресоване. След това използват произведеното по този начин олио много пестеливо при готвенето, тъй като е много вкусно; но аз имам причина да вярвам, че след като е дестилирано ѝ рафинирано, може да има едва ли не магически способности – за кожата, храносмилането, а също и в борбата срещу стареенето – може да се окаже по-чудодейно дори от Primum ens Melissae.

Дошъл съм точно заради еликсира и му предавам съобщението на Зидана.

За момент ми се вижда малко разочарован. Ободрява се, щом го уверявам, че може да се върне към процеса на рафиниране само след една седмица. Отива да се преоблече – с червена чалма и дълга черна дреха. В това облекло и с брадата, която си е пуснал през последните седмици, лесно биха могли да го вземат за учен или талеб в Карауийн.

 Взимам чантата му, премятам я през рамо и двамата тръгваме по прашните тесни улички на медината, към реката и фундуците, където ни чакат конете. Едва сме прекосили моста под стените на университета, когато една ръка се протяга и дръпва бурнуса ми. Поглеждам надолу.

На земята седи прегърбен изпаднал просяк, а до него е просната кърпа с нищожна милостиня. Чертите му са разядени от проказа или някоя друга ужасна болест – устните, носът му и повечето от пръстите на ръцете и краката. Едното му око също го няма, а малкото кожа, която се вижда, е набраздена от дълбоки ивици. Не помня да съм виждал по-ужасяваща гледка.

– Салаам алейкум – казвам тихо и инстинктивно бръквам в кесията си, да извадя няколко монети за нещастната душа, но той дърпа наметалото ми още по-настоятелно.

– Нус-Нус...

– Изглежда, че те познава – казва Натаниъл и се взира в просяка някак уплашено. Дори в Лондон няма нещо толкова отвратително като това бедно създание.

Разпознаването настъпва бавно като зимен изгрев. Това е великият везир. Или по-скоро онова, което е останало от него, след като е бил влачен с километри по каменистата земя, вързан за най-издръжливото муле в конюшнята на султана.

– Малеео... Абделазиз.

Останалото от човека, който нареди да ме кастрират, се усмихва ужасяващо: без зъби, с отрязан език, опитва се да се изправи на жалките си крака, но рухва отново.

Би трябвало да се радвам в този миг на горчив триумф при вида на врага ми, напълно съсипан, но чувствам единствено съжаление. Изваждам едно от плоските шишета с еликсир от чантата на Натаниъл, преметната през рамото ми, и го пускам в скута на просяка.

– Заслужаваш всичко, което те споходи – заявявам мрачно, – но знам какво е да бъдеш осакатен.

Оставям го в недоумение, втренчен в златната течност, несъмнено повярвал, че е някаква жестока шега. Вероятно ще я изхвърли. Ако го направи, изборът ще е негов.


Двамата със Зидана се гледаме предпазливо през дима от тамяна, издигащ се от запаления ѝ мангал. И без огъня в стаята е дяволски горещо.

– Променил си се – казва тя.

– Вие също. – Истина е, изглежда много различна от последния път, когато я видях. Не е престанала да бъде огромна, дори напротив, но някак създава впечатление, че е погълната от масата си, изглежда пищна, пълна с живот. Колкото и иронично да е това, оказва се, че е точно такава. Пълна с живот. Въпреки възрастта си, тъй като трябва да е близо на петдесет, доктор Фридрих смята, че е бременна с близнаци, което се смята за голям късмет в тази страна. Когато радостно ми съобщава новината, въздъхвам: още чудовища ще се появят на този свят. Но все пак я поздравявам.

Тя ме обикаля.

– Няма вече робска обида?

– Не.

– Нито робско име?

– Хората вече ме наричат Акуджи.

– Нежив, но буден – ухилва се. – Не е много ислямско.

Свивам рамене.

– Това е името ми.

– Е, доведе ли ми алхимика?

– Тук е, в Мекнес.

– Добро момче си, задето ми го намери. Еликсирът му е чудодеен. Въпреки че за беда се наложи да се отърва от Макарим. След като пи от него, Зидан беше обладан от безразсъдна страст към нея, напълно неприемливо положение, предвид факта, че беше моя прислужница. – Очите ѝ проблясват. – С него ще постигнем велики неща.

Бях чул, че тялото на Макарим е било открито със странни белези по врата, но, разбира се, никой не би обвинил Зидана.

– Той ще работи за вас само при две условия. Първо, няма да живее в двореца, а ще остане в къщата си във Фес; и второ, няма да използвате работата му, за да навредите на някого.

Очаквам да избухне гневно, но тя само се нацупва, поведение на разстроена млада жена.

– И кое му е забавното на това?

– Вие ли убихте Белия лебед? – Нямах намерение да питам така направо, но изведнъж много ми се прииска да знам.

Тя ме поглежда дистанцирано.

– Лудата англичанка? Да не си се объркал, вече не Нус-Нус? Белия лебед не е мъртва, просто полудя и беше отпратена.

– Но Макарим ми каза...

Насилвам се да си припомня онзи ужасен момент при колонадата със слънцето, приличащо между пиластрите и дългата пътечка от мравки, поели към вътрешния двор. Какво точно ми каза Макарим? Че имало много жертви на дизентерията – официалното обяснение за отровените от Зидана, – а след това чух името на Алис и престанах да слушам. В очакване на най-лошото бях чул най-лошото и бях повярвал на мига. Нежив, но буден? По-скоро Жив, но идиот. Прекалено съм глупав, за да съм жив.

– Тя е в малкия дворец в края на града. След като момченцето ѝ беше отнето така жестоко, тя напълно полудя горкичката, а Исмаил не можеше да я гледа такава, затова я изпрати там. – Зидана говори, като че ли тя няма никакво участие в "смъртта" на Момо. Вероятно вече и тя самата си е повярвала, че е така.

Изпитвам първична, дива радост, зрънце непоносима надежда и трябва да се извърна, преди Зидана да е забелязала; но черните ѝ очи са втренчени немигащо в мен.

– Видях те между лъвовете – казва тя почти с възхищение. – Видях воина у теб.

Усмихва се и за миг зървам момичето от племето Лоби, което е била някога, преди толкова много време.

Илюзията обаче бързо изчезва. Тя прекосява стаята, взема резбована дървена кутия и я донася до мангала. Изважда от нея малка дебела кукла, накичена с бижута, и още една слаба, със сини мъниста вместо очи: хвърля и двете в огъня, където започват да съскат и димят.