Както бих сторил в мароканския двор, когато съм в присъствието на някой много по-високопоставен от мен, роба, просвам се в краката му с всичката елегантност, която успявам да покажа. Мигом едно от кучетата идва и започва да ме души любопитно с блесналите си изпъкнали очи и влажен нос, допрял лицето ми. Яло е нещо с толкова отблъскващо неприятна миризма, че спирам дишането си.

Жените избухват в несдържан смях и аз се чудя дали е заради мен, заради кучето, или по някаква несвързана с нас причина.

– Ела тук, Руфъс – вика го мъжът и животното се дръпва от мен.

Следва продължително мълчание, през което чувам кръвта да пулсира в ушите ми, после потракване на токове, отдалечаващи се по каменния под. Повдигам глава на сантиметър, достатъчно, за да видя, че компанията върви към другия край на помещението. Бавно се изправям на колене и ги гледам как изчезват с весело бърборене. "Колко грубо от тяхна страна", мисля си. Но може би пък аз съм ги обидил по някакъв начин; прав беше Бен Хаду, като каза, че обичаите на тукашния двор са непонятни за нас.

С твърде кисело настроение тръгвам да търся храна и решавам да си стоя в стаята, докато не схвана как да се държа на това странно място.


На следващия ден делегацията ще бъде официално представена на краля на прием в банкетната сграда. Бен Хаду се ядосва, когато е уведомен, че не може да заведе със себе си лъвовете, щраусите и другите дарове; те ще бъдат връчени на частна аудиенция, тъй като днес е денят на официалната церемония. Както изглежда, всичките му планове за величествено появяване са провалени. Той отново изпада в мрачно настроение и държи всички ни в очакване, докато обръща прекомерно внимание на костюма си за събитието, и то се знае, когато най-сетне прави появата си – предизвестена от уханен облак тамян, – изглежда великолепно. Облечен е в роба от алена коприна, избродирана със злато по ръкавите, подгъва и бието на врата, с бял вълнен бурнус, наметнат отгоре, и червена чалма, обточена с перли. На хълбока си носи своята сабя дамаскиня в ножница от кожа, избродирана със златна нишка. Краката му са обути в чехли от фино шевро, отрупани с искрящи скъпоценни камъни. Всички сме се постарали в облеклото си, допълнено от скъпоценностите и парфюмите, с които разполагаме, ала той направо ни засрамва с вида си. Като познавам гордостта на Калайджията, тъкмо такова е било намерението му.

Пристигат карети, за да ни отведат със стил, ала едва сме се настанили в тях и сме изминали съвсем кратък път, те спират и ето че сме пристигнали. Сега разбирам защо би било невъзможно да извървим късото разстояние по Кингс Стрийт от нашите дворцови апартаменти до внушителната банкетна сграда с нейната фасада, повдигната върху колони. Събрали са се огромни тълпи, изпълнили широката улица до Холбайн Гейт и отвъд. Всички протягат вратове и се бутат напред, любопитни да видят екзотичните чужденци от далечната варварска страна, чудовищата, които през всички тези години са похищавали техни сънародници, за да ги превърнат в роби, които са имали наглостта да нападнат колонията Танжер и да избият стотици техни войници. Когато каретите спират, множеството се люшва напред и заплашва да преодолее церемониалните стражи с техните алени ливреи и лъскави алебарди. Миризмата от тълпата – пробиваща дори през силния аромат на тамян от Калайджията – ме впечатлява почти толкова силно, колкото проклятията, които сипят. Никой ли не се мие в този град? Съчетанието от воня и шум е непоносимо и страховито.

– Черни мръсници! – чувам и още: – Езичници и диваци! Убийци! Изнасилвачи! Дяволски варвари!

Обръщам се към Хамза и крещя, за да надвикам врявата:

– Настървили са се като хрътки! Биха ни разкъсали на парчета, ако можеха. Наистина ли толкова много ни мразят? Как си представяш Исмаил да търпи подобно поведение?

Той се усмихва зловещо.

– Хубаво, че Исмаил не управлява тук. Англичаните са обезглавили последния си крал тъкмо пред тази сграда.

Той минава покрай мен и продължава напред, а аз оставам закован, вгледан след него със смайване в що за страна сме дошли, където са възможни такива дивашки деяния от страна на народа. Сигурно е много нестабилна държава. После се сещам за думите на самия Исмаил: "Поданиците ми са като плъхове в кош и ако не разтърсвам постоянно коша, те ще го прегризят и ще се измъкнат".

