– О, дискусиите относно Танжер, всички тези протоколи.

– Той клати глава. – Години наред бях член на комисията: изгубена кауза, всяка крачка напред е последвана от три назад. Сигурно и вие си блъскате главите, защото не виждам лесно решение. Имайте предвид, тук не става въпрос само за проста логика, примесени са чувства и упорство.

Усмихвам се.

– И от двете страни, сигурен съм.

– Както при всички човешки отношения. Поддържането на колонията ни струва цяло състояние, честно казано, по-голямо от това, което можем да си позволим, но кралят вярва, че ще е равносилно на предателство към жена му, ако се откаже. Това е част от зестрата ѝ, както ви е известно. И тъй като я пренебрегва в много други отношения, по този въпрос е твърд. А да не забравяме и бедния граф на Плимут.

Вдигам вежди въпросително.

– Синът на Чарлс, незаконен, естествено, но все пак син. Възложи му командването на кралския полк, повиши го в полковник. Замина за Мароко през лятото на осемдесета година и умря от дизентерия четири месеца по-късно. Бедното момче беше само на двайсет и три. Чарлс го понесе тежко.

– Колко деца има кралят? – пита Шариф.

Господин Пепис се засмива.

– При последното преброяване бяха дяволска дузина, но само десет от тях са живи, при все че нито едно не е от добрата му съпруга, за съжаление. Той харесва жените, и кой може да го вини? Как ви се струват англичанките, Нус-Нус, доста са пикантни, нали? – Изведнъж млъква, спомня си моя недъг. – Простете, господине, не исках да ви засегна.

– Не се притеснявайте. Не съм изгубил способността да се наслаждавам на картините, макар да не владея четката, а дамите във вашия двор са прекрасни.

– Нашият крал има петстотин дете! – прекъсва ни Шариф на висок тон.

Водачът ни се ухилва, тъй като очевидно не вярва на това.

– И хиляда съпруга!

Кимвам.

– Исмаил е горд, че има жена от всяка известна на хората страна.

– Наистина, сериозна колекция! Трябва да кажа, че за мен една е предостатъчна. А сега се налага да вървим близо един до друг, в наши дни е пълно с джебчии.

Интериорът на залата е внушителен. Изненадан съм, че великолепно пространство като това може да се използва за пазар.

– През останалото време тук заседава съдът – обръща се назад господин Пепис. – Виждате ли тъмните украшения горе?

– Посочва към три черни неясни предмета, закачени на една от огромните носещи греди. – Това са главите на предателите, които осъдиха бащата на краля на смърт в същата тази зала – Кромуел и генералите му Айъртън и Брадшоу. Оставени са тук, за да напомнят какво се случва с онези, които се изправят срещу короната.

Ухилвам се.

– И нашият владетел постъпва по същия начин.

– Осемстотин глави на стените на Мекнес – радостно заявява Шариф.

– Осемстотин? – обръща се стъписан към мен господин Пепис. – Петстотин деца, осемстотин глави и хиляда съпруги: що за изобилна страна е Мароко!

Сергиите са разположени насред залата и върху тях са наредени всевъзможни стоки. Продавачите минават през тълпите от клиенти с подноси с лакомства, гребени, портокали, ножове. Зървам мъж, който продава бележници и мастилници, и си купувам; след сериозна дискусия съветникът се снабдява с голяма торба джинджифилови сладки. Един мъж, който продава домашни птици, печели точки пред конкуренцията, като е изложил на показ вързан на връв паун с жалък вид; друг предлага горещо магарешко мляко. Господин Пепис свива към сергия, на която продават дамски тоалети, и дълго оглежда хубавките клиентки, докато те пък се дивят на стоката. Виждам как казва нещо на една от тях, а тя се изчервява и бързо се отдалечава от него. Той свива рамене, а после се връща при нас.

– Елате да видим шарлатаните, те винаги са забавни.

В дъното на залата има продавачи, покатерени на стъпалца, за да могат по-добре да предлагат стоката си, а около тях са се събрали зяпачи, повечето от които мъже. Първият предлага билкова тинктура.

– Иде от черния африкански континент и със сигурност ще предизвика благодарността на съпругите ви! Една доза на ден и няма да можете да се спрете цяла нощ. – Той потупва носа си и се навежда в подигравателна поза. – Няма да успеят да ви насмогнат, тъй че ще трябва да си вземете и по една-две любовници! – Прави няколко бързи продажби.

– Вашият крал сигурно разполага с голямо количество от тази билка – смее се господин Пепис.

– Той няма нужда от това – отвръща разпалено Шариф при този намек.

Следващият шарлатанин размахва нещо, което подозрително много прилича на пенис на бик и се оказва, че е точно това. Той продава също и мъжествена сила от лъв, тигър и кит: има и тайнствени африкански билки, които ми приличат на обикновена вратига, бетонен и седефче.

Трети предлага "универсална фармакопея", в това число безоар, мъх от черепа на екзекутиран престъпник, слюнка от гладуващ мъж и урина от "чисто момче".

