Джейн Джонсън - Фаворитката на султана

– Ггосподарю, вашият слуга Нус-Нус е... е... евнух.

Исмаил го поглежда, сякаш е хлебарка. Такава, която се кани да стъпче. След това посяга да извади кинжала от ножницата си, но той се закача и това го довежда до бяс.

– Ще ви убия, всички до един! – Най-после успява да извади оръжието и го опира в мършавия врат на Шариф. – Сега ми кажи истината! – По извърнатото нагоре лице на съветника пръска слюнка.

– Аз... ами... видях Нус-Нус да изпива чаша вино – успява да изломоти той и върти очи като жертвен агнец – и... ами... – Опитва се да си припомни още някое дребно прегрешение според законите на исляма, нещо уличаващо, но не твърде сериозно. – Аами... Каид Мохамед бен Хаду... ами... беше изобразен на портрет.

– Два пъти – добавя злобно Рафик.

– Два пъти – потвърждава Шариф.

– Кучи сине! – Той избутва съветника в страни и се приближава до Бен Хаду, който вдига ръце, за да се предпази от яростта на султана. – Аллах забранява да се правят изображения! Заслужаваш да умреш за това, че ме посрамваш така, мен, Пазителя на исляма, Защитника на вярата! – Промушва Калайджията в крака и Бен Хаду пада на земята с вик. За миг настъпва затишие, сякаш жаждата за кръв на султана може да е задоволена, но той се провиква към стражите.

– Отведете ги всичките в клетките на лъвовете!

Мислех си, че не ме е грижа дали ще живея, или ще умра. Но когато си затворен в дупка със седем гладни лъва и обикаляш под заплахата да бъдеш разкъсан на парчета и изяден жив, нещата започват да изглеждат другояче.

– Стойте заедно! – казва ни Бен Хаду. Превързал съм стегнато крака му с чалмата си, но започва да губи сили заради кръвозагубата. – Ако се разделим, по-лесно ще ни погубят един по един. Хвърляйте по тях пясък, камъни, чакъл, всичко, каквото намерите.

– Хвърлете него на лъвовете! – вие Самир Рафик и сочи към Шариф, който очевидно няма да ни е от голяма полза в отблъскването на огромните хищници, тъй като само видът им го е парализирал, ококорил е очи и направо се е побъркал от ужас.

– Това ще им отвлече вниманието за известно време.

За кратък миг изглежда, сякаш Калайджията обмисля жестокото предложение; после си давам сметка, че мисълта му е забавена до крайност заради раната.

– Размахвайте ръце към тях и крещете – предлагам аз, като си припомням какво ни учеха като деца, тъй като живеехме в район, където лъвовете дебнеха плячката си; тази тактика обаче беше полезна за прогонване на едно животно, а не на изгладняла глутница. И все пак лъвовете остават настрани за няколко ужасяващи минути, но след това решават, че този шум не ги застрашава, и започват отново да ни обикалят.

Берберските лъвове се славят с това, че са най-тежките и могъщи от всички, особено тези чудовищни екземпляри. При различни обстоятелства биха ги нарекли красиви или благородни с масивните им тела, буйни черни гриви, широките им муцуни и умните им кехлибарени очи. Само че в този момент, подлудени от миризмата на кръвта на съветника и несъмнено лишени от храна през последните няколко дни, цялата им интелигентност е съсредоточена в това да си осигурят по-голяма мръвка с яките си зъби.

Женските поемат инициативата: огромни светлокафяви създания с гладка козина и остър поглед. По-малки са от двата мъжки, но нямат грива, която да прикрие тяхната свирепост и хитрост. Две от тях атакуват леко, но се оттеглят, щом ни доближат, разсейват ни, докато друга атакува тихомълком отзад най-неочакваната жертва и захапва ръката на Шариф. Бедният съветник крещи в агония и забива краката си в пясъка, но лъвицата е много по-силна. Отмята глава и го отмъква и няма никакъв начин да го спасим. Звуците са ужасяващи – ръмженето и хрускането, писъците...

Сега и мъжките се раздвижват и се опитват да отместят женските от пътя си и само след миг се разразява ожесточена битка. Ревът на огромните зверове вибрира в гръдната ми кост, докато се оглеждам и премислям различни възможности. В края на клетката има широк ров, пълен с вода – твърде е широк, за да могат лъвовете да го прескочат, а зад него има висока желязна ограда. Щом стана ясно, че лъвовете могат да копаят добре след инцидента със затворниците и още няколко неуспешни метода, беше измислен този, с цел зверовете да се държат затворени и да се осигури безопасността на хората в двореца, като същевременно се предоставя зрелище. Обикновено на лъвовете хвърлят по някой нещастен безизвестен роб; в този случай става въпрос за четирима изтъкнати членове на завърналата се от Англия делегация, което означава, че трябва да се е събрала сериозна тълпа. Всички са се притиснали към оградата – хора, които познавам от години: дворцови сановници, стражи, коняри, кухненски помощници и роби; благородници, търговци; там са, разбира се, самият султан и дори султанката Зидана и синовете ѝ – в очакване на нашата смърт. Призлява ми от погледите им, изпълнени с ненаситност, насочени към бедния Шариф, разкъсван крайник по крайник.

