Джейн Джонсън - Фаворитката на султана

– Това трябва да е кралският дворец!

Тогава мъжът, който язди до мен – солиден човек на средна възраст със силно прошарена коса, който ми каза, че името му е Джон Армитидж и се радва, че е у дома след пет години служба в Танжер, – избухва в смях и на висок глас обяснява, че това е Нонсъч Хаус, на повече от сто години, и е просто красива постройка край градската порта, което оставя посланика без думи.

Градът, в който влизаме от северната страна на моста, ми изглежда много чужд с широките си проходи и извисяващата се сивобяла зидария под изгряващата луна: съвсем различен от тъмния, усоен, задимен ад, който доктор Луис ми беше описал веднъж. Навсякъде, предполагам защото е неделя, свещен ден за англичаните, се чува звън и екот на камбани, нещо, което не може да бъде чуто в никой мюсюлмански град, защото според Мохамед звънците са лулите на дявола. В общи линии Лондон се доближава много малко до другите европейски градове, които съм посещавал – Венеция и Марсилия с техните плетеници от канали и хубавите къщи на търговците; и въпреки това тук-там зървам елементи от Флоренция и Болоня в портиците и колоните на големите сгради. След известно време обаче осъзнавам, че тук има прилики и с нашия Мекнес – виждат се разрушени сгради и кипи ново строителство. Питам Джон Армитидж каква е причината за тази активност.

– Имаше голям пожар преда петнайсет, шестнайсет години – обяснява той. – Унищожи цели райони в града, десетки улици и църкви, хиляди домове. Спомням си какво беше преди, тъмно и пренаселено, вонеше от канализацията и плъховете. Господин Рен и господин Хук са направили чудеса под ръководството на Негово Величество.

В сравнение с тъмните лабиринти на Фес и пълните улици на медината в Мекнес това е съвсем различен свят: просторен, без да е претрупан с детайли. Осъзнавам, че се чудя що за крал управлява този велик модерен метрополис. Е, представям си, че скоро ще разбера.

Настанени сме в кралския дворец Уайтхол – огромна, подобна на лабиринт сграда, в която, както ни казват, имало над две хиляди стаи. Докато очакваме официалната аудиенция при английския крал, която ще се състои на следващия ден, Бен Хаду приканва всички ни да стоим по стаите си, та да не го изложим, като се поддадем на чуждоземски изкушения или с някоя простъпка поради незнание на обичаите в тукашния двор.

Гледката от прозореца ни очарова Момо: покачил се е до мен върху стол с примирения Амаду в ръце и аз му показвам хората и животните в парка отвъд арената за турнири и тренировъчния плац на конната стража. Пълно е с хора, които се разхождат нагоре-надолу сред красиви дървета и цветни лехи, както и с всевъзможни животни, щъкащи по ливадата край езерото – овце, кучета, крави, кози.

– Може ли да идем да ги видим? – моли Момо.

– Скоро – обещавам с надеждата да не го лъжа.

Измивам го, като използвам леген със стоплена на огъня вода (предишната вечер глупаво попитах един слуга дали в двореца има хамам, който мога да използвам, защото искам да се изкъпя, и ме посрещна изумен поглед. "Има вана в покоите на кралицата, но никой друг не може да я използва. Може да уредите посещение до Стретъм Спа или до Багниж Уелс, а през лятото кралят се къпе в Темза, но..." Той се поколеба, сведе глава за поклон и сетне хукна по коридора, сякаш се беше срещнал с побъркан). После слагам Момо да си легне, подпъхвам завивките около него и го изчаквам да заспи. Едва тогава изваждам кожената си торба и проверявам съдържанието ѝ. Зашит в подплатата, за да бъде на сигурно място, е избродираният свитък, изработен от Белия лебед, който ми даде малката Мамас. Вземам кинжала си, пъхам го внимателно в прихващащите бодове и изваждам свитъка, сетне дълго го въртя в ръцете си.

Изкушавам се силно да продължа с моя верен кинжал и да разпоря шева, който го държи затворен. Сега сме в безопасност в Лондон и кому ще навреди, ако надникна в него? Пръстите ме сърбят да разпоря равните копринени бодове; аз самият съм сръчен с иглата и винаги нося със себе си малък комплект шевни принадлежности – бих могъл да го зашия, след като го видя. Все пак господарката ми повери сина си, какви тайни би могло да има помежду ни? След няколко дълги секунди на нерешителност се сгълчавам, че след като Алис не е сметнала за уместно да ми довери съдържанието, трябва да се постарая да предам свитъка непокътнат, защото информацията в него не е за моите очи. Други, не се съмнявам в това, не биха страдали от подобни скрупули. А сега къде да го скрия от палавите пръстчета на Амаду и от всякаква друга заплаха? Бих могъл да го нося у себе си, но това би означавало да сменя робата си с такава, която има джоб, или да го затъкна до кожата си, или да го пъхна в обувката си, но ще е невъзпитано и непочтително да се отнеса така с предмет, предназначен за краля. Най-сетне го пъхам обратно в подплатата на торбата и я зашивам с едри, небрежни бодове. Може би е най-безопасно да нося торбата със себе си.

