– Това ще прогони глупаците – казва той. – Моля ви да не се безпокоите, приятели, служителите на реда ще се погрижат.

Грешам Колидж на широкия път Холбърн е сравнително спокойно място. Тръгваме към залата, в която ще се проведе срещата, през алея с колонада, заграждаща приятен вътрешен двор, грижливо засаден с трева и дървета, и сме посрещнати от двайсет или трийсет сериозни джентълмени с перуки, сред които разпознавам пет-шест като редовно присъстващи в двора. Президентът, сър Кристофър Рен, мъж с високомерен вид на средна възраст, ни поздравява, при все че усмивката му не се чете в очите.

– Чувам, че делегацията ви се е превърнала в събитието на годината – надменно изрича той и се обръща да разговаря с господин Евелин.

Калайджията изглежда недоволен от тази проява на пренебрежение, но се оживява, когато го запознават с господин Дейн, който изказва комплименти за ездата и е забелязал ползването на късо стреме при завоите и увеличаването на скоростта.

Показват жив скорпион, открит в магазин за масла в Лондон. Двамата с Бен Хаду се споглеждаме: ако това са чудесата, които се разглеждат тук, денят ни ще бъде доста скучен. Представени са няколко големи къса кехлибар с насекоми в тях: това също не е нещо ново за нас. Зидана има огърлица, в която за вечни времена е запазен огромен паяк, често го носи на врата си.

Следва дискусия на латински, от която нито аз, нито посланикът разбираме и думичка, въпреки че очевидно сравняват качествата на редица различни вещества и предмети, в това число на златото и среброто, водата и козината, пчелите и листата, които след това се изследват със странни на вид устройства, снабдени с дълга декорирана тръба и кръгла стъклена лупа, която всеки допира до едното си око. Бен Хаду е поканен да погледне през тръбата челюстите на пчела, отскача ужасен от чудовищната гледка, което предизвиква всеобщо веселие. Аз предпочитам да погледна листото, което съответства повече на настроението ми, и съм възнаграден с прекрасна шарка в искрящо зелено, прорязано от полупрозрачни жълти жилки. Изживяването е почти като халюцинация; щом като се изправям, чувствам се замаян и превъзбуден, сякаш съм успял да надникна в някакъв таен, невиждан досега свят.

След като се е съвзел от гледката на неочаквано голямото насекомо, Бен Хаду настоява да погледне всички останали неща на масата, включително собствения си пръст и през останалата част от срещата оставям съзнанието си да се рее в приятни фантазии за бъдещето, което ни предстои: Момо, облечен в изискан костюм от синя коприна, седнал до прекрасната си майка в кремав сатен. Няма нужда от златна пудра или отровно белило, за да се подчертае естествената красота на Алис, тъй като кожата ѝ е като порцелан, а косата ѝ грее като слънцето; не са ѝ нужни капки от беладона, за да изглеждат прекрасните ѝ очи по-големи. Аз съм застанал гордо зад тях в изискано сако и жилетка от фигурално кадифе със сребърни токи на обувките и дълга черна перука вместо чалма и позираме пред художник, рисуващ портрет, който ще краси новия ни дом. В една от тези прекрасни фантазии си представям как Алис люлее малко момиченце – нашата дъщеря! – към което развинтеното ми въображение добавя как показва бебето в пелените му от дантели на придворните дами. Що за безсмислици! Усещам, че сам укорявам себе си. Аз съм евнух: не мога да имам деца. Освен това съм роб, а тя дама; аз съм черен като нощта, а тя е бяла като деня; а те никога не могат да се срещнат.

Ах, може ти да бъдеш нощта, а тя луната, окуражава ме едно упорито гласче и кой знае до какви последствия може да доведе това?

Внезапна остра болка в повредения кътник ме изтръгва от този блян и макар да си мисля, че успешно съм потиснал стона, предизвикан от нея, един джентълмен с къдрава кафява перука се навежда към мен и пита дали съм добре.

– Просто малко ме боли зъбът – обяснявам, – счупих го сутринта с доста твърд хляб.

– Мили боже, очевидно мерките за икономии в двореца са по-сурови, отколкото си мислех!

Той се представя като господин Ашмол, дошъл за срещата от Оксфорд, и ме разпитва най-вече за произхода ми, а Калайджията – за мавританските митници, разказва ни, че е нещо като колекционер на антики и необикновени предмети и смята да открие музей, където да сподели колекцията си със света. Въздиша.

– Как бих искал да пътувам повече. Светът като че ли расте с всеки изминал ден – Африка, Америка, Китай... Представете си какви съкровища могат да се донесат от подобни места, артефакти от толкова различни култури... Можем да експонираме забележителна одрана кожа от истински индиански крал, както и седлото на самия Чингис хан.

Бен Хаду прави гримаса.

– Боя се, че не мога да ви предложа нещо толкова значително, но имам чифт мавритански шпори, които бихте могли да прибавите към колекцията си.

Ашмол изглежда впечатлен.

– Това би било прекрасно. Но не мога да ги взема без нищо в замяна. – Размишлява известно време, а след това заявява: – Може би увеличително стъкло, което бихте могли да отнесете в страната си; а в същата къща имам и приятел, който ще излекува зъба на джентълмена.

Очите на Бен Хаду проблясват.

– Сигурен съм, че не е нужно Нус-Нус да безпокои приятеля ви, но трябва да ви кажа, че бих оценил високо едно от тези магически стъкла.

