Херцогинята подхвърля пренебрежително:

– Е, очевидно ще трябва да се задоволя със заместник-посланика и да не вземам присърце обидата. – Преди да съм успял да измисля подходящ отговор, тя се обръща и се провиква: – Джейкъб, тук! – и иззад декоративен ориенталски параван се появява момче, чиито бели зъби лъщят на фона на тъмното му лице. Черните къдрици са подстригани късо върху типичната заобленост на африканския череп. Подръпва прилепналото кадифено сако върху жабото на ризата си и застава пред нея.

– На вашите услуги, мадам? – завърта се, вижда ме и едва не пада.

– Ела тук, миличък, дай да те погледна. – Господарката му го вика при себе си и той тръгва, без да сваля поглед от мен, сякаш има опасност да го набия, да го изям или дори нещо по-лошо.

Херцогинята приглажда сакото му, опъва го, оправя жабото и слага нежно ръката си на главата му.

– Много си сладък. Това е моето момче Джейкъб. Джейкъб, това е Нус-Нус от мароканския двор.

Момчето се втренчва в мен с големите си очи. След това проговаря на чист Сенуфо:

– Много приличаш на чичо ми Айю.

Докато размишлявам над това, Луиз щрака с пръсти.

– Бижутата, Мари.

Една от придворните дами ѝ донася декорирана кутия за бижута, херцогинята я слага в скута си и започна да вади диаманти и рубини с размери на яйце от врабче, златни верижки и брошки, диадеми и гривни. Рови сред нанизи от перли, докато намери огърлицата, която търси, закопчава я около врата на момчето и му поднася огледало с рамка от черупка на костенурка. В този момент се сещам за Момо и колко би се радвал при вида на тези искрящи неща...

– Имате ли деца, господине?

– Никога не съм се женил.

– Аз всъщност не питах това. Но колко жалко. Струва ми се, че бихте могли да създадете хубави синове. Като Джейкъб.

Една от жените носи жълт колан и създава голяма суматоха, докато го сложи както трябва. Отвеждат я до един стол до прозореца с гледка към градината и нагласят гънките на роклята ѝ. Без да отмествам поглед от херцогинята, питам Джейкъб откъде е. Той назовава село, съседно на моето, което е невероятна изненада.

– Чичо ти е Айю Диара?

Той кимва, втренчен напред.

– Беше ми близък приятел. – Двамата имахме еднакъв ръст и еднаква конструкция. Хората често ни бъркаха, поне от разстояние. Той обичаше да казва, че изглежда по-добре от мен; несъмнено беше по-самоуверен, особено по отношение на момичетата. Ходехме заедно на лов, заедно преминахме през церемонията за възмъжаване; но ми се присмиваше за любовта ми към музиката и това ни раздели.

– Той е велик воин! – тъжно проронва Джейкъб – Но напусна селото и така и не се завърна.

Момчето трябва да е било най-много на възрастта на Момо, когато ни отведоха с Айю. Има добра памет. Аз също, за беда. Спомням си как вражеското племе, което ни плени, изкара на слънце Айю, отрязаха клепачите му, устните, носа, ушите и пениса. Оставиха му езика. Виковете му ни преследваха през целия ден.

– Наистина е велик воин. А ти как се озова тук?

– Племето от Юга искаше земите ни, затова се бихме за тях. Те спечелиха. Аз оживях на кораба на онези, на които ни продадоха. Майка ми и брат ми – не. – Затваря се в себе си.

Бит, купен и продаден, и то от свои хора – старата история.

Наблюдавам тържествената поява на художник с двама помощници, които носят статив, бои и платно. Той целува ръката на Луиз, прави ѝ комплимент за ненадминатата ѝ красота, разхожда се между модела и завършената дополовина картина, наглася различни неща и бърбори на френски. Отдалеч ми прилича на Амаду.

Изведнъж се обръща към нас.

– Къде е черният мавър?

Джейкъб се отправя към мястото си до дамата. Художникът се оплаква: показва се твърде много от ръкава, перлите не са както трябва. Хваща главата на момчето и я завърта, сякаш то не е живо същество.

– Дръж това и не мърдай. – В ръцете му е поставена огромна раковина, от която се спуска перлен наниз.

Джейкъб извърта очи.

– Аз съм символ на даровете от колониите.

– Без повече приказки!

Приемам това като възможност да се оттегля, покланям се на херцогинята, ухилвам се на Джейкъб и тръгвам към вратата. Пътем хвърлям поглед на недовършения портрет. Художникът е уловил Джейкъб доста добре, въпреки че по някаква причина не е отразил робската му обица; жената в портрета обаче изобщо не прилича на херцогинята, изглежда по-слаба и със спокойно изражение. Слаба и безизразна, това ли се цени тук? Клатя глава при спомена за Зидана и ужаса от отслабващата ѝ сянка. Жените никога не са доволни от това, което представляват: ако са дебели, искат да са слаби, ако са слаби, копнеят да са дебели. Никога няма да мога да ги разбера.

