Отново поклащам глава. Понечвам да заговоря, но той ме прекъсва.

– Невероятно, приличате досущ на нейния мавър. Тогава трябва да сте дошли за плата на господин Калах?

– Не, тук съм...

– Не и за сукното на сирийския търговец?

За да изпреваря следващи въпроси, изричам натъртено:

– Не, господине. Аз съм от Мароко и идвам по далеч по-деликатен въпрос. Може ли да разговаряме вътре?

– Мароко? – Той се разтревожва. – Че каква работа може да има марокански негър с мен?

– Идвам от името на госпожица Алис Суон.

– Коя?

Нещата не вървят както аз си представях.

– Вашата... ами... годеница.

Добива уплашен вид.

– Годеница? Господине, нямам нищо подобно, явно сте в някаква грешка. – Пауза. А след това: – О, холандката. Разбира се, аз никога не съм я виждал и подозирам, че въпросната дама е изчезнала някъде в морето.

– Всъщност, господине, нещата не са точно така. – Обяснявам му в общи линии, а той ме гледа със зяпнала уста.

– Как ме открихте, по дяволите? И какво очаквате да направя, в името на Бога?

– Търговецът Даниел ар-Рибати ми даде адреса ви – отвръщам сковано аз.

Изражението му се променя.

– О, евреинът, разбира се. Работили сме с него през годините. Свестен човек, въпреки че... Е, това е без значение, съжалявам за горката жена, но след като помислих, че е умряла, потърсих си друга булка и сме женени от три години. Вече имаме две момчета. – Той разперва ръце. – Така че, както сам виждате, делата на госпожица Суон вече не са моя грижа.

– А синът ѝ?

– От къде на къде новата ми жена ще иска копелето на някакъв езически крал под покрива си? Това не е приют за подхвърлени деца! Довиждане, господине.

Този път вратата е окончателно затръшната.

Трябва да призная, че по обратния път към Уайтхол невероятно ми олеква на сърцето. Егоистично ли е да се радвам, че този безочлив търговец на манифактурни стоки няма да взема участие в бъдещето на Момо? А що се отнася за представата ми Алис да бъде омъжена за подобен грубиянин... Е, може би животът ѝ щеше да е по-лесен, отколкото в мароканския двор. Но единственото, което би открила тук, щеше да е различен вид затвор.

Какво ще стане с Момо сега? Нямам никаква идея.

32

Дните отминават, изпълнени с все по-разочароващи срещи с държавни служители и политици относно Танжер. Те са неотзивчиви, а Бен Хаду прибягва до недомлъвки; очевидно това е загуба на времето на всички нас и ту ме хващат нервите, ту се боя, че ще заспя насред преговорите; няма оползотворена нито дори минута дотук. Един от съветниците стига дори дотам да заяви, че хич не го било грижа, да сме си го вземели това проклето парче земя.

– Кралят може да твърди, че това е най-ярката скъпоценност в короната му, но не можем да си позволим да поддържаме военни части на такова разстояние; това е католически развъдник, който безобразно изцежда държавните ресурси в момент, в който хазната е изпразнена. По тази причина сме предприели строги икономии: дори самият крал се ограничава на масата, също и жена му и... близките им дами.

Ако се бях надявал да видя краля на някой от тези разговори, останах разочарован. След първата ни случайна среща го бях зървал само от разстояние, а сега ни казват, че е заминал на лов. Бен Хаду е огорчен, че не е бил поканен. След като прекарваме няколко дни подред затворени в двореца, той постоянно говори за езда и един от царедворците предлага да вземем коне от кралската конюшня и да пояздим в Хайд Парк. Калайджията на мига вижда възможност да направи впечатление. Той кани царедвореца и всеки, който проявява желание, да се присъедини към нас, за да погледа мароканска "фантазия".

– Ще им покажем какво означава езда – заявява ентусиазиран той и ме праща да се преоблека подходящо.

Връщам се облечен с бяла роба, памучни шалвари и чехли, а бурнуса съм преметнал през рамо. Бен Хаду слиза пременен в оранжевочервена прилепнала туника, облечена върху батистена риза с широки ръкави, и пищно алено наметало, червени кожени ботуши и украсена със скъпоценности чалма. Изглежда великолепно, прилича на принца от "Хиляда и една нощ"; щом ме вижда, започва да цъка с език.

– В името на небесата, Нус-Нус, това ли е най-доброто, което ще покажеш?

– Само това имам.

– Не е достатъчно добро. Това е шансът ни да покажем на Англия истинския вкус на Мароко. – Застава до мен: разликата в ръста ни е седем-осем сантиметра, но това не го спира да изпрати прислужник да донесе други дрехи. Скоро съм пременен в синьо и зелено с пищна златна бродерия и изглеждам блестящо, при все че панталоните са неудобно тесни.

