– Струва ми се, че не водят аскетичен живот – споделям с Бен Хаду и ъгълчетата на устата му се насочват нагоре.

Но ако преддверието е богато обзаведено, огромната трапезария, в която сме отведени от прислужници с ливреи, спира дъха ни с разкоша си. Тапицирани столове с позлатени крака и подлакътници; изумителни гоблени по стените; дванайсет масивни разклонени свещника от чисто сребро; картини в златни рамки; дебели турски килими; кристални бокали и декантери; златни подноси; огледала, аплици, кристални полилеи със стотици свещи в тях. А жените... в бухналите им натруфени коси, на ушите, шиите и китките им, между забележително заоблените им повдигнати гърди искрят скъпоценности.

Чудя се накъде да гледам, без това да е неуместно, затова насочвам вниманието си към мъжете, чието облекло е малко по-сдържано – тъмночервени костюми с ажурни яки и ръкавели, – но се оказва, че това са музикантите: французи, тъкмо пристигнали от двора на Луи XIV във Версай, както ни обясняват, за да свирят последната творба на дворцовия музикант на Краля Слънце, М. Марин Маре, която още не е изпълнявана пред публика.

Бен Хаду обикаля стаята, за да стигне до руса жена с меланхолични очи, покрита с диаманти и перли и целия асортимент от магазин за платове, за която решавам, че е нашата домакиня, херцогинята на Портсмут. Наблюдавам музикантите, докато се настаняват в нишата с обоите си, няколко дървени инструмента с по седем струни, нещо средно между голяма испанска китара и марокански рабаб. Главният измежду тях изтръгва тъжна нота от инструмента си с плавно движение на лъка и всички засвирват мощна мелодия, чиито дълбоки басови ноти резонират в костите. Включват се обоите и клавесинът, които подсилват звука, и усещам как вдъхновяващата музика ме поглъща. Почти подскачам от изненада, когато някой хваща ръката ми над лакътя и леко я стиска.

– Вие седите до мен, господине.

Обръщам се и установявам, че това е жената, която придружаваше краля в големия салон, където се възхищавах на картината на Дева Мария в първия ден от посещението ни. Тя се усмихва дяволито и ме повежда към масата, най-далеч от мястото на домакинята.

– Не, не! – възразява въпросната дама. – Той ще седне тук, между мен и лейди Лишфийлд.

– Бога ми, Луиз, не можеш да го настаниш до малката Шарлот. Бедното дете няма да знае какво да го прави. А аз ще се погрижа добре за него. – Хваща ме под ръка и ме придърпва към себе си.

Херцогинята на Портсмут се нацупва.

– Ще развалиш подредбата на масата ми, Елинор!

– О, много важно.

Над рамото на Елинор забелязвам, че пухкавото лице на домакинята ни се смръщва, преди тя да успее да възвърне самообладанието си и с насилена веселост да призове гостите си на масата.

Покланям се на дамата си.

– За мен ще бъде чест да седна до вас, Елинор.

– Можеш да заложиш живота си на това. Но ме наричай Нели, за бога, не съм толкова претенциозна. – Поглежда ме въпросително.

– О, Нус-Нус, царе... царедворец на султан Мулай Исмаил от Мароко. – Снижавам тона си. – Надявам се да не сме засегнали нашата домакиня.

– Не се тревожи за Цупондрела.

– Цупондрела?

– Венецианският посланик много хареса Луиз, когато се запозна с нея, наричаше я "бела, бела". "По-скоро Цупондрела", отбелязах аз, може би твърде високо. С нея не можем да се гледаме. – Тя се кикоти на собствената си хитроумна забележка и се навежда по-близо до мен. – Боя се, че прякорът си остана, и така ѝ се пада на тази превзета крава. Да знаеш, дошла е да шпионира за френския крал. Но пък Чарли си пада по френското, ако схващаш мисълта ми. – Поглеждам я неразбиращо, а тя продължава да бърбори: – И добре ѝ се плаща за това, както сам можеш да видиш. – Тя махва безгрижно с ръка наоколо. – Що се отнася до мадам херцогинята, ти си просто мимолетна атракция: не срещаме често добре облечени чернокожи мъже, канени на вечеря във висшето общество, но аз никога не съм съдила някого според външността. Както казваше мама, "В деня на Страшния съд ще видим чий задник е най-черен!" Мен ако питаш, топването на четката в катрана разкрасява мъжа: самият Чарли е живото доказателство за това. Сега Хортенз (това е херцогиня Мазарин за сведение) си има един едър младеж като теб, но Мустафа е толкова отвъд бледността, че за съжаление, рядко сяда с нас. Колкото до Хортенз, може да се каже, че е голяма скица. Вече е била с две от персоните в тази стая (и нито една от тях не е мъж!), както и с краля, освен това съм почти сигурна, че се наслаждава на Мустафа от време на време (Бог е свидетел, че и аз бих го направила), макар да твърди, че той е евнух. – Размахва пръстите си като ножица, в случай че не съм разбрал за какво говори.

– Евнух? Но как е възможно тогава? – питам премалял.

Нели се изкисква гърлено.