Връщам се в покоите на делегацията и откривам, че всички са тръгнали с Бен Хаду да демонстрират ездаческите си умения. Очевидно онези, които няма да яздят, са отишли да гледат, тъй като таванската стая е празна. Възползвам се от възможността да претърся добре, но час по-късно отново съм с празни ръце. Явно са скрили парите на друго място, също и бижутата. Несъмнено отдавна са се отървали от чантата, изгори ли са я или са я унищожили другояче, заедно с избродирания свитък на Алис. Налагам си да овладея отчаянието си и да се концентрирам в практичността на настоящето. Омайвам една прислужница в кухнята и тя ми дава хляб и печено месо, които отнасям в стаята си.

– Аз съм, Амаду! – викам, в случай че някой шпионира, и след секунда чувам отместването на стола пред вратата. Момо и Амаду се нахвърлят върху храната, очевидно забравили страха, а аз се обръщам и се опитвам да измисля какво да направя.

Изненадвам се от почукването. Допирам пръст до устните си, а след това вдигам Момо върху балдахина на леглото. Отварям вратата със замах, а зад нея стои Джейкъб, чиито ръце са пълни с плодове и сладкиши, несъмнено задигнати от апартамента на херцогинята. Амаду на секундата ме избутва с лакти, заинтригуван повече от храната, отколкото от посетителя. Покатерва се на рамото ми, за да може по-добре да огледа съкровищата, грабва една ябълка, торта с глазура и с голям скок се. Скрива върху балдахина, за да си хапне, преди да съм успял да му ги взема, като през цялото време бърбори, доволен от себе си. Балдахинът се разпорва звучно заради засилката на скока му, в резултат на което маймуната, момчето и всичките им съкровища се изсипват едновременно. Златото се пръсва по пода: Момо ме поглежда виновно за миг, но после започва да се кикоти на изражението ми. Това трябва да е златото, което Зидана ми даде за поръчката си.

– О, Малеео! – Дръпвам Джейкъб вътре и тръшвам вратата, преди някой любопитно да надникне. – Джейкъб, ти обичаше ли чичо си Айю.

Той едва откъсва погледа си от проснатите Момо и Амаду и кимва.

– Тогава не бива да продумваш и дума за това, което видя тук. Закълни се в Малеео, Колотиоло и в духовете на предците си.

Очите му се ококорват.

– Заклевам се. – Той докосва челото, а след това и гърдите си.

– Добре. Ела тук, Момо, запознай се с братовчед ми Джейкъб.

Момо сериозно избърсва тортата от ризата си и протяга ръка.

– Приятно ми е да се запознаем. – Поздравяват се с радост и веднага се сближават, както често се случва при децата, докато събирам златото с облекчение. Не всичко е тук, но може би така е по-добре, защото иначе Рафик щеше да се зачуди защо вдигам такава олелия за стара кожена чанта.

– Има ли още, Момо?

Той категорично поклаща глава.

– Само си играех с тях. Аз бях крал, а Амаду ми беше роб.

Почистваме стаята и закачаме балдахина, доколкото можем, разяснявам донякъде ситуацията на Джейкъб, а погледът му светва от това, че е част от конспирация. Оказва се надеждно момче.

Час по-късно оглеждаме резултата от труда си.

– Нищо не можем да направим за очите ти – казва критично Джейкъб, – а косата ти още е тъничка, въпреки новия цвят.

Откривам една резервна кърпа и показвам на Момо как да направи чалма от нея. На третия опит успява да я завие идеално. Учудвам се, още няма четири; на мен ми отне месеци, а бях деветнайсетгодишен...

Момо е очарован от тази игра. Възхищава се на отражението в огледалото, позира, сравнява цвета на ръката си с този на моята, а след това и с ръката на Джейкъб, после заявява, че е доволен.

– Но няма да се къпеш! – казвам боязливо. – Иначе ореховата боя ще се измие.

Той се разсмива доволно.

– Мразя да се къпя!

– По-добре гледай в пода, отколкото към хората. Сините очи изглеждат странно на черна кожа.

– И не говори много – допълва Джейкъб. – Английският ти е прекалено добър.

Момо поглежда към Амаду, който дояжда последните хапки в ъгъла, където съм ги събрал.

– Може ли да го взема с мен?

Клатя глава.

– Съжалявам, прекалено добре го познават, а не мога да рискувам да те свържат с мен. Обещавам, че няма да си преоблечен така задълго, поне се надявам.

За миг устната му потрепва, но след това изпъва рамене.

– Тази игра ми харесва – заявява той, сякаш се опитва да убеди сам себе си. – Ще се преструвам на ням. Като стария Ибрахим.

– Да не би да искаш да ти отрежа езика за по-достоверно – казвам мрачно аз и се преструвам, че опитвам да го хвана, щом се покаже от устата му.

Изпищява от ужас и след кратко боричкане настроението му се оправя.

Джейкъб има своя стая в апартамента на херцогинята на Портсмут, който се състои от над двайсет стаи.

– Момо ще бъде в безопасност тук. Ще кажа на мадам, че ми е братовчед, изпратен да работи в двореца. Съмнявам се, че ще разпитва много. Ако има по едно чернокожо момче от двете си страни, ще изглежда още по-бяла; винаги търси предимства пред съперниците си за вниманието на краля.