С тази цел вадя от нея всички предмети, които ще ми тежат ненужно: резервни дрехи за Момо, моя препис на сурите, калъп френски сапун, който Бен Хаду любезно ми даде, а аз не мога да се накарам да използвам, защото е толкова луксозен, резервна кърпа за глава, чифт ленени панталони, кожени чорапи. Малка кесийка с фурми и ядки, за да залъгвам Амаду. На дъното на торбата, под кесията ми с пари и малкото съкровище от бижута на Момо, попадам на листчето, дадено ми от Даниел, и се взирам в него дълго и напрегнато, докато разчета непознатия почерк. Дали да рискувам да си навлека шева на посланика, като напусна двореца, за да издиря мъжа, чието име и адрес са написани тук? Голдън Скуеър, богаташки, кажи го направо кралски адрес, който сигурно не е далеч от тук. Колко трудно може да се окаже? При все това ме е сграбчил страх и аз отново натиквам листчето в торбата.

Амаду, зърнал лакомствата, ми бърбори и дърпа с лапа робата ми. За да не събуди момчето, изваждам малко фурми и фъстъци и ги поставям на прозоречния перваз. Той рипва и се настанява приклекнал върху него, насочил цялото си внимание към ваденето на фъстъците от черупките им. Това ми напомня, че не съм ял от съмване. Заключвам вратата и отивам да потърся нещо за ядене.

Долу общите помещения са много по-величествени от нашите апартаменти, с високи, обрамчени с корнизи тавани и стени, покрити с многоцветни гоблени, портрети на велики мъже и жени и картини, изобразяващи сцени от легенди – още нещо странно за членовете на делегацията ни, тъй като изобразяване на света по начин, който не е абстрактен, е забранен от исляма. Разсеян от намеренията си, оказвам се привлечен от огромен портрет от Италианския ренесанс, изрисуван с ярки багри. Стоя пред богато украсената му златна рамка, очите ми поемат възхитителните цветове, прозрачнобледото лице на Дева Мария, излъчващо нежност и покой, сините ѝ очи, отправени с обожание към рожбата в скута ѝ. Замислям се за Алис и за детето, спящо в заключената стая горе, когато един глас зад мен проговаря:

– Красота, нали?

Без да помисля, изливам мисълта си в думи:

– Толкова е тъжна. Знае, че е обречена да изгуби сина си.

– Да му се не види, господине. Това е несъмнено мрачна интерпретация на толкова красива сцена.

Обръщам се и виждам висок свъсен мъж зад мен, който разглежда картината с печално изражение на едрото му лице. Вече е в късната зряла възраст, но косата му е черна като нощта, а също и мустаците му. Твърде тъмен е за англичанин, помислям си, вероятно е испанец или италианец. Облечен е в семпъл костюм от сукно с цвят на бургундско с проста бяла платнена риза отдолу и е придружаван от две малки кученца в червеникаво и бяло и от три млади дами с модерно облекло, което много им отива, ако и да е твърде нескромно и излага на показ закръглената им бяла гръд.

Откъсвам поглед от тази разсейваща гледка и го връщам към картината.

– Вижте как ъгълчетата на устата ѝ са отпуснати надолу – чувам се да казвам. – Погледнете и очите ѝ, взират се покрай детето в далечината. Тя гледа в бъдещето и вижда смъртта му.

Той се засмива с плътен, звучен и топъл баритон.

– Искате да кажете, за разлика от всяка млада майка, която има очи единствено за бебето си и не ще да знае за останалия свят, какво остава за мъжа ѝ?

Една от жените го тупва леко по ръката с ветрилото си.

– О, Раули, нито веднъж не съм те пренебрегвала и ти го знаеш. – Тя се приближава до портрета. – Ама наистина, не е ли тъжна? Не бях се заглеждала отблизо преди. Може би господин Крос и мен трябваше да нарисува като Пресветата Дева, вместо като глупаво купидонче. Горкият ми Чарли бе едва на двайсет и седем, когато почина миналата година. Дори на Христос са му били отпуснати още шест години.

Скандализирани, другите жени ѝ шъткат и ѝ правят знаци да млъкне, но успяват единствено да я разпалят още повече, защото тя се обръща към мен и ми хвърля сладострастен взор.

– Да му се не види, колко сте забавен само! – обявява, като имитира плътния глас на мъжа. Погледът ѝ е лукав като на котка и очевидно не е толкова млада, за колкото я взех отначало. – И сте черен като мастило. Кажете, господине, навсякъде ли сте в този цвят?

Спътничките ѝ силно се кикотят и размахват ветрилата си.

– Хубава работа, Нели – сгълчава я мъжът. – Остави на мира горкия човек. Дошъл е да поразмишлява на спокойствие в компанията на святата Мадона, не да става обект на пошлите ти закачки.

Тя прави присмехулен реверанс.

– Моля за извинение, милорд.

Милорд? Мъжът сардонично повдига вежда. Очите му – големи, влажни и черни като оникс – ме обхващат от бялата чалма до жълтите чехли и онова, което вижда, силно го забавлява.

– Простете, лорд... Раули.