Пазени от кралската стража, сме въведени в огромна зала, пълна с хора в крещящо облекло. Мъже, изпълнили основното пространство, жени, навеждащи се от балконите на галерията и оглеждащи ни с не по-малко любопитство, но с далеч по-добри маниери от простолюдието навън. Бях приемал Залата на посланиците като извънредно внушителна, но тази тук я превъзхожда десетократно. Разглеждам пищните гоблени, украсяващи стените, и десетките високи колони с жлебове под сиянието от хиляди стенни аплици и свещи и от искрящите бижута по ръце, уши и шии. Таванът е разделен на ромбове в невероятни цветове, където някой гигант е изрисувал мащабни сцени с героични фигури в стелещи се мантии, короновани крале и голи херувимчета, окръжени с позлатени гирлянди и фестони. Оглеждам всичко това и изпитвам замайване тъкмо когато множеството внезапно притихва. Вратите от двете страни на големия, покрит с балдахин подиум се отварят и от едната се появява дребна женица, подобна на сива мишка, чиито зъби стърчат под крайно некрасив ъгъл, а от другата – висок и величествен господин. Мъжът застава пред подиума, хваща дребната жена за ръка и я повежда към двата трона, разположени там, под аления балдахин. Тя сяда на единия, а той на другия и ме обзема леко призляване, примесено с шемет, когато разпознавам едрите мрачни черти, черната коса и мустаците на мъжа от предишния ден. Възможно ли е? Човекът, когото срещнах вчера, беше с обикновено облекло, не с богато натруфена мантия, а жената със заешките зъби без съмнение не бе сред придружаващите го дами, бъбрещи тъй весело и излагащи на показ мека бяла гръд. Взирам се отново и отново, но грешка няма. Мъжът, с когото вчера размених думи като с равен, е самият крал на Англия. А редом с него е кралицата, неговата съпруга, някогашната инфанта на Португалия, Катарина де Браганса, чрез чиято зестра Танжер премина в английско владение.

От тези мисли ме откъсва внезапната поява на придворен пред мен.

– Кой е преводачът тук? – пита той.

Хамза и аз едновременно изявяваме претенции към тази роля, после се поглеждаме гневно. Бен Хаду издига глас:

– Аз съм посланикът, говоря достатъчно добър английски.

– Отлично. Тогава информирайте свитата си, че поради оскърблението, нанесено в Мароко на сър Джеймс Лесли от вашия крал, те трябва да свалят шапките и обувките си и да се приближат към трона гологлави и боси.

След тези отсечени инструкции той се извръща и се отдалечава.

Поглеждам нанизите от перли, проврени така грижливо през алените гънки на чалмата на Бен Хаду, преди да сваля поглед към помрачнялото му лице. Потискан гняв струи от него на талази, докато развива сложно натъкмения копринен плат. Когато сме поведени към приемната зала, той крачи чак до самия трон с изправен гръб и високомерна стойка и нито се покланя, нито по друг начин отдава почести, което кара английският крал да повдигне плътната си черна вежда.

Искрено казано, едва си спомням какво се случва на церемонията, толкова зашеметен съм от собствената си ужасна простъпка предишния ден, но и от разяждащия страх, че съм пропилял идеалната възможност да предам посланието на Алис в ръцете на суверена. Надали ще ми се удаде друг шанс. Знам само, че по време на извънредно дългата тирада на Каид Мохамед бен Хаду – поздрави от Негово Величество султан Абул Насир Мулай Исмаил, император на Мароко и древните царства Тафилалт, Фес, Сус и Тарудант, на височайшия крал на Англия; пожелания за трайно телесно и духовно здраве (включително детайлното сравнение от самия султан на онези пунктове в мюсюлманството и протестантството, при които двете религии показват известно сходство и им дава превъзходство над общия ни враг католицизма)... и прочее, и прочее. Отегченият поглед на крал Чарлс се плъзва покрай Бен Хаду и среща моя, при което имам чувството, че малка светкавица е пронизала очната ми ябълка и ме е приковала към земята. Устните му потрепват, после един от тежките клепачи се отпуска леко, което на останалите може да се е видяло като потрепване, ала на мен забележително много ми прилича на намигане.

Минават дни, през които въобще не зърваме английския крал, а само поредица от скучни висши придворни, изпратени да получат изявление за намеренията по въпроса с танжерския гарнизон и предложените за него права и предохранителни мерки. После идват други за обсъждане на съдбата на конкретни затворници, за които твърдят, че са държани от султана. Само че нито аз, нито Бен Хаду сме срещали някого от тях и те по всяка вероятност или са мъртви, или изчезнали, а не е изключено да са приели мюсюлмански имена.

Следващата ни среща с крал Чарлс ще е на частна аудиенция в личната му канцелария. Питам се дали това ще е моят шанс. Пъхам избродирания свитък в джоба на робата си, в случай че съдбата ми предостави подходящ миг. Бен Хаду се кипри напрегнато пред огледалото, решен да направи най-добро впечатление. Той е хубав мъж, признавам: с изящна костна структура и светла кожа (сравнена с моята), с добра стойка и ясни интелигентни очи. Подрязал е мустаците и брадата си много къси, така че да изпъкват красиво оформената му челюст и плътните устни. Вече установявам, че придворните дами му обръщат внимание, и не се съмнявам, че той също ги е забелязал. Това е моментът да връчи даровете, които сме донесли. Тази невероятна сбирщина е струпана във вестибюла долу и е качена по дългите рамена на стълбището с голяма трудност и немалко мръсотия, оставена от животните. Лъвовете поне са оставени от съображения за безопасност в една градина, та монархът да може да им се любува, когато пожелае, иначе подозирам, че можеше да се стигне до кръвопролитие.