– Ти си пример за останалите. Ще те повиша в заместник-посланик по време на посещението, при все че ще изпълняваш и секретарските си функции. Съгласен?

Нямам думи; просто кимвам. Амаду подскача върху хълбока на коня, като че ли заслугите са изцяло негови, а Бен Хаду се смее. Протяга ръка и ме потупва по гърба.

– Свестен човек. Имам нужда от някого, на когото да мога да се доверя. Вече ме натовариха с някакъв нещастен английски ренегат, за когото се знае, че създава само проблеми, освен това делегацията е пълна с пепелянки. Гледай, слушай и ми казвай за всяко подозрително нещо. Ако някой друг ти направи предложение, веднага ми съобщи. Ще се погрижа да бъдеш доволен.

Известно ми е, че Калайджията не е всеобщ любимец, и това изобщо не ме изненадва. Има малко надменно поведение, което може да бъде обидно, известно нетърпение към глуповатите, което демонстрира с готовност. Освен това налице са и племенни вражди – винаги е така сред мароканците. Съгласявам се да бъда негови очи и уши: винаги е по-добре да си съюзник на Бен Хаду, отколкото да си срещу него. Но не съм толкова глупав, че да благоволя да го посветя в своята тайна, защото въпреки високомерието му той е лоялен към султана и независимо от разбирателството ни няма да се поколебае да изпрати малкия принц обратно в Мекнес с охрана и торба с главата ми вътре.

Танжер се намира в състояние на крехко примирие: още щом се стигне до високите бели стени, вижда се, че са надупчени от куршуми и почернели от обстрела. Наоколо са разпилени отломките от разрушените укрепления, свидетелство за дългите бомбардировки, на които беше подложена колонията през тези последни години. Селски жени търсят в разровената земя храна за животните, които ще оставят да презимуват. Щом пъстрото ни шествие приближава, те се изправят и вият за поздрав през воалите пред лицата си. От крепостните порти се спускат ездачи да проверят кои сме, а когато Бен Хаду се представя, мълвата мигом се разнася и от всички посоки козируват английски войници с най-хубавите си униформи, а оръдията гърмят в чест на пристигането ни. Отношенията са толкова сърдечни, че човек трудно би могъл да си представи, че е в този пристанищен град, това издадено в морето парче земя, което почти докосва бреговете на Испания и разделя Средиземно море от Атлантическия океан. Сър Джеймс Леели идва да ни посрещне. Въпреки проблемното му гостуване при султана той е безкрайно сърдечен: устройват ни голямо празненство и изстрели на мускети, а след това и фойерверки, които избухват в различни цветове, когато се пръсват над морето. Ще ми се Момо да можеше да ги види. В апогея на веселието се измъквам и отивам да го проверя. Прекарал е в сандъка четири дни без нищо освен малко хляб, фурми и малко шише с вода, за да оцелее. Товарът обаче е под строга охрана и нямам право да влизам тук: отпратен съм категорично, но любезно. Вечерта не успявам да заспя в удобната си стая, като знам, че момченцето седи затворено и мръсно в своя затвор. Отново ме връхлита цялата чудовищност на действията, които предприехме: да разделим дете от майка му, вероятно завинаги, да рискуваме всичко...

"Спри, Нус-Нус – карам се яростно сам на себе си. – Бъди мъж."

Четвърта част

30

Корабът, който ще ни откара в Англия, седи закотвен в синята прегръдка на залива. Платната са прибрани и той се надига леко върху вълните, простичък и функционален. Бен Хаду е разочарован.

– Само две палуби и не повече от петдесет оръдия. Очаквах повече от англичаните, които се мислят за владетели на моретата. Този кораб е поне треторазреден. Ще приличаме на просяци, пристигайки с него. И без това свитата ми е по-малка, отколкото ми се искаше. – Притеснява се за впечатлението, което ще направим, докато пътуваме към града и по пътя, който води до водата. На мостика заявява мрачно: – Нашата нация е построила джамията Кутубия и кулата на Хассан, потомци сме на ал-Мансур, най-богатия човек на света; царедворци сме на най-могъщия султан в Африка. Престижът на султана ще бъде уронен, ако появата ни не е пищна.

Ясно ми е, че се тревожи да не се отрази зле на него. Гордостта на Бен Хаду е пословична. Корабът поне изглежда здрав и стабилен. Тъкмо се каня да кажа това, но Калайджията няма търпение да слуша обясненията ми, а вместо това се отправя да крещи на един от лейтенантите си.

Докато товарим багажа, продължава да е в лошо настроение. Най-накрая вбесен се обръща към мен.

– Ти наблюдавай оттук нататък, Нус-Нус. Увери се, че няма нищо повредено или разсипано. Ще се върна преди залез.

Хуква, дръпва юздите на коня си от ръцете на момчето, на което го е поверил само преди малко, мята се атлетично върху седлото (впечатляващо за мъж над четирийсет) и се отправя с пълна скорост обратно към града.