– Брей, не си много наясно, а? Не топките правят мъжа, има и други начини да се одере котка, не е само очевидният. Освен това в наши дни се намира лек за всичко, стига да познаваш точния шарлатанин.

– Шарлатанин?

– Ами те всички са еднакви, не е ли така? Доктори, хирурзи, мошеници, измамници, шарлатани: названието зависи от сумата, която им плащаш, доколкото ми е известно.

– И в Лондон има лекари, доказали се в лечението на... импотентност?

– Разбира се, че има, миличък, при все че не мога да разбера защо му е на голям мъж като теб да се интересува от такива неща. Мълвата за твоята надареност се носи из цял Лондон.

Смехът ѝ привлича вниманието на Бен Хаду, който се взира в нея, а след това отмества неодобрителен поглед към мен.

– Моята...ъъ... кралица ми възложи да търся различни лекове в Лондон, затова бихте ли ми препоръчали някого?

– Какви лекове по-точно?

– Ами... тя се притеснява, че остарява твърде бързо...

Нели изсумтява присмехулно.

– Най-ефикасните лекарства, които са ми известни, са здравословният смях и бърборенето: те могат да ни накарат да вирнем нос, когато заприличаме на съсухрени ябълки.

Не мога да сдържа усмивката си; прямотата ѝ е освежаваща.

– Мисля, че султанката няма много да ми се зарадва, ако се върна в Мароко само с този съвет.

– Най-добре ще е да се запознаеш с учените. Иди там при господин Евелин. – Тя посочва дългоносия джентълмен, който предложи ездата в Хайд Парк на Бен Хаду. – Или при моя добър приятел господин Пепис, човек, който умее да се забавлява. – Показва веселяк, който прихва в смях заради нещо, което е казала жената до него.

Тя посочва присъстващите на масата, казва ми имената им и по малко за всеки, а аз подреждам информацията в съзнанието си. Дамата, която седи от другата страна на посланика, е госпожа Афра Бен, пише за театъра и някога е шпионирала за холандците; момченцето е син на Луиз – Чарлс, херцог на Ричмънд; красивата млада жена със смарагдите е Ан, лейди Съсекс, дъщеря на краля и херцогиня на Кливланд, която имала връзка с херцогиня Мазарин, а сега била въвлечена в отношения с някакъв дипломат от Париж; следващият мъж е френският посланик Пол Барийон д'Аманкур – жените го намирали за голям чаровник; и така нататък, докато ми се замайва главата. Оказва се, че монархът има няколко деца, и аз си позволявам да питам дамата си за харема му, което ѝ се вижда ужасно забавно.

– Какво, да не мислиш, че на Чарли му се налага да ги затваря в клетки като кокошки? Те сами се редят на опашка на задното стълбище, за да се доберат до краля. Господин Шифинч едва успява да ги задържи навън!

– Как тогава се проследява поредността? – Обяснявам някои от задълженията си относно дневника, което я докарва до истински възторг.

– Колко каза, че били съпругите на султана?

– Е, повечето от тях са наложници, а не съпруги: мисля, че при последното броене бяха около хиляда.

Тя пляска радостно с ръце при тази цифра.

– Ай! Тогава трябва да си много зает. А какво представляват тези дами? Всичките ли са тъмни красавици?

– Много от тях да, но има и европейки. Има и една англичанка.

Вече кипи от възбуда.

– Англичанка? И как се е озовала в харема?

Разказвам ѝ за корсарите и търговията с пленници, за строителните работи в Мекнес, за които са нужни роби; за високата цена на жените на нашите пазари, при все че не споделям с нея мечтата на императора за създаването на огромна армия, с която да си отвоюва мюсюлманските земи от християните.

– Някои жени биха се шокирали от подобно купуване и продаване на жени, но аз не съм сред тях – заявява Нели. – Всички търгуваме на този свят по един или друг начин, печелиш или губиш в зависимост от капризите на съдбата. Горката жена, все пак. Не ѝ ли се иска да се завърне по тези брегове?

Желанието да споделя с нея мисията си е силно, но успявам да въздържа езика си, тъй като нейният е прекалено развързан. Но може би това е шанс да се приближа към целта си.

– Дамата уши подарък за Негово Величество – казвам аз, – прекрасна вещ, която ѝ обещах да му предам лично, стига да имам тази възможност.

– Ами той каза, че ще се отбие. Ще се постарая да имаш тази възможност.

– Бих предпочел да го направя насаме.

– Надявам се, че няма да навредиш на моя Чарли.

Уверявам я, че не бих направил нещо подобно, и ми се приисква изобщо да не бях отварял дума.

Малко по-късно Бен Хаду се изправя, благославя домакинята ни за любезната ѝ покана, казва, че се моли за божията благосклонност към малкия ѝ син, благодари за вечерята и си тръгваме. В преддверието посланикът се нахвърля гневно срещу мен.

– Къде ти беше умът да си позволяваш подобно скандално държание с любовницата на краля?

– Скандално? Не съм направил нищо нередно. – Объркан, премислям случилото се през последните два часа и се чувствам оскърбен.