– Бях тръгнал да те търся.

– Аз идвах при теб – отвръщам весело, – тази вечер лично ще представя Момо пред краля в покоите му.

– О! Него го няма. Точно това идвах да ти кажа.

– Няма го?

– Попитах мадам къде е, а тя просто махна с ръка и каза: "Вече не е при мен".

– Какво? – Усещам такава тежест в стомаха, сякаш съм глътнал поле.

– На мен няма да каже. Може да каже на теб.

Луиз седи в будоара си, разгръща вестник, а около нея пърхат компаньонките ѝ. Щом ме вижда, усмихва се ослепително.

– Мосю Нус-Нус! Колко мило. Елате да седнете при мен. Как намирате тази нова прическа? Не мислите ли, че е твърде висока за мен? Дали ще издължава прекалено лицето ми? – Тя обръща към мен модно френско списание и виждам жена с някаква дантела върху главата, която ѝ придава нелепа прилика с качулат папагал.

– Отвратителна е – заявявам кратко, забравяйки изисканите маниери.

Тя избухва в смях и ме перва подигравателно със списанието.

– Мъже, какво разбирате от мода?

– Дошъл съм да питам за малкия ви паж.

– Джейкъб? – изглежда изненадана.

– Не Джейкъб, другия, малкото момче.

Лицето ѝ помръква.

– О, Миет, малкият братовчед на Джейкъб? Беше толкова мил, но се боя, че се наложи да си тръгне. – Тя се навежда дискретно към мен. – Той има... как се казва? Сврачи наклонности.

Гледам я, изпълнен с недоумение.

– Оказа се ужасен малък крадец. Горките ми накити! Вчера следобед открих три от нанизите си с перли и най-хубавата си изумрудена брошка скрити в нещата му. Затова, когато снощи загубих на карти, реших, че е най-добре да го продам, при положение че съм толкова затруднена за пари. Посредникът ми даде много добра цена.

– Каквото и да е предложил, аз ще го удвоя! – извиквам. – Ще го утроя!

– За толкова много, шери, можеш да вземеш Джейкъб! – Луиз ме потупва по рамото. – Как така черен мавър иска черен мавър за прислужник? Светът се е обърнал с главата надолу!

След пет минути прекосявам Тилт Парк и влизам в парка Сейнт Джеймс с име и адрес в джоба си.


Лошият ми късмет продължава; посредникът господин Лейн не е у дома си в Пал Мал, а в офиса си в Корнхил. Дори не знам къде е Корнхил – звучи ми обезпокоително, селско и далечно, – но вземам бележка с адреса от прислужника му и наемам карета. Кочияшът се съгласява на невероятно висока тарифа и при условие да седна до него.

– Не мога да допусна да видят как те пускам вътре – казва, – това ще съсипе бизнеса ми сред почтените хора.

Изкушавам се да продължа пеша, но преглъщам гордостта си и се оказва, че предразсъдъците на човека са в моя полза, тъй като отвисоко гледката е изключително вълнуваща, а ние се движим по натоварените пътища в столицата и скоро започвам да разпознавам забележителности и улици: ето я реката, а оттук минах с господин Ашмол, когато посетихме господин Дрейкот; на Чансъри Лейн има задръстване от северната страна, водеща към залата за срещи на Кралското дружество. Това, че започвам да опознавам града, ми действа успокоително, сега ми се вижда по-малък, отколкото мислех в началото. Докато стигнем до Корнхил, събирам колкото мога повече знания, за да мога да се върна пеша, без да се налага да жертвам гордостта си пред лондонските кочияши. След това си спомням, че и Момо ще бъде с мен, а малките му краченца могат да се окажат проблем. Е, щом трябва, ще изкатеря и това дърво, казвам си, още изпълнен с оптимизъм и плащам на кочияша таксата от два шилинга.

Няма нищо лесно. Прочитам адреса по-внимателно. Гласи "Джонатан, Чейндж Лейн, Корнхил", което изглеждаше простичко, като го записвах. Само дето улицата се оказва малко обособено кралство, заедно с преките по нея. Вървя и се чувствам смален от високите сгради наоколо. Минавам покрай магазинчета за перуки, заложни къщи и таверни, ала преобладаващата миризма е тази на кафе. Спирам един младеж, който носи чувал на рамо.

– Търся Джонатан – казвам му, – Джонатан Лейн.

Той ме поглежда озадачено.

– А?

– Посредник за продажба на роби.

– Не познавам Джонатан Лейн, но това от другата страна на улицата е "При Джонатан". – Посочва голямо кафене с колонада. – Там търговците правят сделките си.

"При Джонатан" се оказва огромна и шумна пещера, пълна със сериозни мъже с триъгълни шапки, които говорят един през друг, седнали на гъсто наредени маси. Оглеждам помещението и хващам отделни думи – "добив", "стока", "капитал" и "марж". Това е търговски жаргон, но единствените стоки, които се появяват в ръцете им, са храната и напитките, които се сервират. Питам едно момче с престилка, което носи поднос с кани с кафе, къде мога да открия господин Лейн, но се налага да крещя заради шумотевицата.

