Решението не е идеално, но ще свърши работа засега. Момо се разделя с мен с голямо мъжество. Прегръщам го предпазливо, казвам му да се държи прилично и да тръгва бързо, преди да е забелязал насълзените ми очи.

Амаду ме смъмря, когато се връщам сам, разтревожен, че приятелчето му в игрите го няма.

Бен Хаду и останалите от делегацията се връщат в късния следобед с приповдигнато настроение. "Фантазия" пожънала невероятен успех, а кралят бил възхитен от представянето им.

– Попита за теб, за "онзи приятел със скъсаните панталони", но му казах, че не се чувстваш добре – лековато подхвърля Калайджията. – Затова се боя, че не можеш да присъстваш на вечерята днес.

Не мога да кажа, че съм особено разочарован. Наистина съм уморен от събитията през деня, освен това спах съвсем малко предишната нощ. Откривам един прислужник в коридора и питам дали могат да ми донесат храна в стаята. Той ме поглежда от глава до пети и ми казва:

– В тази страна не се очаква честните хора да прислужват на робите – и си тръгва мърморейки: – Проклет негър.

Една прислужница минава в този момент, простовато момиче с буйни къдрици с цвят на мед, изскочили от шапчицата.

– Томас е такъв с всички – утешава ме тя. – Не обръщайте внимание на грубостта му, умолявам ви. Мога аз да ви донеса нещо, ако желаете. – Понечва да си върви, но после отново се извръща към мен. – По-добре ми кажете какво ядете, не разбирам много от хора като вас.

– От кои, чернокожите ли?

Тя се изчервява.

– Не, сър, мохамеданите.

Този път е мой ред да се засрамя.

– Просто долу се пече прасе и не бях сигурна дали искате от него.

Научавам, че името ѝ е Кейт, извинявам се за грубостта си и с благодарност приемам предложените от нея печено пиле, хляб и сирене.

– Без ейл?

Ухилвам се.

– Бих пийнал ейл с голямо удоволствие, Кейт.

Оказва се, че държи на думата си. Съвсем скоро се потропва на вратата и тя се появява с черен емайлиран поднос, отрупан в храна и голяма глинена кана. Щом ѝ благодаря за щедростта, тя приятно се изчервява.

– Сигурна съм, че голям мъж като вас има сериозен апетит.– Известно време не отмества поглед от мен и се изчервява още повече. Не съм толкова глупав, че да не схвана намека ѝ, но за доброто и на двама ни се преструвам на такъв, вземам подноса и ѝ пожелавам всичко хубаво.

Това не е спокойната вечеря, на която се надявах, тъй като Амаду се е разбеснял и не спира да краде хапки храна, да ги събира на пода и да настоява за още, докато ми иде да го перна което възнамерявам да направя точно преди следващото почукване на вратата. Още с каната ейл в ръка събирам нещата от вечерята в подноса, изваждам дребна монета за момичето и отварям вратата с усмивка.

В следващия момент се озовавам проснат по гръб на земята с крака на Рафик върху гърдите си и нож, опрян в гърлото.

– Затвори вратата – просъсква той и Хамза влиза след него.

Амаду се е покатерил върху леглото и крещи с все сила.

– Накарай проклетата маймуна да млъкне!

Хамза се втурва, Амаду полита през стаята и глухо се блъсва в стената. Чувам как телцето му се свлича като камък.

– Къде е той? – настоятелно пита тафраутинът.

– Кой?

– Момчето. Синът на султана.

Напълно шокиран съм. Как е възможно да знаят?

– Синът на султана? Той има много синове, за кой от тях говорите?

– Не се прави на невинен. – Хамза ме рита в ребрата. Обувките му са от твърда английска кожа и боли. – Онова, което всички мислят за мъртво и погребано. Момчето на англичанката. Знаем, че е с теб, не знаехме единствено защо, но вече сме наясно и с това. – Той се навежда до мен и прави жест с пръстите си. – Мислеше си, че ще забогатееш в Лондон, нали така?

Този път недоумението ми е неподправено.

– Оставете ме да се изправя, не разполагам с това, за което говорите.

Изритва ме още веднъж и ми изкарва въздуха. Усещам как бирата се връща по хранопровода ми и чувството е далеч по-неприятно, отколкото когато се стичаше надолу.

– Стига си ритал този нещастник и претърси стаята! – гневно заповядва Рафик. Подпира се на едното си коляно. – Заради теб вързаха чичо ми за онези мулета и ги подгониха, докато плътта му не стана на парчета. Затова няма да се поколебая да прережа гърлото ти, ако се наложи. Наречи го убийство в името на честта, ако щеш. Е, къде е келешът? Знам, че е тук някъде, няма кой друг да ме е видял да взимам чантата, сигурен бях, че е така. Ако не броим нещастната маймуна, но тя не говори.

Е, това разкрива поне част от мистерията, но откъде знае, че точно Момо го е видял? Изведнъж всичко ми се изяснява: свитъкът на Алис – трябва да е писала за него в свитъка, а Рафик е претърсил чантата ми по-старателно, отколкото си мислех. Трябва да го е открил, а Хамза му го е прочел. Изстивам: какъв глупак съм бил.