– Бързо, към рова! – обръщам се аз към Бен Хаду, като преценявам, че шансовете ни срещу лъвовете на твърда земя са далеч по-нищожни, отколкото в опасната вода.

Отчаянието му дава сили: хукваме заедно през ямата, като придържам ръката на Калайджията. Успяваме да се доберем до рова, преди лъвовете да са приключили стълкновението си заради съветника, двамата с Рафик започваме да се катерим по желязната ограда, а аз поемам риска да се извърна и виждам как Бен Хаду плиска вода и крещи срещу една устремена лъвица, която се е осмелила да влезе във водата.

– Не мога да плувам! – крещи той.

Рафик изсъсква:

– Лошо ти се пише тогава.

После се покатерва бързо по желязната ограда, прехвърля се през шиповете на върха ѝ и пада от другата страна, изподран и окървавен, но цял.

Известно време се колебая. Бих могъл да се спася лесно, както направи Рафик; но гледката на разкъсания от лъвовете Каид Шариф се е запечатала в съзнанието ми с цялата си жестокост, макар че едва го познавах; с Калайджията съм преживял много повече, при все че невинаги съм го харесвал. Как бих могъл да живея със съзнанието, че съм го оставил да умре в челюстите на лъвицата? Освен това само преди час ми се искаше да съм умрял. В този момент, колкото и да е странно, осъзнавам, че бих предпочел да живея, макар и без Белия лебед. Поемам дълбоко въздух и призовавам духа на Сенуфо, желязната си маска.

Не успях да довърша докрай ритуала Поро за встъпване в тайното мъжко братство, което учи младежите на мъдростта на Сенуфо, на сила и отговорност, тъй като бях пленен в същата година, когато започнах да изучавам ритуалите ни. Но бях изпълнявал племенния боен танц и опознах силата му. В нашата култура маската служи за борба със злото, без значение дали на този свят, или в отвъдния; с естественото или свръхестественото. Понякога маската е просто щит, гладка раковина, която да отблъсква злото; но може да бъде също и израз на невероятна агресивност. Извиквам в съзнанието си мощните челюсти на крокодила, зъбите на хиената, на които нищо не може да устои, прибавям и бивните на африканския глиган и рогата на мускусния бик; а между тях слагам и хамелеона, създанието на промените. Най-накрая си представям армия от мравки, която напредва по маската с неумолима решимост. Хвърлям се с ръмжане обратно във водата и освобождавам цялото количество гняв и ярост, които някога са прониквали през маската. Тя вече не е второто ми лице, превърнала се е в мое собствено. Вече не съм Нус-Нус, петдесет на петдесет, евнух, роб; името ми е Акуджи. Аз съм нежив, но буден.

Лъвицата ме оглежда несигурно. После сбърчва муцуна и показва огромните си зъби: но това е по-скоро страх, отколкото проява на враждебност. След няколко ужасно напрегнати секунди тя се оттегля със силно плискане на водата и се покатерва обратно на твърдата земя, за да се присъедини към угощението на останалите.

Бен Хаду се взира безмълвно в мен. Не мога да си представя какво вижда, защото изведнъж не ме е грижа за това. Не мисля, просто действам и това действие ме изгаря с някаква простота и чистота, дава ми прилив на удовлетворение и сила, които като че ли насочвам срещу всички врагове в живота ми, предишни и сегашни. Сграбчвам робата на Калайджията и безцеремонно го дръпвам зад себе си, измъкваме се от водата и се изправяме пред металната ограда. Изведнъж около нея се скупчват стражи – четирима или петима, въоръжени с копия и мечове. "Значи така – мисля си, – ако лъвовете не ни убият, бухарите са тук, за да се уверят, че няма да избегнем наказанието, ще ни бутнат обратно в ямата." Но те поемат Бен Хаду и го изваждат навън; след това се връщат за мен.

Държат се с нас уважително, сякаш сме скъпи гости на султана, които по някакво ужасно стечение на обстоятелствата са попаднали сред лъвовете.

Свободата на Самир Рафик не продължи дълго. Точно обратното, заради егоистичното му бягство от ямата с лъвовете султанът нареди да бъде измъчван. Оставен на милостта на Фарук, той призна, че обвиненията срещу Каид Мохамед бен Хаду и мен в качеството ми на негов заместник са лъжа.

При все че Калайджията наистина поръча да му направят портрет в Лондон. Два пъти.

И взе една от прислужниците в двореца за своя съпруга.

А аз опитах вино и ейл по време на престоя ни в Англия.

Разбира се, най-бруталното ми деяние беше, че откраднах сина на султана и го дадох на английския крал. Но лишен от всякакви доказателства, Рафик, изглежда, решава да не споменава за това обвинение.

Не е имало обаче разврат и пиянски оргии, както свидетелства при ареста ни, и останалите членове на делегацията решават да застанат на страната на Бен Хаду вместо на осъдения на изтезание, щом виждат накъде вървят нещата.