– Вие свирите ли?

Смразявам се. "Калайджията жив ще ме одере за това пренебрежение", мисля си. Но какво мога да направя?

– Свиря малко на китара и на уд – арабска лютня.

– Значи, трябва да организираме нещо. – Прави знак на музиканта на клавесина да го последва. – Господин Пърсел, елате с мен. Вие също, господин Пепис. Господин Джеймс, изберете най-добрите си цигулари и ги доведете в музикалната стая! – Обръща се отново към мен, ухилен като момче. – Елате, сър, ще вдигнем малко шум! Забелязах ви в абатството. Кълна се, че не съм виждал друг смъртен така да се разчувства от музиката.

Кралят притежава невероятна енергия: буквално струи от него. В това отношение ми напомня за Исмаил: и двамата имат неуморен дух и бързи крака. Казаха ми, че Чарлс ставал рано всеки ден, за да се разхожда или да играе тенис; че плува и язди, ходи на лов и танцува (и несъмнено прекарва време в леглото с метресите си) с невероятна издръжливост дори за мъж наполовината на възрастта му.

Определено се затруднявам да следвам темпото му по пътя от залата за аудиенции надолу по коридор след коридор, при все че крачките ми не са по-малки от тези на всеки друг мъж. Поглеждам набързо назад и виждам музикантите изостанали зад нас, натоварени с инструментите си, господин Пепис и младежа на клавесина, плътно следвани от изпълнения с подозрение Бен Хаду. Това ли е моят момент? Обучен съм никога да не заговарям владетел първи, но това може да е единственият ми шанс.

– Сър – започвам, като събирам всичкия си кураж, – искам да говоря с вас по важен въпрос.

Той ми хвърля изпълнен с любопитство поглед.

– Продължавайте, сър.

– Има една дама, сър...

Това го кара да се засмее.

– Ах, винаги има някоя жена. Виждам, че не сте си губили времето тук.

– Дамата, за която говоря, е в Мароко в двора на султана. По-скоро в неговия харем. Тя е англичанка от добро семейство.

– Мисля, че Нели ми спомена нещо такова. Продължавайте.

Обяснявам накратко обстоятелствата около пленничеството на Алис.

– А името на това съвършенство?

– Алис, сър. Алис Суон.

– И откъде казвате, че била?

– От Хага, сър: баща ѝ бил поддръжник на роялистите и избягал в Холандия по време на войната.

Лицето му застива; забавя крачка и най-накрая спира.

– Не желая да чувам повече.

Изпълнен с отчаяние, аз продължавам, без да го поглеждам.

– Сър, изслушайте ме, умолявам ви. Тя ме помоли да ви предам това, ако имам възможност. Шила го е сама и го е запечатала, така че да остане тайна. – Изваждам свитъка и го прикривам с тялото си от приближаващите. Той се поколебава да го вземе и аз го притискам грубо в ръката му. – Моля ви, Ваше Величество, прочетете го, тъй като от това зависят три живота.

Известно време просто стоим, а останалите от музикалното тържество приближават към нас и аз си мисля: "Свършено е, провалих се". Вероятно той вижда отчаянието ми, защото го взема и го пъхва в жилетката си

– Не обичам интриги, млади човече – казва кратко, преди да продължи напред, – но човек, който обича музиката като вас, трябва да има честно сърце, затова реших да ви се доверя.

Почти не мога да си спомня подробности от следващия един час заради екстаза от изпълнението на задачата си. Смътно си спомням, че свирих в дует с краля на испанска китара и той се справяше много по-добре от мен. Господин Пепис свири на флажолет, а аз на лютня, на фона на дванайсет цигулки и господин Пърсел на спинет; с блеснал поглед той ми сподели, че в момента Северна Африка е истинско вдъхновение за него и пише произведение, базирано на любовната история на гръцки герой и картагенска царица, и че наистина много се радва, че се е запознал с мен.

Възторженото ми настроение скоро е развалено от Бен Хаду. Щом веселбата приключва, той ме хваща здраво за ръката и ме бута към стаите ни.

– Да не си решил да провалиш мисията ни? Първо се правиш на глупак в парка; сега пък се опитваш да дружиш с нашия домакин като с равен, вместо като роб с крал. Аз водя тази делегация и ако кралят ще се обръща към някои от нас, то това трябва да бъда аз. За какво си приказвахте?

– Само за музика – лъжа.

Той се ухилва.

– Само за това?

Кимвам, не си позволявам да кажа нищо повече.

Точно след полунощ на вратата се чува тихо потропване. Отварям полузаспал и откривам бележка върху сребърен поднос, запечатана с червен восък с кралския печат. Взимам го и се прибирам в стаята си с разтуптяно сърце. Писмото е написано с извъртян наклонен почерк и е трудно за разчитане: не съм свикнал да чета ръкописен английски. Вътре се казва:

Алеята Бърдкейдж, парк Сейнт Джеймс Утре на зазоряване Ч. Р.

