Джейн Джонсън - Фаворитката на султана

– Може би трябва да отида при хирург, за да извади зъба.

– Глупости, скъпи друже, не бива да попадате в ръцете на варвари с клещи и лостове. Натаниъл има прекрасна амалгама, която може да запълни всяка дупка или пукнатина и да я направи здрава като камък.

Без да прикривам мислите си, аз питам:

– Вие алхимик ли сте, сър?

– Предпочитам да ме наричат естествен философ – отвръща ведро Натаниъл. – Извършвам прецизно изследване на скритите закони на вселената.

– Въпреки че думата алхимик несъмнено е обида за хора с възгледи като нашите, които търсят доказателства за същността на създаденото от Господ. – Господин Ашмол ме потупва по рамото. – Сега седнете и ни позволете да погледнем. Подай ми тази свещ, Натаниъл.

Надничат с любопитство към дупката в устата ми.

– Забележителни зъби – отбелязва Ашмол. – Яко дърпане ще падне, корените са много здрави.

– Ще го заточа от двете страни, проста работа! – възкликва господин Дрейкот. – После ще запълня дупката с патентованата от мен смес и зъбът пак ще е като нов.

– Наистина вече не ме боли толкова – лъжа, – сигурен съм, че мога да го преживея.

Но господин Дрейкот вече забърква съставките с ужасяваща бързина и целеустременост.

– Малко калай и цинк – мърмори си той, – съвсем малко мед и капка сярна киселина. – От съда се чува силно съскане и пламъкът на спиртната горелка става зелен, а след това син и въздухът се насища с отвратителна миризма. Докато разбърква ожесточено, отмества съда от топлината и се протяга за тежко шише. – А сега оставяме да изстине за миг, преди да добавим живак...

Изпаренията са обезпокоителни: изправям се на крака, шишето политва и изведнъж навсякъде се просват сребристи топчици метал. При вида на това, което със сигурност беше течност, а сега бързо се търкаля като топчета от лъскаво сребро по робата ми и по пода, съм изумен.

Господин Дрейкот се смее на изненадата ми.

– Ах, сър, живакът е най-забележителният елемент, нито е течност, нито е твърд. Това е първоизточникът, веществото, от което произлизат всички други метали. Но най-важен е мощният принцип на преобразуване, подобно на Хермес, който кръстосвал между земята и небето, носейки живот и смърт. Във вид на каломел това е най-мощното лекарство, способно да излекува и най-запуснатите ни болести; но при излагане на слънчева светлина се превръща в смъртоносна отрова.

– В името на древните богове, не искам да имам смъртоносен елемент в устата си – заявявам твърдо.

Господин Ашмол приближава свещта до лицето си и ми показва един от задните си зъби, покрит с парче метал.

– Имам го от петнайсет години. Аз бях първият пациент на Натаниъл и, слава богу, той спаси живота ми. И не само заради зъба, излекува счупена кост на ръката, с която пиша, и прогони треската от малария с огърлица от паяци.

Огърлица от паяци? Струва ми се, че Зидана и господин Дрейкот биха се харесали.

Господин Ашмол забелязва колебанието ми и се усмихва доволно.

– Каква възраст бихте ми дали, сър? Не се притеснявайте, че може да ме обидите, няма да се засегна.

– Петдесет, може би петдесет и две? – казвам наслуки.

– Шейсет и пет! – Той се ухилва възторжено и шляпва господин Дрейкот по гърба. – Всичко се дължи на неговия тоник, който приемам всеки ден. Ако ме бяхте видели преди петнайсет години, не бихте могли да ме познаете, бях започнал да слабея, но заради неговата тинктура от екстракти костите ми се покриха с плът и еластичността на мускулите ми се възстанови; що се отнася до косата... Хайде, сам я дръпнете. Не бойте се, дръпнете здраво.

Колебливо подръпвам перуката му и с изненада откривам, че под нея се крият буйни кичури здрава коса.

– Виждате ли? Не мога да разбера защо не е станал знаменитост.

Господин Дрейкот се изчервява.

– Стига, Елайъс, не съм вълшебник, единственото, което направих, беше да подобря рецептата. Отдавна е известно, че Primum ens Melissae е тоник със силно действие както при жените, така и при мъжете.

– Даде го на прислужницата си Агнес – доверява ми господин Ашмол. – Жената беше преминала шейсетте и косата ѝ падаше, докато накрая главата ѝ не лъсна като яйце...

– И никак не беше щастлива от това.

– Но след това косата ѝ израсна отново черна и лъскава като в младостта ѝ, освен това започна отново да получава менструация за пръв път от двайсет години насам. Миналата година роди прекрасно момченце. И ако това не е чудо, не знам кое може да се нарече така.

Тръпките, които усетих по тила си, сега се спускат надолу към гръбнака ми. Да не би да открих еликсира на Зидана? Струва ми се прекалено голям късмет, за да е истина, но с всеки изминал момент усещам как вярата се загнездва в мен. В крайна сметка позволявам на алхимиците да лекуват зъба ми, което все пак не се оказва толкова неприятно, както се боях, и успявам да сдъвча без болка скромна вечеря със супа от фасул, студено агнешко и хляб с джентълмените след това. Когато тръгвам да си ходя, навън вече е тъмно. Слагам през рамо платнена чанта, в която са сложени обещаното увеличително стъкло и малко плоско шишенце с коркова запушалка, пълно с яркожълта като слънцето течност. Господин Ашмол настоява да ме изпрати до Уайтхол.