– Не мога да ви обещая, че ще е толкова мощно като микроскопа на господин Хук, но мисля, че ще го харесате. Елате с мен след срещата в дома на господин Дрейкот и ще видя какво мога да направя. Не е далеч оттук, на юг по Флийт Стрийт.

Виждам, че Калайджията силно се изкушава, но накрая любезно отказва, като обяснява, че има работа в двореца. Уговарят се аз да отида с господин Ашмол да взема стъклото и съм освободен от задачите си до края на деня.

Господин Ашмол се оказва приятна компания. Настоява да вървим пеша от колежа, вместо да вземем носилка или карета, и ми показва забележителности.

– На моята възраст не можеш да се спреш заради страха от това, което ще стане, ако спреш.

Вдигам вежди, но не казвам нищо. Не може да е на повече от петдесет, а върви бързо като краля, бастунчето му служи единствено като стилен аксесоар; и въпреки това приказките му са като на стар човек. Точно когато тръгваме надолу по Чансъри Лейн, завалява проливен дъжд.

– Мили боже – възкликва придружителят ми, поглеждайки изпод подгизналата периферия на шапката си, – боя се, че чалмата ви напълно ще се съсипе. Изобщо не се сетих да взема чадър.

– Няма страшно – успокоявам го бодро.

Приютяваме се в таверната "Черния Орел" и чакаме големият порой да премине. Вътре е шумно, задимено и мирише, но очевидно привличам вниманието на околните, защото настъпва неловка тишина.

После някой се провиква:

– Леле, що за чудовище! – Всички започват да се смеят и да подмятат различни неща.

– Дали цветът е естествен, или е боя, как мислиш?

– Не щем негри тук!

– Хей, Отело, връщай се на сцената!

Господин Ашмол ми се вижда уплашен.

– Господин Нус-Нус, от дъното на душата си се извинявам за грубостта на сънародниците си. Мисля, че е по-добре да излезем на дъжда.

Понечваме да излезем, но в този момент един мъж ме сграбчва за ръката.

– Чакай малко, Мустафа, напомни на гоподарката си, че ми дължи осемдесет лири от игралната маса!

Обръщам се и навеждам поглед към него, богато облечен, но разпуснат младеж с рядка, зле подстригана брада.

– Аз не съм Мустафа.

Сбърчва лицето си в недоумение.

– Не може да има двама с подобен ръст и цвят. Просто ѝ кажи, чуваш ли? Кажи ѝ, че господин Джейкс ѝ изпраща комплименти и ѝ напомня за дълга. Ще я видя на премиерата на "Градската наследница", нали така?

Навън още вали като из ведро. Господин Ашмол ме хваща за ръката и ме повежда бързо, като през цялото време цъка.

– Актьори, истинско бедствие. А това беше толкова приятен район.

Завиваме вдясно по Флийт Стрийт, след това пресичаме и попадаме на улица, застроена от двете страни с високи къщи; в края ѝ проблясва реката, виеща се като огромна змия. След няколко метра придружителят ми завива надясно по тясна алея, изкачваме се по стълбище до врата с месингово чукче във форма на лъвска глава и ни отваря мъж с розово лице и очила, чиито стъкла карат очите му да изглеждат огромни и воднисти като риби в купа с вода.

– Елайъс! – възкликва той! – Връщаш се толкова рано?

– Надявам се да не съм прекъснал някой съществен процес.

– В момента се опитвам да превърна вода и сушени листа в годна за пиене течност – казва през смях господин Дрейкот.– Може би ти и гостът ти ще изпиете с мен по чаша чай?

Завежда ни в тъмен салон, където на кука над огъня виси чайник. Цялата стая е покрита със сажди, листове и книги, няма къде да се седне, особено с бяла роба, затова сядам на земята по африкански.

Докато пием английски чай (отвратителна горчива отвара), придружителят ми разказва, че съм си пукнал зъба и имам нужда от лечение, а домакинът ни потрива доволно ръце.

– Пациент! Колко прекрасно.

– Боя се, че ще е безплатно, Натаниъл. Услуга към мен, стига да бъдеш така любезен.

Забелязвам как лицето на господин Дрейкот помръква.

– Имам пари – казвам бързо, но той клати глава.

– Не, не. Не мога да взема пари от приятел на господин Ашмол. Дължа му всичко, което имам, включително и тази къща.

– Глупости, скъпи ми Натаниъл, тази лаборатория е общото ни приключение: къде другаде бих могъл да правя експериментите си?

Слизаме надолу по нестабилно дървено стълбище до дълъг килер с нисък таван с етажерки от двете страни, отрупани с камари книги и безброй шишенца с етикети и торбички като в аптека. Приближавам се към тях и прочитам: месо от пепелянка, безоар, очистително от алое и кора канела, коприна от паяк, и имам чувството, че ако продължа, ще открия съд с миши мигли или драконови зъби. Това ми напомня за магазина на Сиди Кабур. Пред едната стена има голяма цилиндрична пещ, в която въглищата светят в червено, а наоколо е посипано с нещо черно, шлака и прахоляк. Стаята е мрачна и мирише лошо; по масите има съдове и мензури, колби и тенджерки, хаванчета и чукчета, пълни с всевъзможни вещества. На една от масите има колекция от стъкленици с ларви и животински фетуси; на дъска е закован гризач, чиито органи и скелет са изложени на показ. Сещам се за тайната стая на Зидана и по тила ми полазват тръпки.