За шестимата, които Калайджията смята за най-добрите ездачи – самият той, Шариф, двама братовчеди на султана, Самир Рафик и мен, – извеждат коне от кралската конюшня. Конете са красавци: крал Чарлс очевидно разбира от чистокръвни животни. Хамза, облечен в по-обикновени дрехи, донася юздите, които Бен Хаду навярно е опаковал и донесъл точно за тази цел. Не ми е приятно, че виждам Рафик тук; за момент стомахът ми се свива. Най-накрая си казвам, че поне няма да е в двореца и да души в мое отсъствие.

Хайд Парк е истинско чудо: огромна зелена площ в самото сърце на града, пълна с хора, които яздят или се разхождат. Докато подготвят част от пространството за нас, вече са се събрали повече от сто зрители и ние трябва да се представим. Яздим в галоп напред и назад, докато конете се изпотят, мятаме пиките си към мишените за стрелба, като уцелваме центъра толкова често, че тълпата все повече се оживява. След това яздим един срещу друг по двойки, като изстрелваме и хващаме стрели, за да повишим настроението на хората. Физическите занимания са приятни след дългото време, прекарано в Уайтхол, и осъзнавам, че яздя, изпаднал в еуфория, изправен на стремената, като управлявам коня единствено с колене и размахвам пиката с дивашка наслада. Щом се обръщам, за да я хвърля, забелязвам, че подредбата се е променила и се намирам срещу Рафик, който се озъбва и преднамерено хвърля пиката си миг по-рано. Стрелата лети към лицето ми, изведнъж всичко започва да ми изглежда като на забавен каданс и мисля единствено за това, че не би могла да се яви по-добра възможност от привидно случайно убийство, далеч от дома и, разбира се, напълно неволно.

Внезапно в настъпилата суматоха следващото нещо, което си спомням, е как падам на земята с невероятна сила и всичко наоколо потъва в мрак. Опитвам се да помръдна, но не мога, и всичко ме боли, а аз се питам: така ли настъпва смъртта ми – по време на представление пред чужди хора? Чувам най-различни гласове: женски писъци, мъжки викове, трополене и пръхтене, на коне. После чувам шум от раздиране до ухото си и започва да ми просветва. Бен Хаду се е надвесил над мен и държи пиката в едната си ръка, а наметалото ми в другата, скъсано на мястото, където го е пронизала стрелата, помага ми да сляза от коня и ме закрепва на земята.

– Късметлия си, Нус-Нус!

Бавно се изправям в седнало положение. Чувам кънтене в главата си, трудно ми е да се освестя. Поглеждам надолу и не виждам кръв. Помръдвам краката си един по един: нищо счупено. Изправям се предпазливо, стоя и отмятам размотаната чалма от лицето си.

– Ужас, що за чудовище! – провиква се една жена.

– Това змия ли е?

– Същински Левиатан!

Вият като стадо хиени и се тълпят около мен, всички се смеят и крещят в един глас.

Бен Хаду ми подава бурнуса.

– Прикрий се, човече.

Взимам наметалото засрамен и скривам голотата, която са изложили на показ скъсаните панталони.


Изведнъж мароканската делегация се превръща в основна тема за разговори в града. Жените се кикотят зад ветрилата си, щом ни видят, мъжете се ръкуват с нас и ни поздравяват за представянето. Засипани сме от покани – официални обеди, вечери, театрални представления, игра на карти, но Бен Хаду отказва всичките с хладна любезност. Показва ми лист хартия, подхвърлен му от някого: безвкусна скица на изпълненията ни, в която сме показани с екзотичните си роби и чалми, петима държат пиките си в готовност, а шестият е въоръжен единствено с гигантския си член...

– Какво мислиш, че би казал султан Мулай Исмаил за това?

Гледам мрачно. Подобен въпрос не се нуждае от отговор.

Вече съм изказал пред Калайджията подозренията си, че Рафик се опита да ме убие, а той ми се присмя.

– Пред погледа на английския двор? Ти просто не внимаваше и сега всички ние станахме за смях. Единствената благословия е, че кралят не стана свидетел на тази вулгарна гледка.

Понечвам да възразя, че се стигна дотам заради неговата суета, поне косвено, заради това, че не ми беше удобно; ако не бях принуден да облека дрехи, които са ми тесни... Но няма смисъл да подхващам спор.

По-късно същата вечер пристига друга покана.

– Херцогинята на Портсмут ни кани на вечеря – заявява със задоволство той. – Точно това чаках. Луиз дьо Керуал е главната метреса на краля и има голямо влияние не само тук, но и във френския двор. Несъмнено кралят ще присъства.

Значи, все пак отказването на пристигащите една след друга покани е било тактика; а сега, изглежда, ще вечеряме с краля на Англия.


На следващата вечер се събираме в пищния апартамент на херцогинята в двореца. Чакаме да ни представят в лявото преддверие и разглеждаме покритите с хартия стени с ръчно рисувани цветя; пищните позлатени гипсови орнаменти и сложните рисунки по таваните; китайските лакирани шкафчета и интересните шарки по вратичките, венецианските огледала и вази от ковано сребро, високите френски часовници и голи статуи, притискащи късче плат към слабините си.