Последният шарлатанин е привлякъл група жени. Държи в ръка буркан с бистра течност, за която твърди, че е:

– ...чиста майска роса, събрана под огромен дъб на зазоряване; нищо не действа така чудодейно и не възстановява идеалната кожа, дори при белези от шарка.

Не успявам да се сдържа и се разсмивам с глас. Дори и на измамниците от Маракеш не им се разминава да продават обикновена вода. Действала "благотворно също и за намаляване на теглото". Щом обяснявам това на Шариф, той се почесва по главата.

– В Мароко не можеш да забогатееш, ако продаваш това.

Господин Пепис извърта очи.

– Жени. Обожавам ги, но сега, когато съм на четирийсет и девет години, не ги разбирам повече, отколкото когато бях на деветнайсет.

– Тези за какво са? – пита с любопитство Шариф и сочи клетка с кутрета точно до шарлатанина, мънички зверчета на не повече от няколко дни.

Господин Пепис ни отвежда настрани.

– Хората стигат далеч в търсене на лечение за недъзите и дефектите си. Боя се, че съдбата на бедните създания е да бъдат сварени във вино, а след това да се направи екстракт от соковете им, който помагал за избелване на кожата.

Каним се да си тръгваме, когато съвсем ясно чувам думите "вълшебен еликсир" и "възвръща пациентите в идеална форма". Хващам водача ни за ръкава.

– Почакайте!

– Какво има, друже?

– Някой каза еликсир, но не знам кой. – Оглеждам тълпата, но без успех.

Той се разсмива.

– Тук няма да намерите Еликсира на живота! Но ако се интересувате от научни чудеса, трябва да дойдете на някоя от следващите ни срещи.

– Срещи?

– На Кралското дружество, добри ми господине: Невидимият колеж, както му казваме. Там се представят най-различни чудеса.


На следващия ден пристига нова покана. Осъзнавам, че съм изпълнен с надежда да се отнася за някоя от срещите на господин Пепис, но не е така: това е най-важната покана до този момент за музикално представление същия следобед в кралския апартамент.

В мига, в който влизам, изпадам в тревога от това, че Момо стои от едната страна на херцогинята на Портсмут, а Джейкъб от другата, издокарани в костюми от златна дантела, докато Луиз – в снежнобяло и перли и напудрена в златисто коса – сияе от щастие между тях. Оформят поразителна жива картина, привличаща погледа. Ужасен, хвърлям бърз поглед към Рафик, но той разглежда украшенията в стаята и не забелязва вдигнатите очи на Момо и широката му усмивка.

Кралят пристига по-късно, хванал под ръка Нели от едната страна и жена със строго неподвижно лице от другата. Зад нея има висок чернокож мъж с широки скули и племенни белези: подозирам, че това са Мустафа и херцогиня Мазарин. Погледът ѝ се разхожда лениво върху мен и тя леко ми се усмихва, като ме подминава.

Музиката е величествена, комбинация от най-различни струнни инструменти и клавесин с мощен бас, който усещам в гръдната си кост. Щом кастрираните се включват с гласовете си, чувствам същото, както в абатството предишния ден, сякаш духът ми се отделя от тялото ми. Не успявам да спра сълзите, които бликват от очите ми. Щом се оглеждам, за да споделя мига, виждам, че останалите мароканци седят сковано, облечени в най-хубавите си дрехи, и се опитват да прикрият неудобството си и отегчението; има няколко царедворци, които – още по-зле от това да стоят неподвижно – говорят помежду си. Подобно поведение би било немислимо в двора на Исмаил: щеше да има кръв, писъци и търкулнати глави.

Накрая рециталът приключва и следват любезни аплодисменти. Музикантът на клавесина става и се покланя, очевидно е композитор на творбата и въпреки че е млад, изглежда доста сериозен.

– Браво, Хенри! – провиква се господин Пепис. – Пореден триумф!

Разпръскваме се и в този момент някой пъхва бележка в ръкава ми.

– Кралят иска да разговаря с вас.

Бен Хаду се извръща с блеснал поглед.

– Мисля, че имате предвид мен. Аз съм посланикът, а това е просто моят секретар.

– Не, сър, кралят кани едрия чернокож човек. – Калайджията ме поглежда кръвнишки.

– Не мога да си представя по какъв въпрос може да иска да разговаря с теб, но ще се постарая да разбера.

Появяваме се пред краля и аз успявам да се въздържа от това да се хвърля по лице в краката му в знак на подчинение, осъзнал че английският двор не е така церемониален като този в Мекнес.

Кралят поглежда Бен Хаду с пълна липса на интерес, а след това се извръща към мен.

– Харесахте ли музиката, сър?

При все че въпросът не е насочен към него, посланикът бърза да отговори.

– Превъзходна, Ваше Величество, превъзходна.

Лъже, знам че е така: той не изпитва никакъв интерес към музиката. Кралят през цялото време ме измерва с тъмните си очи, явно се забавлява. После застава между нас и ме хваща за лакътя.