– На път ми е към Ламбет; освен това и ще е възможно да взема мавританските шпори, които посланикът така щедро предложи да ми даде в замяна на стъклото.

Вървим през Темпъл Гардънс, луната огрява реката през една пролука в облаците и тя блести в сребристия отблясък на живака, а на фона на триумфа от споходилия ме късмет на мен ми се струва, че никога не съм виждал толкова прекрасна гледка, и в този момент чуваме разбойници след себе си. Оказва се, че това са двама едри мъже с покрити лица, за да не бъдат разпознати.

– Дай ми чантата, черен нещастнико! – кресва единият към мен.

Другият се изправя пред господин Ашмол.

– А ти, бижута, пари, каквото имаш.

Замахват със стикове и единият поваля господин Ашмол. Понечвам да го защитя, но другият ме удря в корема с оръжието си и ми изкарва въздуха. Опитва се да изтръгне платнената чанта от мен, но аз я стискам здраво. Оказва се, че това е грешка. Следващият удар ми подкосява краката, аз падам, а от чантата се разнася зловещ трясък. Непогрешимият звук на счупено стъкло ми дава сили, толкова съм вбесен от загубата на ценното стъкло, че скачам отново на крака. Нападателят ми посяга отново към мен, а аз хващам стика и го извъртам в ръцете му с такава сила, че той изгубва равновесие. Премята се в тревата заради сръчно подложения крак и се блъсва в едно дърво. Обръщам се и виждам, че господин Ашмол налага другия с бастунчето си. Щом ме вижда замахнал високо със стика над главата си, разбойникът хуква да бяга със силно накуцване.

– Добре ли сте, сър?

Господин Ашмол оглежда една дупка на сакото си.

– Един от най-хубавите ми костюми, проклети да са. Но иначе няма големи щети. А вие?

Разтърсвам чантата и демонстрирам издайническото дрънкане на счупени стъкла. Щом оглеждам по-внимателно, се оказва, че не само увеличителното стъкло е на парчета, но също и шишенцето.

Стигаме до Уестминстър, а господин Ашмол се извинява отново и отново за маршрута, който е избрал, градините били известно свърталище на разбойници след мръкване. Той наема един лодкар да го откара до Ламбет през реката, а аз вървя сам последните стотина метра в доста по-мрачно настроение от предишната еуфория. Дворцовите стражи ме поглеждат с любопитство и единият казва на другия нещо, което не успявам да разбера; и двамата избухват в смях. Стаите на делегацията горе тънат в тишина. Решавам веднага да докладвам на Бен Хаду и да приключа още сега с тази неприятна задача и точно се каня да потропам на вратата, когато тя се отваря и отвътре изскача кикотеща се жена, която се опитва да пъхне косата си с цвят на мед в шапчицата си. Чорапите ѝ са преметнати през ръката: няма никакво съмнение какво се е случило.

– Здравей, Кейт.

Вдига ръка към устата си и силно се изчервява, после сграбчва полите си и хуква надолу по стълбите към малката кухня.

Бен Хаду се опитва да ме заблуди неуспешно.

– Всичко е съвсем невинно – настоява.

– Това, което правите, не е моя работа, сиди. – Въпреки това не успявам да сдържа усмивката си.

Той пребледнява.

– Не бива да казваш нищо за това пред никого, разбираш ли? Нещата не са такива, каквито изглеждат. Ние ще се женим.

– Ще се жените?

Той кима.

– Да, но нито дума за това, ако се разчуе, ще доведе до неприятности. – Очите ни се срещат, но той навежда поглед надолу.

– Мили боже, Нус-Нус, да не си се напикал?

Поглеждам надолу. При счупването на шишето бялата ми роба се е изцапала в ужасно уличаващо жълто. Вълненията и откритията през този ден бяха прекалено много, решавам, че е безсмислено да давам обяснения. В стаята ми е неестествено тихо без Момо и Амаду. Сядам на ръба на леглото и дълго премислям нещата. После усилено се опитвам да изпера петното от робата си, но явно за да ми докаже невероятните си способности, тинктурата устоява на всичките ми усилия.

На следващия ден се събуждам рано, изпълнен с безкраен оптимизъм и енергия. Днес ще представя сина на Алис пред краля, а щом това се случи, вече всичко ще бъде наред.

След приключването на срещата между посланика и министрите на Негово Величество относно предложеното примирие, протяжна и още по-безрезултатна от предишната, окончателно съм освободен от Бен Хаду, а вече наближава обяд. Толкова по-добре, мисля си, така ще трябва да крия Момо за по-кратко време. Тръгвам през лабиринта от коридори и галерии към апартамента на херцогинята на Портсмут и точно завивам на последния завой, когато Джейкъб се изпречва на пътя ми. Щом ме зърва, лицето му добива почти комично трагично изражение.