Джейн Джонсън - Фаворитката на султана

– Видях я да ти сипва вино и ти пресуши чашата!

О, виното. Надявах се, че не е забелязал.

– Възразих, казах, че не пия алкохол, но тя настоя и не исках да предизвиквам сцена.

– Ти си позор за исляма и за императора!

– Той ли е позор? – прогърмява нечий глас, обръщаме се и се озоваваме пред Негово Величество, краля на Англия, който приближава към нас с лъщящо от пот лице и накривена перука.

Бен Хаду веднага се покланя ниско.

– Поднасям ви скромните си извинения, сър.

– Защо, какво сте направили? – Крал Чарлс го потупва по гърба и се обръща към мен. – Вашият посланик като че ли не е много доволен от вас, господине: да не би да флиртувахте с дамите? Не мога да ви виня за подобно нещо! Чух за малкото ви приключение в парка. Е, трябва да повторите представлението, може би този път без инцидента с панталона, тъй като наистина обичам смела езда.

Калайджията го уверява, че за него ще бъде истинска радост да организира ново изпълнение, и понечва да се присъедини към краля обратно в трапезарията на херцогинята, но Чарлс ни отпраща с любезни пожелания за лека нощ:

– Този късен час е подходящ само за развратници и комарджии, а съм убеден, че не сте нито едно от двете.

Така че сме свободни.

Връщам се в стаята си и заварвам Момо да наднича пребледнял, покатерен върху балдахина на леглото.

– Един мъж влезе – обяснява ми разтреперан.

– Какъв мъж? – Стомахът ми се свива от ужас.

Той описва идеално Рафик до най-малките подробности, чак до заоблените носове на червените му чехли.

– Той видя ли те?

Момо клати глава.

– Покатерих се тук. Амаду го ухапа по ръката и той го нарече с куп лоши думи и го изрита, но Амаду вдигна врява, така че той се поогледа и бързо си тръгна.

– Но как е влязъл? Вратата беше заключена.

– Имаше ключ.

Значи, Рафик е подкупил прислужниците и разполага с дубликат; оригиналният ключ беше пъхнат в пояса ми. Облекчението, че Момо е добре и не е разкрит от врага ми, е помрачено от страха, че Рафик ще се върне, щом оставя момчето следващия път само. След това се сещам за нещо друго. Чантата ми...

Започвам да я търся трескаво, но нея, разбира се, я няма. Заедно с всичките ми пари и нещата, които ми повери султанката, за да осигуря еликсира. Както и скритият в подплатата бродиран свитък на Алис. Всичко е изчезнало; ще трябва най-сетне да се изправя срещу този мъж. Нищо не мога да направя за парите, но свитъка... вземам по две стъпала едновременно нагоре към таванския етаж, където са настанени останалите от делегацията, и влизам, без да почукам. Избутали са непривичните за тях високи дървени легла в дъното на стаята и всички с изключение на трима, които тихо играят на карти в ъгъла, са налягали по земята, увити в одеялата и наметалата си като огромни ларви. Слабата светлина от свещите хвърля гротескни сенки.

– Самир Рафик!

Гласът ми изпълва ниското подпокривно пространство и един по един всички започват да пъшкат и да се размърдват. Рафик наднича злобно под наметалото си и щом ме вижда, веднага се изправя на крака. На кръста му има нож: кой почтен човек би легнал да спи с нож в готовност?

– Какво искаш?

– Искам обратно каквото е взето от мен.

Рафик се обръща към публиката.

– За какво са ми притрябвали топките ти, хомо?

Някои подсвиркват и тракат със зъби; един се разсмива с глас. Той е в сянката, но познавам този рев. Ренегатът Хамза. Стискам зъби пред обидата.

– Дойде в стаята ми и открадна чантата ми, а в нея са нещата, които ми даде султанката Зидана.

Присвива очи.

– Крадец ли ме наричаш?

– Крадец си. Видели са те.

– И кой е лъжецът, който твърди това?

– Някой, на чиято дума вярвам.

Навежда се и отмята одеялото си встрани.

– Както виждаш, тук няма нищо. – Той се обръща към наблюдаващите и прави неприличен жест. – Мечтае си да отида в стаята му!

Вече всички се смеят по-силно. Хамза се разхожда из стаята с измамно мързелива като на котка походка.

– Мисля, че ти е нужно голямо извинение за това, че наруши спокойствието ни и нарече Рафик крадец.

Поглеждам презрително надолу към него, а след това отмествам погледа си към Рафик.

– Изглежда си се наранил. – Около дясната му ръка е омотана кърпа. – Убеден съм, че с превръзката криеш ухапаното от маймуната ми.

Рафик извива устни.

– Това? Случи се по време на ездата онзи ден, когато се държа като глупак и засрами всички ни.

– Вчера ръката ти не беше превързана. Покажи ми раната, щом не е от ухапване.

– Прорезът е чист – намесва се Хамза. – Самият аз го превързах. – Хваща дръжката на кинжала и се уверява, че съм го видял.

