Момо ме прегръща през краката.

– Ухапах го, Нус-Нус, видя ли?

– Видях. – Аз също го прегръщам, а после отново вдигам поглед. – Не знам какво да кажа. Благодаря не ми се вижда достатъчно. Но изказвам моята признателност, Мустафа, от цялото си сърце.

– Моля те, наричай ме Аддо. Това е племенното ми име.

– Крал на пътя.

Кимвам. Точно на такъв прилича, застанал в мрака с наметалото и чалмата и проблясващия си поглед.

– Истинското ми име е Акуджи.

– Нежив, но буден. Много подходящо. Определено е по-хубаво от Нус-Нус. – Той ми се усмихва леко, а зъбите му изглеждат ослепително бели на фона на лицето му в мрака. След това става сериозен. – Ще те търсят. Или по-скоро ще търсят двама черни маври. Но мисля, че ако сме тримата, можем да предизвикаме безредици, освен това по-добре да се връщам при Хортенз, преди да е усетила отсъствието ми.

– Не се тревожи за нас, знам къде можем да отидем. Благодаря ти, Аддо. – Плясваме леко ръцете си и той се отдалечава в тъмнината.


Завеждам Момо в къщата на Натаниъл Дрейкот, която с известно закъснение осъзнавам, че се намира едва на две преки оттук. Все още вали проливен дъжд; наоколо няма никой, което е добре. Докато стигнем до вратата, Момо е вече почти бял.

Натаниъл само леко повдига вежди при появата ни и ни прави жест да влезем. Взира се в Момо.

– Велики небеса, нигредо се превръща в албедо! Що за странен алхимичен процес е това? – Момо се киска доволно.

– Господин Дрейкот, боя се, че се налага да ви помоля за помощ. – Набързо му обрисувам положението. – Много съжалявам, че ви намесвам в подобна рискована задача, и няма да ви виня, ако решите да извикате служителите на реда. Все пак чуйте предложението, което ще ви направя.

След един час съм измит, с превързани рани и се качвам на носилка, която господин Дрейкот е извикал за нас. Увит съм в даденото ми назаем наметало и нося триъгълна шапка, смъкната ниско над лицето ми. Носачите охкат и пухтят по пътя към Уайтхол.

– Леле божке – стене единият от тях, щом се показвам от другата страна с Момо, долепен до крака ми под наметалото. – Ще ме прощавате, господине, но тежите като същински кон.

Извинявам се и му подавам последната златна монета и това е достатъчно да му затвори устата.

Същата вечер след кралския вечерен прием хуквам с Момо по неосветените коридори и рядко използваните галерии към стълбите в дъното. Тези опустели места в огромния дворец ще ни отведат безпрепятствено до Задното стълбище. Там портиерът господин Чифинч ни въвежда при краля.

Заварваме краля, докато вечеря насаме, и при вида на храна Момо се нахвърля върху остатъците като див звяр. Кралят е съблякъл дневното си облекло и се е отпуснал в индийска роба, като някой ориенталски владетел; може би точно за това (твърде съм великодушен) Момо се чувства като у дома си и започва да яде без покана или разрешение. По-скоро е безкрайно изгладнял и вината за това е моя. Скарвам му се остро и се извинявам за лошите му маниери, но Негово Величество не ми обръща внимание. Вместо това по лицето му се изписва нежност, докато гледа момчето да тъпче устата си с пай. След малко поглежда към мен.

– Знаеш ли, че ме наричаха Черно момче, когато бях на неговата възраст? Кожата ми беше доста по-тъмна от тази на хлапето, а очите ми никога не са били сини. Майка му трябва да е много светла.

– Кожата ѝ е много бяла, а косата същинско злато. – Минаха почти четири месеца, откакто я видях за последен път. Започвам да забравям отделни черти от лицето на Алис, само спиращите дъха подробности: сянката, хвърлена от светлите ѝ мигли върху бузата на ярката слънчева светлина; нежните линийки около устата ѝ, когато вдига устните си към моите...

Кралят се замисля, а след това вика Момо при себе си.

– Ела тук, млади приятелю.

Момо е доял пая с изключение на това, което е размазано по лицето му, и се подчинява.

– Трябва да се поклониш – напомням му, – това е кралят на Англия.

Но Момо е твърде впечатлен, за да се поклони. Вместо това пита:

– Къде са ти накитите?

Това кара краля да избухне в смях. Щом се съвзема, той казва:

– Не накитите правят един крал такъв, младежо.

Момо се замисля за известно време, а след това сваля диамантената верижка на госпожа Хърбърт, за която чак сега осъзнавам, че съм забравил, когато го грабнах от нея, и със сериозен вид я подава на владетеля.

– Тогава това не ми трябва – изрича царствено той.

После продължава да изпразва джобовете на дантеления си костюм, като вади перлена брошка, чифт диамантени обици и фина златна верижка с разпятие.

Сразен съм от срам.

– О, Момо...

Чарлс вдига масивната си черна вежда.

– Е, това си е истински обир. Знаеш ли какво правят с крадците в кралството ми?

