– Само е одраскан, нищо повече.

– Одраскан? Направо шуртеше. Нека погледна.

Тя се тюхка над ръкоделието ми и внимателно докосва мястото.

– Ще остане белег.

– И ще ме загрози? – Смея се. – Ще го добавя в колекцията си.

– Къде са останалите?

– Твърде много са, че да ги броя – отвръщам уклончиво. – Искам да помоля за още една услуга. – За миг очите ѝ светват и с леко закъснение си давам сметка, че може би се надява да съм размислил върху неизказаното ѝ предложение. А ето че сега я обидих с парите си и я отбягвам за втори път. Откровено казано, нямам какво да предложа на жените. Притеснено я питам:

– Къде отведоха стражите англичанина от стаята ми, ренегата на име Хамза?

Тя ми казва, а аз съсредоточено се покланям и си тръгвам бързо, преди да съм объркал някого от двама ни още повече. Килиите са долу в подземието. Подкупвам един от пазачите със златна монета, за да ми позволи да се видя със затворника за десет минути.

– Само не оставяй следи по лицето му – казва през смях той и подсвирва.

Хамза изглежда изпълнен с надежда, щом чува шума от стъпки, но лицето му помръква, когато заставам пред него. Носът му е подут и почернял от кръвта, вратата на шкафа трябва да го е счупила.

– Какво искаш, евнух?

– Викни ме, ако ти трябва помощ да го поразкрасиш още – казва пазачът и ме пуска в килията.

Изчаквам го да се отдалечи и се обръщам към ренегата.

– Е, къде е?

– Кое къде е?

– Чантата, която си взел от стаята ми.

– Не съм я взел аз.

– Но си я видял.

Пресметливо почесва една бенка на бузата си.

– Защо питаш?

– Искам си я обратно.

Той се усмихва, погледът му е леден.

– Съжалявам за маймуната ти.

Виждам, че не е така. Показвам му монета.

– Кажи ми къде е.

Изглежда озадачен.

– Тази стара чанта? Истински боклук, можеш да си купиш сто такива от пазара във Фес с това. Какво, да не би да разполагаш с неспирна река от пари и гориш от нетърпение да ги раздадеш? – Навежда се към мен. – Виж, можем да изключим Рафик от плана, знам, че двамата не се разбирате. Можеш да ме използваш, разбираш ли, добре познавам Лондон и ходя бързо. Достатъчно, че да те последвам до къщата на онзи търговец, без да ме забележиш. Чух всичко, което си казахте. Мисля, че ще бъдем чудесен екип. Ако си стиснем ръцете, ще получим откупа за момчето, ще си разделим печалбата и ще се постарая Рафик да намери смъртта си на някоя уличка, става ли?

Ето, значи, как са разбрали. Залива ме облекчение. Все пак трябва да се уверя, че няма доказателства.

– Лесно е да направиш избор, Хамза. Кажи ми къде е чантата и вземи златото заради безпокойството или си тръгвам и ще те оставя без нищо.

Той свива рамене и ми казва. Би трябвало да сложа край на пазарлъка и да си тръгна, но, боя се, не успявам да устоя на първичния си инстинкт и го ритам силно в топките.

– Това е заради маймуната! – изричам с дивашко задоволство.

Двайсет минути по-късно чантата е в ръцете ми без особени поражения освен отвратителната воня на конски фъшкии. Това не е изненадващо, след като беше заровена в бунището на конюшнята. Ярката лунна светлина огрява непокътнатия ми посредствен шев: свитъкът е там, където го оставих, зашит в подплатата. Разпорвам тайника и го скривам в робата си, до биещото си сърце.

Вероятно сега ще се наложи да убия ренегата, а също и Рафик; но поне за момента момчето е в безопасност, тъй като не разполагат с никакви доказателства. Сега трябва да предам съобщението на Алис на краля; или да го унищожа и да поема съдбата на Алис и Момо в собствените си ръце.

Погребвам Амаду под розови храсти в дворцовите градини. Мястото е спокойно. Следващия път, когато видя разцъфнали рози, ще мисля за него.

34

 На Сретение Господне делегацията е поканена в Уестминстърското абатство да наблюдава процесията, символизираща първото влизане в храма на Христос, Светлината на света, четирийсет дни след раждането му. Бен Хаду любезно отказва поканата. Обяснява, че е ревностен мюсюлманин, а за мохамеданите Христос е просто пророк, почитан като носител на Божието слово, но несъмнено смъртен.

– Чух, че абатството било истинско чудо на архитектурата – казва Шариф – и съм сигурен, че няма нищо лошо да присъстваме като зрители в дома на Бог, ако не вземаме участие в ритуалите. Освен това, ако всички откажем поканата, ще изглежда грубо.

– Много добре, Нус-Нус ще дойде с теб.