35

4 февруари 1682 година

Ставам преди зазоряване, този път не заради молитвата, въпреки че отправям купища обещания към Господ, докато вдигам качулката на бурнуса си и се измъквам навън в сутрешната мъгла. Когато стигам до мястото, което мисля, че е алеята Бърдкейдж – тъй като има много птици в клетки и извън тях, повечето от които блажено спят, пъхнали главички под крилцата си, – облаците на изток са осветени в розово и оцветяват спокойните води на декоративното езеро. Скривам се между дърветата да чакам и не след дълго висок слаб човек, увит в наметало, приближава на бърз ход. Не мога да го разпозная по походката, единствено по триъгълната шапка: излизам пред него и се каня да демонстрирам подчинението си, но кралят нарежда с дълбокия си глас:

– Да му се не види, човече, не се покланяйте! – Тръгва към дърветата, между които се бях скрил. – Довели ли сте в Лондон момчето, което тя споменава?

Гледа изумен, докато му разказвам начина, по който се наложи да доведа Момо от Мароко в двореца. Щом стигам до момента, в който го дегизирах като черен мавър, вече се киска шумно.

– Е, трябва да кажа, че сте много изобретателен човек, Нус-Нус. Истинска дързост е да криете момчето, като го излагате на показ; а да го настаните при Луиз, това е направо гениално! Искам да го доведете при мен утре след вечерния прием. Минете по задните стълби, господин Чифинч ще бъде инструктиран да ви пусне. Можете ли да го направите?

Кимам.

– Разбира се, Ваше Величество. Благодаря ви. – Не мога да се сдържа, падам на колене и посягам да му целуна ръка в знак на благодарност и облекчение, но той само се засмива и си тръгва.

Щом слънцето се издига над покривите на Уайтхол, имам чувството, че то свети само за мен, и благодаря на всички богове, към които някога съм отправял молитви. Утре Момо ще бъде в безопасност под закрилата на краля и ще бъдат положени основите на присъединяването на Алис към него. Бях направил всичко, което беше поискано от мен: сега трябва да изпълня единствено задачата на Зидана. "Ах, Нус-Нус, ти си истински късметлия", поздравявам се сам – дързък и изобретателен, както каза кралят; а кой съм аз, че да опровергавам краля? Ще ми се да изкукуригам като петел, толкова съм горд.

Би трябвало да си спомня, че гордостта предшества провала. Всички възможни поличби са пред очите ми. На хоризонта се събират тъмни облаци; черна котка пресича пътя ми на влизане в двореца; солта се разсипва, когато си взимам лека закуска от малката кухня. Обръщам се към готвачката, сърдита старица:

– Кейт тук ли е?

А тя излайва в отговор:

– Няма я тази мързелива кучка, но, така или иначе, няма работа с черен мавър!

В знак на презрение към цвета на кожата ми и робската обица на ухото ми тя ми дава парче хляб, толкова твърд, че си счупвам зъба, наред с едно забулено яйце и си спомням усещането в затвора в Мекнес преди толкова много години. Трябваше да се вслушам в предупреждението: опасностите се срещат на всеки ъгъл, а смъртта се спотайва край всяка красива гледка.

Шмугвам се по стълбите нагоре към стаята си, завивам покрай един парапет, така разсеян от въодушевлението и болката си, че едва не се блъсвам в гърба на Бен Хаду, който се промъква по стълбите с боси крака. Спирам и го оставям да се отдалечи от мен, без да го известявам за присъствието си, и се чудя къде ли е ходил в този час, и то без обувки, след като е винаги толкова спретнат? Може да е отишъл на баня, а после да се е молил, порицавам се сам; или пък да е отишъл за ранна закуска като мен. Но сам съм си виновен.

През деня пристига нова покана: господин Пепис е удържал на думата си и е уредил за посланика и мен посещение на среща на Кралското дружество.

– Обичайно се допускат само членове – доверява ни той, докато пътуваме с карета през пълните с хора улици по-късно същата сутрин, – но разговарях със сър Кристофър и той ще позволи да присъствате като специална услуга към мен. Вероятно, ако останете за по-дълго в Лондон и изявите желание, можете да станете почетни членове.

Бен Хаду е силно впечатлен от тази идея и показва неподозиран за мен интерес към науката. Разпитва господин Пепис за историята на дружеството и изтъкнатите му членове, а домакинът ни с радост отговаря. Непознатите имена минават покрай ушите ми без следа. Съзнанието ми е ведро като крайбрежен пясък, прясно изгладен от отлива. Чувствам се благословен, ако не се брои счупеният ми зъб. Дори градът, през който се движим – с калта и мръсотията, просяците и викачите по улиците, с миризмата на риба и конски фъшкии, – ми се вижда по-приятен, отколкото преди, въпреки че небето посивява и започва да ръми дъжд. Усмихвам се доволно към група мъже, които си приказват на ъгъла; покоят ми бързо е нарушен, тъй като те се скарват, проблясват ножове и пръска кръв. Господин Пепис веднага се навежда през прозореца на каретата и казва нещо на кочияша, а той удря три пъти с камшика.