– Тук няма никой. – Хамза се тръшва върху леглото. – Е, какво си направил с него, а? – Поглежда ме изпитателно. – Кажи ни, а ние ще пазим тайната, ще разделим парите от откупа на три: султанът никога нищо няма да разбере.

Рафик гневно го прекъсва:

– Точно така, прибави и измяна към греховете си, алчен потурчен невернико! Султанът е мой господар, трябва да открием момчето и да му го върнем. Но преди това ще прережем гърлото на този нещастник.

– Успокой се, човече. Това проклето място е огромно, може да е скрил малкото изчадие къде ли не, може дори да го е замъкнал в града. Казах ти, че вече беше навън да търси нещо. Ще го оставиш жив или никога няма да открием хлапето.

В отговор Рафик притиска ножчето си още по-силно към врата ми. Усещам как кожата ми се опъва, а после поддава и се обагря в алено. Получава се алхимия, болката се превръща в див гняв и от легнало положение отблъсквам Рафик и скачам на крака, готов за бой. Той пада назад към масата с японския поднос и всичко се сгромолясва на пода с невероятен шум. Мислите препускат в главата ми: ще трябва да ги убия и двамата, тъй като ако само една дума стигне до Мароко, Алис е мъртва. Ужасът от тази мисъл ми дава още по-голяма сила. Стисвам гърлото на Рафик с едната си ръка, а ръката му с ножа с другата. Бам! Блъсваме се в шкафа, огромна и масивна мебел. Под тежестта на телата ни една от големите му врати се отваря и удря тръгналия към нас Хамза. Той изсипва цял водопад от ругатни. Заради всичкия този шум едва забелязвам, че вратата на стаята се отваря и влизат въоръжени пазачи. Двама от тях ме отдръпват от тафраутина, а на него му взимат оръжието; друг хваща ренегата. В коридора зад тях зървам прислужницата Кейт, която кърши ръце. В този момент си спомням за Амаду.

Вдигам го, но главичката му увисва. Вратът му е счупен и не мога да направя друго, освен да заплача.

Момичето се озовава до мен.

– Кървите! – проплаква тя, по-скоро като твърдение на очевидното. А след това поглежда надолу. – Ох.

Не мога да я виня за отвращението: бедният Амаду прилича на кълван от орли, защото кръвта ми се е стекла по него.

Отиват да извикат Бен Хаду, той се появява след доста време и изглежда възбуден и объркан. Поглежда кръвнишки първо Рафик, а след това мен, сякаш иска да ни убие на място, защото заради нас се е наложило да напусне вечерята на кралската маса и да обяснява на началника на охраната, че между мен и Рафик съществува отдавнашна вражда, но той лично ще гарантира доброто ни поведение отсега нататък.

– Колкото до Хамза, той е сменил вярата си, но като англичанин трябва да спазва вашите закони. Отведете го и правете с него каквото намерите за добре.

Когато оставаме насаме, Бен Хаду пита настоятелно:

– За какво е всичко това?

Следва дълга и напрегната тишина. Може би сега е моментът Рафик да ми отмъсти веднъж завинаги? Чакам да ме обвини: да размаха свитъка пред очите на Калайджията и да настоява дворецът да бъде претърсен за сина на султана, но тафраутинът ме изненадва, като държи устата си затворена. Той е добре запознат с отвращението на Бен Хаду към него и вероятно мисли, че посланикът има предпочитания към мен, освен това е налице и инцидентът в Хайд Парк... Но в този момент осъзнавам, че има вероятност свитъкът да не е у него, а в отсъствието му обвиненията му могат да заприличат на приказки на побъркан.

Може да е изгорен заедно с чантата ми или пък да е останал у Хамза. Във всеки случай аз не мога да го обвиня за кражбата.

Мълчанието и на двама ни довежда до безизходно положение и накрая Бен Хаду ни изнася гневна тирада, казва ни, че при следващата неприятност ще бъдем натоварени за Мароко на следващия кораб със заповед за сурово наказание при пристигането си. Повежда Рафик навън. На вратата се обръща и подхвърля:

– По добре иди да те прегледат – и сочи порязания ми врат, – попитай някой от прислужниците за лекар. – Бръква в джоба си, дава ми няколко монети и казва: – Това би трябвало да стигне.

Тръгва си, преди да съм погледнал надолу. В ръката ми има три жълтици. Достатъчни са да си купя доктор. Също и дъщеря му, и кучето на семейството. Е, може би малко преувеличих. Но сигурно се е почувствал виновен, трябва да е било заради вида на нещастната маймунка.

Измивам кръвта от Амаду и го увивам в парче плат. Момо ще бъде съкрушен, когато научи. След това сам зашивам раната на врата си – потръпвам и охкам – и правя превръзка върху кривия шев. Най-накрая слизам в кухнята, където откривам прислужницата Кейт да си топли краката на печката. Благодаря ѝ сърдечно, че е довела пазачите, и ѝ давам едната златна монета. Гледа я мълчаливо дълго време, а след това ми я връща и казва:

– Не мога да я взема, наистина не мога.

– Ще се радвам, ако я приемеш.

Тя обаче поклаща глава.

– Просто направих каквото беше нужно. Как е вратът ви?