Момо клати объркан глава.

– О, аз не съм ги откраднал – казва безгрижно той, – само ги пазя. Но това вече не е нужно, защото ти си крал и вероятно са твои. В Мароко всяко нещо в кралството е притежание на султана.

– Така ли?

– Да, татко постоянно ми казва: "Всичко, което виждаш, Момо, ми принадлежи: всеки човек и всичките му притежания са мои". Така стоят нещата, когато си крал.

Кралят се усмихва сдържано.

– Майчице, прадядо ти много би те харесал.

Намръщвам се.

– Прадядо му?

– Баща ми, крал Чарлс Първи.

Продължавам да го гледам глупаво.

– Боя се, че прадядото на момчето отдавна е починал в Хага, в Холандия.

– Трябва да призная, че от изгнаничеството ми в този град мина доста време. Повече от трийсет години. Времето е крилата колесница, както казват. – Чарлс ми отправя любопитен поглед и чак тогава бавно започва да ми просветва. – Ти не знаеше ли?

– Да си призная, сър, в пълно недоумение съм.

Изправя се, прекосява стаята и изважда от един емайлиран шкаф бродирания свитък на Алис. После го развива пред мен, а на него пише:

Господарю, простете дързостта на клетата ви поданичка. Не искам нищо за себе си, но ви моля да се погрижите за сина ми, вашия малък внук Чарлс,  известен също под името Мохамед,  син на Исмаил, султан на Мароко,  който ме държи като своя съпруга в град Мекнес. Изпълнена със срам и отчаяние, ваша дъщеря Алис  (родена от Мери Суон в Хага,  октомври 1649 година.)

Думите се завъртат пред мен. Свличам се на един стол, затварям очи и ми е нужно известно време, за да се съвзема. Щом отварям очи, виждам напълно плешивата глава на краля, който слага черната си перука върху главата на Момо.

– Да видим дали ще се харесаш с това чудовищно нещо, младежо? Ще трябва, щом ще растеш тук, при все че от тези неща ти става горещо и сърби.

– Ще въведа нова мода – заявява Момо и размята перуката. – Всички ще обръснат главите си като теб и Нус-Нус и ще носят шапки, когато е студено.

– Какво умно момченце си. – Кралят се обръща към мен. – Теб, разбира се, ще те възнаградя затова, че ми го доведе. Ще го заведа в къщата на Нели. Тя много ще му се радва, а аз ще го виждам често. Ще си прекарва чудесно там.

– Не искам награда – отвръщам дрезгаво. Алис не е поискала нищо за себе си, нито дори да бъде откупена. Отказала се е от сина си завинаги. Проклинам се за това, че не отворих проклетия свитък, та сам да избродирам допълнение. Но вече е твърде късно за това. – А какво ще стане с майката, сър? Тя е взета в плен, без да има каквато и да е вина, корсарите са я хванали на път за Англия.

Виждам как лицето му помръква.

– Това е друг проблем. Жената принадлежи на султана, а по всичко личи, че той е доста своенравен човек. Освен това чувам, че преговорите относно Танжер не вървят добре.

Налага се да си прехапя езика. Преговорите относно Танжер не вървят добре не само заради личните интриги на кралските министри и заради факта, че Исмаил нареди на Бен Хаду да действа настъпателно, но и както сега си давам сметка, защото уважаемият ни посланик се е увлякъл по прислужницата (бивша) Кейт и прекарва времето си в лични забавления.

– Но, сър, ако молбата е лично от ваше име като от един монарх към друг, вероятно може да се уреди откуп?

Кралят вдига ръка.

– Мило момче, кралството е почти банкрутирало, а откупите са скъпо нещо. Щом не можем да се договорим за размера на откупа за нещастните хора, пленени в Танжер, не мога да си представя, че ще постигнем съгласие за откупа на толкова скъп човек като съпругата на султана.

– Но Алис е ваша дъщеря! – Тази мисъл още ми се струва нереална.

– Ако се месех в браковете на всичките си потомци, щях ужасно да си затрудня живота. А и не мога да я призная за своя: това ще е прекалено сложно. Освен това предполагам, че дамата е приела исляма, щом е родила дете на султана?

Кимам нещастно.

– Да, но под жестока принуда, сър. – Принуда и убеждението на Нус-Нус.

– Значи, няма надежда. Не мога да се намесвам. Ако султанът я освободи по своя воля обаче, кълна се, че бих направил всичко за нея. Засега не мога да обещая нищо повече. Що се отнася до теб, Нус-Нус, винаги си добре дошъл, ако решиш да се върнеш тук, надявам се, че го знаеш.

След това ми прави любезно предложение, но тъй като вероятността да се възползвам от него е нищожна, благодаря му мрачно и малко след това с болка се сбогувам с Момо, който, изглежда, не осъзнава значимостта на това, което се случва. И как би могъл на тази възраст? Връщам се бавно в стаята си, а сърцето ми, което само преди няколко часа беше горещо и леко като алхимично злато, е мъртво и студено като олово.