Един по един всички сандъци са натоварени, а аз организирам нещата така, че този на Момо да е поставен по начин, по който въздухът да може да циркулира добре и да имам лесен достъп по време на пътуването.

Слънцето е започнало да обагря облаците в червено и да се снижава към хоризонта, когато Бен Хаду се връща начело на странна процесия. Дванайсет мъже са се превили под тежестта на два огромни сандъка, през чиито процепи се вижда движение. Зад тях идва група мъже, предвождащи... намръщвам се. Не може да бъде. Но щом приближават, подозренията ми се потвърждават: изглежда, някъде сред търговците в Танжер Бен Хаду е успял да открие и купи два берберски лъва и огромно стадо щрауси. Лъвовете гледат сърдито от затворите си, а щраусите (трийсет! Успявам да ги преброя) вървят към брега, като вдигат високо огромните си колене и стъпват внимателно, голите им глави се клатят комично върху дългите им вратове и показно свиват и разперват опашките си. В саваната отношенията между котка и птица биха се свели до хищник и плячка, но тук и двете са принизени до товар – товар, за чието превозване не сме подготвени.

– Къде, за бога, ще сложим всичко това? – Въпросът ми звучи почти като вой.

– Убеден съм, че ще намерите подходящо място. – Той е невероятно доволен от покупките си. – Английският крал никога не е виждал нещо подобно – заявява, щастлив, че е увеличил даровете на делегацията.

С Каид Мохамед Шариф се споглеждаме многозначително, а Бен Хаду се отправя да създаде удобства в каютата си.


Приливът идва с изгряването на пълната луна. Стоя на палубата, докато екипажът вдига котва, и поемаме далеч от белите стени на казбата в странстване през моретата. Гледам как ведрото лице на луната грее през облаците, осветява в сребристо водата и си мисля за Алис.

Скоро излизаме в открито море, Бен Хаду и хората му се отправят към леглата си. Аз изоставам под претекст, че ми е зле на стомаха, а след това слизам долу да освободя Момо от пленничеството му. Планирам да го скрия в малката си каюта, едва ли не с размерите на шкаф в отделението на офицерите, но това е истинска благословия, дошла благодарение на спонтанното ми повишение. Така успявам да устроя пространство зад леглото си, където момченцето ще се радва на малко по-голямо удобство и освен за спане ще има и място за играчки, с които да се разсейва. Амаду, разбира се, чието бърборене ще прикрива гласа на детето, също ще му прави компания, докато съм някъде из кораба, и ще служи за оправдание, че нося храна в каютата си.

Поздравявам се за късмета и предвидливостта си, докато слизам надолу; до момента, в който на тясното стълбище над долната палуба ми се налага да се отместя, за да се размина с друг пасажер. Очите му проблясват на златистата светлина на свещта във фенера ми, а след това се присвиват. За миг се взираме един в друг, а после той изчезва.

Гледам го как се отдалечава замислен и притеснен, докато мракът най-сетне го поглъща. Каква работа има в трюма Самир Рафик? Няма начин да знае нещо за Момо, значи, трябва да е шпионирал или да е търсил съкровище.

Пулсът ми се ускорява, слизам по стълбата, като се придържам с две ръце, а дръжката на фенера е в устата ми, и се ужасявам от това, което мога да заваря. Единият лъв изръмжава, подразнен от светлината, и удря с лапа по сандъка, докато минавам покрай него (забелязвам, че някой е отрязал ноктите му, и се чудя на кое ли нещастно създание са възложили тази задача). Щраусите междувременно са прибрани на палубата за оръдията, единственото пространство, което е достатъчно голямо за тях, въпреки недоволството на екипажа, особено на онези, чиито койки са най-близо; те не спират да се оплакват от шума, миризмата и опасните човки.

Взе се решение, ако бъдем спрени от корсари, Бен Хаду да покаже цветовете си, а в случай че попаднем на английската флота, сър Джеймс да ги отпрати, така че да нямаме нужда от оръдия.

Откривам сандъка си и надничам в ключалката. Пипана ли е била? По месинга има светли драскотини, но може да са се появили при свалянето. И въпреки това сякаш някой е ровил вътре, защото нещата изглеждат разбъркани. Обзет от ужас, отмествам трескаво торбите с подправки, после нареждам и фуниите със захар и сол, без да ме е грижа, че може да се счупят, пък били те и дар за крал Чарлс.

– Момо! – напрегнатият ми шепот звучи като вик в затвореното пространство.

Няма отговор. Най-отдолу в сандъка, точно върху фалшивото дъно, една от торбите с куркума се е разсипала. Всичко е посипано със златист прах. Събирам го, проклинайки, оставям го долу при останалите неща и отмествам основата колкото предпазливо ми позволяват треперещите ми ръце.

– Момо? – Вдигам фенера със свещта, ужасен от това, което може да видя.

За миг си мисля, че е мъртъв и валерианът в отварата се е оказал фатален, тъй като той се взира в мен с немигащи очи на слабичкото лице в сянката. Тогава киха шумно и във всички посоки се разлетява куркума.