– Ето го там – посочва то към ъгъла в дъното, – седи с господин Хайд, херцога на Йорк, посредник на Кралската африканска компания.

С доста трудности си проправям път към тях и се мотая наоколо известно време, докато ме забележат, тъй като са прекалено ангажирани с делата си. Най-накрая онзи със светлокестенявата перука вдига поглед към мен.

– Нямаме нужда от повече кафе, благодаря – и отново поглежда встрани.

Партньорът му, мъж със сако от синьо кадифе и богата украса, се взира в мен с любопитство.

– Той не работи тук, Томас, не и с това ориенталско облекло, освен ако не е дошъл с намерение да ни продаде ново приспособление за варене на турско кафе. Може би е някой от твоите?

Томас се обръща и ме оглежда от горе до долу; мръщи се.

– Не си от моите. Какво искаш?

Обяснявам му, че търся детето, което до тази сутрин беше на служба при херцогинята на Портсмут.

– О, малкият черен мавър на Луиз. Какво за него?

– Искам да го купя.

При тези думи и двамата се разсмиват.

– Да не би да организираш наддаване? Продаваш роднините си?

– Аз съм от мароканската делегация. Получи се неприятно недоразумение, детето беше продадено погрешка.

Томас Лейн се засяга.

– Определено не става въпрос за никакво недоразумение; предложих ѝ напълно честна сделка.

Другият мъж, господин Хайд, ме поглежда недоверчиво.

– Вие не сте от Мароко, нали така? Имам предвид по рождение. Откъде сте?

Казвам му, а той се усмихва с разбиране.

– Ах, аз се притесних, че Африканската компания е пропуснала истинска златна мина при някой с твоя ръст. Но не, покрили сме този район. Добре е да сме наясно.

Не съм съвсем сигурен какво имаше предвид с тези думи, но той изпитва наслада от робството, а това го прави дявол в очите ми, а партньора му – също такъв търговец с нещастия. Идеята да им дам пари ме отвращава, но трябва да спася Момо.

Обръщам се отново към господин Лейн.

– Какъвто и дълг да е покрила херцогинята с него, аз ще ви дам повече, ще останете на печалба.

Той разперва ръце.

– Боя се, че е твърде късно. Вече имах купувач, който чакаше. Тази сутрин го продадох на госпожа Хърбърт. Искаше да се появи с нещо по-специално на премиерата на "Градската наследница" днес следобед.


Един час по-късно съм успял отново да прекося Лондон до театър "Дорсет Гардън", долу на брега на реката, на юг от Флийт Стрийт. Лошият късмет продължава да е с мен, защото заваля почти веднага, след като излязох от кафенето; докато пристигна до крайната си цел, робата ми е прилепнала към кожата ми, а чалмата е станала два пъти по-тежка. Приютявам се под някакви дървета, развивам съсипаната чалма, намотавам я отново около главата си и гледам пристигащите карети.

При все че е едва четири часът, фенерите са запалени, тъй като вече се спуска мрак; светлината, която хвърлят, ми дава добра видимост към посетителите на театъра. Игнорирам обикновените улични карети, предвид факта, че жена, която би купила чернокожо дете като аксесоар, с който да се появи на дадено събитие, би избрала по-показно пристигане. Въпреки лошото време, събрала се е тълпа за пиесата. Скоро площадът пред театъра е препълнен с карети, а аз дебна като ястреб, но няма и следа от Момо, само жени с маски и кавалери с напудрени перуки. Тогава едновременно пристигат три златни карети и от тях се изсипват група богато облечени пасажери – всичките с щраусови пера и шарена коприна – и бързо се отправят към театъра, за да се скрият от дъжда. Има толкова много народ, че не виждам добре между колелата и конете, затова се налага да изляза от прикритието си. Струва ми се, че зървам жената, която седеше до Бен Хаду по време на вечерята при херцогинята. Да, това е тя, а до нея е херцогиня Мазарин, чието поразително лице е обрамчено от буйни черни къдрици, показващи се от качулката. Придружена е от прислужника си Мустафа, облечен в ален брокатен костюм под черното наметало. Толкова съм впечатлен от пристигането им, че едва не пропускам спирането на изключително пищна карета, теглена от четири коня, от която слизат двама великолепно облечени прислужници с огромни чадъри и три жени, едната от които носи рокля с ширината на канапе. Успявам да мерна Момо, издокаран в златистия си дантелен костюм, но после тръгва с жените и те бързо го отвеждат в сградата.

Хуквам през двора с каретите и се изкачвам по стълбите, като през цялото време се проклинам, но на вратата ме спират и искат поканата ми. Губя още секунди, докато ровя из чуждата валута, накрая търпението ми се изчерпва и пускам няколко монета в ръката на мъжа. Вътре е абсолютен хаос, фоайето е претъпкано с хора и въпреки че съм по-висок от повечето от тях, нелепите им перуки, щраусови пера и прическите ми пречат да виждам. Най-накрая зървам Мустафа и си проправям път към него. Погледите ни се срещат.

– Сенуфо? – пита, навел преценяващо глава.

Кимам.

– Асанте?

– Догомба – поправя ме той. Племенните му белези представляват малки вертикални линийки на бузите, които приличат на сълзи.