Отварям уста да възразя, надявах се да посетя Момо в апартамента на херцогинята на Портсмут, но след това ми идва наум, че кралят ще бъде в абатството и кой знае каква възможност може да ми се представи? Затова замълчавам. Свитъкът е винаги с мен, взех го дори когато отидох на баня в Чаринг Крос, след като ми омръзна да се мия в леген с хладка вода, която нося по три стълбищни рамена от кухнята, където всички ме зяпаха, при все че бях останал по долна риза. Не успявам да срещна краля и свитъка е  на едно място вече цяла седмица и започвам да се отчайвам.

Процесията би изглеждала зрелищна на всяко място на света, но абатството е чудо само по себе си с извисяващите се пиластри и великолепните извити тавани въпреки статуите на мъртъвци във всички посоки, позлатени и изглеждащи като живи в нишите им, от които те побиват тръпки, защото при трепкането на пламъчетата на свещите изглежда, сякаш че се движат.

Ако Бен Хаду се е надявал аз и Шариф да останем незабележими, най-вероятно ще остане разочарован, тъй като в момента, в който се каним да се настаним сред хората, един придворен си проправя път до нас и ни казва, че имаме отредени места, от които ще виждаме процесията по-добре, и след известно бутане, ръчкане и настъпване на краката на хората сме настанени на столове до тези на гостите на монарха, точно пред погледа на самия крал.

Не мога да кажа, че церемонията беше нещо повече от тържествена театрална постановка, но щом музиката започва, изпадам във възторг, тъй като тоновете на огромния орган изпълват пространството чак до извисяващия се таван и на места звучи като рева на лъв, на други като чуруликането на птичка, а щом се включва и хорът, сякаш се появяват истински ангели или пък абатството е свързано с гласа на самия Господ. Хипнотизиран съм, дори не осъзнавам, че по лицето ми се търкалят сълзи, докато Шариф не дръпва ръката ми и не прави знак да избърша бузите си.

– Ако султанът ни разбере, че си се развълнувал от тази езическа постановка, всички ще изпаднем в беда – прошепва заплашително той в един от моментите на затишие.

Разбира се, няма никакъв шанс да приближа до краля. Гледам как пред него се е подредила дълга опашка от хора, които се бутат напред с надеждата да разменят някоя дума или да го докоснат, което очевидно за тях е равносилно на истинска магия. Не мога да не се замисля за това, че допирът на нашия владетел с поданиците му се отразява далеч по-зле на здравословното им състояние.

Понечваме да си тръгнем, но някой до мен заговаря:

– Добър ден, господа.

Обръщам се и виждам един от гостите на вечерята на херцогинята на Портсмут. Щом се усмихва, припомням си описанието на Нели за него и името му изниква точно навреме в съзнанието ми.

– Добър ден, господин Пепис, радвам се да се видим отново. – Представям го на съветника, който говори съвсем малко английски. Шариф накланя главата си и оголва изгнилите си от захарта зъби.

– Направо към Уайтхол ли ще се отправяте, или бих могъл да ви придружа до пазара по случай Сретение Господне в Уестминстър Хол, който наистина си заслужава да се види?

Превеждам на Шариф.

– Английски пазар? Много бих искал да го разгледам.

Господин Пепис ни повежда през манастира и градината зад абатството, за да избегнем тълпата. Тя е красива и спокойна, огряна от слабото февруарско слънце, пълна с билки, зеленчуци и овощни дървета с голи клони. Навеждам се, за да видя една сребристозелена билка до самата пътека.

– И ние отглеждаме това в Мекнес – казвам на водача ни. – Наричаме го марокански чай, но вие може би го познавате като артемизия или пелин.

Той се навежда, за да огледа билката по-добре, и нещо се показва от яката му. Той бързо го натиква обратно, но преди това успявам да зърна козина и нокти. Той забелязва и добива засрамен вид.

– Заешко краче, против колики. Имам склонност да си угаждам прекалено.

Усмихвам се.

– По-добре да си направите билков чай от това. Султанът се наслаждава на кана чай от пелин от време на време. Действа добре на стомаха.

– Вие медик ли сте, сър?

– Служих известно време на един доктор от Абърдийн и научих малко за човешката анатомия и нейните слабости.

– Не мога да си представя човек със стабилна физика като вас – посочва ръста ми – да знае нещо за недостатъците на тялото.

Щом превеждам, Шариф започва да се смее.

– Той е евнух – казва силно.

 Господин Пепис е видимо изненадан.

– Мили боже, наистина ли?

Кимвам нещастно.

– Заради пеенето ли? Има прекрасни кастрирани мъже. Често съм се чудил дали известният с високия си глас господин Абел е пълноценен в... способностите си.

Уверявам го, че няма нищо общо с пеенето, и той ме поглежда едновременно ужасен и учуден.

– Не мога да си представя нещо по-лошо.

Вървим мълчаливо в продължение на няколко минути, докато не стигаме голямата зала – масивна постройка, подпряна на огромни каменни подпори. Шумотевицата от пазара, който още не сме видели, е толкова силна, че се налага водачът ни да повиши глас. Пита дали искаме да купим нещо конкретно и съветникът споделя, че би искал да си купи някакви сладкарски изделия, аз казвам, че ако има хубаво мастило за писане, ще ми бъде по-полезно, а господин Пепис се усмихва при тези думи.