"Значи, така стоят нещата", мисля си. Завъртам се на петите си, без да продумам повече, и бързо си тръгвам, като се замислям, че ако ме последват, ще трябва да се изправя срещу двама въоръжени мъже, още облечен в официалната си роба в тъмните коридори на високия слугински етаж на непознатия дворец. Вероятно щеше да е по-разумно да бях отишъл при Бен Хаду и да поискам разрешение да претърся, но той още не ми е простил за краха в парка. Освен това ще трябва да обяснявам откъде имам такава голяма сума пари, да не говорим за бродерията на Алис, която може да се окаже истински проблем. Сърцето ми бие лудо по обратния път към стаята ми, но никой не идва след мен.

Макар да съм сложил стол между вратата и шкафа, не успявам да мигна през цялата нощ.

 На следващия ден херцогинята на Портсмут ни изпраща покана да пием чай в покоите ѝ. Бен Хаду въздиша тежко.

– Би било грубо да я разочароваме, след като снощи беше така любезна, но съм обещал на краля, че ще му направим демонстрация на езда.

– Чаят при дамата сигурно няма да продължи цял ден.

Връщам се в стаята си да се преоблека, показвам на Момо как да залоства вратата със стола и му давам кинжала си, което му доставя огромна радост. Започва да го размахва, да се преструва, че напада и се отбранява, докато не го хващам за китката.

– Това е сериозно, Мохамед. Рафик е опасен човек и иска да ни нарани. Не отваряй вратата, а ако се опита да влезе със сила, намушкай го и бягай, чуваш ли ме? Вдигни колкото можеш повече шум.

Той се смее.

– С Амаду ще го прогоним. Ние сме велики воини, не е ли така?

Маймунката оголва зъби и се разбеснява. Двамата са заформили дяволски съюз.

Вече започвам да свиквам с протяжните ритуали на английския двор. Първо ни карат да чакаме поне час, докато херцогинята стане от сън, независимо че минава единайсет; после, след като вече сме поканени вътре, заварваме я още необлечена, а три дами къдрят дългата ѝ светлокестенява коса и нанасят венецианска пудра не само за да избелят лицето ѝ, но и врата, ръцете и обширното ѝ деколте. Постоянно виждам подобни неща в харема, но Бен Хаду застава неподвижно, явно едва се насилва да не си тръгне, и определено му е трудно да гледа встрани от гърдите ѝ. Стяга се и почтително се покланя на херцогинята, която приема невъзмутимо факта, че двама чужденци стават свидетели на интимния ѝ тоалет, и ме представя като заместник-посланик. Тя се усмихва любезно и протяга ръка.

– Толкова ми е приятно да се запознаем, господин Нус-Нус. Наричайте ме Луиз. Съжалявам, че Елинор ви обсеби снощи за цялата вечер, но се надявам да приемете извинение за поведението ѝ: боя се, че не притежава такт. Вината не е нейна, то се знае, все пак не е отраснала в двора.

Господин Нус-Нус. Учтивото обръщение кара името да звучи още по-нелепо, особено изговорено с красивия френски акцент. Навеждам се над ръката ѝ, както съм виждал да правят, и допирам устни до един от многото ѝ пръстени.

– Знам, че ви поканих на чай – усмихва се тя, – но си позволих волността да поръчам кафе. А как вие маврите пиете кафето си? Може да не е достатъчно силно за вкуса ви, трябва да се извиня с деликатната си природа, но се боя, че иначе душата ми може да бъде покварена.

Придворните ѝ дами избухват в смях. С Бен Хаду се споглеждаме озадачено и сядаме на столовете, които ни поднасят, а в това време домакинята ни е скрита отпред и отстрани с параван и си приказваме за времето, за впечатленията ни от Лондон, сравняваме дворовете в Мекнес и Версай, облеклото на дамите в Мароко, като през цялото време се стараем да не се разсейваме от непогрешимото шумолене на коприна и издърпването на връзките на корсета. Кафето е слабо и безвкусно в сравнение с напитката у дома, няма опасност ничия душа да бъде покварена. От начина, по който Калайджията потупва с крак, съдя, че копнее час по-скоро да се махне от това женско събиране. С времето отговорите на въпросите му стават все по-кратки; скоро ще дойде време за обяд и ще отмине.

Най-накрая тя се появява облечена в рокля от жълта коприна на фигури, с издути сини ръкави, изрязани така, че да се покаже фината батиста отдолу, която почти се слива с неестествената белота на кожата. Бен Хаду се изправя на крака и изведнъж заявява, че трябва да си тръгва, има уговорка с краля. Щом и аз понечвам да си тръгна, тя проплаква:

– Ах, истинска жестокост е да ме лишите от такава очарователна компания! – Забелязвам, че белилото се е напукало около ъгълчетата на устата ѝ. То се прави от бяло олово, за което е известно, че е отровно още от времето на галите. Защо някоя жена би застрашила здравето си в името на спорна красота?

Думите на Луиз вероятно са малко пресилени за дворцова любезност, но посланикът веднага казва:

– Нус-Нус, трябва да останеш с дамата, ще се справим добре и без теб. – И си тръгва.