Наблюдава ме, докато откривам бележката относно раждането на Момо и добавям в празното поле, което винаги се оставя за такова развитие на нещата: Емир Мохамед бен Исмаил е обявен за мъртъв на Третия 5-и ден, зу алкада 1091 година по хиджра, Господ да го благослови.

– Бедното момченце – промълвява тихо Азиз. Изненадан съм от сълзите в очите му.

Подавам му дневника и той го поема с две ръце, изпълнен с благоговение, погалва корицата, сякаш е живо същество, и грижливо я мушва в предпазния калъф.

– Ще го пазя с цената на живота си, господине – обещава, – няма да е нужно да ми се карате, когато се върнете. Ще се постарая да поддържам високия ви стандарт.

Не си спомням кога някой се е отнасял с мен с такова уважение; имам чувството, че не го заслужавам.


Казах, че имам да изпълня още една задача: всъщност предаването на дневника беше последното ми официално задължение. Има още нещо, което е неформално, но най-важно от всичко.

Султанът не напуска покоите си през целия ден. Ето защо след последната молитва на излизане от джамията вместо да завия наляво и да се върна в кралския апартамент, мога да завия надясно и да се отправя към града.

В медината е зловещо през нощта. По празните тесни пътечки ехото от стъпките ми звучи, сякаш някой ме следи, и през цялото време поглеждам през рамо. През една врата се стрелва котка и сърцето ми подскача. Звукът от собственото ми потропване на една врата ми се струва толкова силен, че едва ли не очаквам да се появят стражите.

Даниел ар-Рибати отваря вратата и в първия момент и двамата се взираме един в друг. Убеден съм, че този ден е струвал много и на двама ни: той изглежда измъчен, вероятно и аз не изглеждам по-добре.

– Влизай, Нус-Нус – подканя ме той. Прегръщаме се. Вече сме повече от приятели, ние сме съучастници в обща рискована задача.

Още не съм успял да задам въпроса, който така искам, а той се усмихва и кимва към тавана. Влизаме в стаичка на горния етаж, осветена от малка свещ. В златния кръг на светлината се вижда мъничка фигурка, завита с раирано одеяло. Коленича до нея и хващам ръчичката, която се показва, в своята.

– Момо?

В един напрегнат миг няма никаква реакция, след това момчето се стяга, сбърчва нос, разтърква очи, свива се; дръпва ръката си, сякаш иска да се обърне и отново да заспи.

– Момо! – Този път отваря очи. За миг ми се виждат толкова черни и безизразни, та съм сигурен, че е загубил разсъдъка си заради побъркания ни план. После мракът е разцепен от характера му и те се изпълват с живот. Фокусира погледа си и щом ме вижда, усмихва се.

Никога през живота си не съм усещал такова облекчение. Прегръщам го силно. Над главата му виждам Даниел, който се хили срещу мен.

– Виждаш ли, той е добре. Дадох му противоотрова срещу татула и щом се съвзе на сутринта, изяде половин филия хляб и пилешко бутче по-бързо и от куче. А след това захърка – хубав, оздравителен сън.

Момо се изправя в седнало положение. Кожата му е така прозрачна, сякаш е призрак на самия себе си, което на практика е истина.

– Къде е мама? – мига бавно, като че ли му коства усилие.

– Още е в двореца. Тя... – Млъквам. – Добре е... – Какво друго мога да кажа? Той още не е навършил четири години, как би могъл да разбере какво става, през какво трябва да премине майка му? Трябва да се връщам, мисля си. Трябва някак да ѝ кажа, че той е жив, или тя наистина ще се побърка от тревога.

– Кога ще дойде?

– Още не може да дойде. Не се бой, Момо. Ти ще дойдеш на пътешествие с мен, дълго пътешествие, майка ти така поръча.

Личицето му светва за миг и отново помръква. Очите му се напълват със сълзи, но той е прекалено горд, за да заплаче.

– Добре тогава – изрича задавено. – Кога тръгваме?

– Утре. Няколко дни ще пътуваме с керван от мулета до Танжер, а след това с кораб до Англия, откъдето е семейството на майка ти. Няма да е много удобно, Момо, и ще трябва да бъдеш много тих и смел. Можеш ли да се постараеш заради мама?

Той кима сериозно.

– Нека да ти покажа сандъка – казва тихо Даниел, като хваща рамото ми. – Остави момчето да спи, утре ще е в по-добра форма.

Завивам Момо с одеялата и слагам върховете на пръстите си на челото му, както правеше майка ми с мен, за да прогони лошите духове и неприятните мисли.

– Почини си. Ще дойда за теб сутринта, инш,аллах.

– Инш'аллах – повтаря сънено той и се обръща на другата страна.

Големият дървен сандък за пътуване е великолепен. Кухият тайник в основата, в който ще лежи бедният Момо, е облечен с подплатена тапицерия с дискретни отвори за въздух отстрани и отдолу. Надявам се, че никой няма да проверява съдържанието, нито да заподозре за тайното отделение. Имам леки сънотворни, ако се наложи, но въпреки това ми е трудно да си представя как бедното момченце ще издържи: да лежи неподвижно с часове, докато го клатушкат мулета и носачи, е предизвикателство и за най-отчаяния беглец, да не говорим за жизнено дете, което обикновено не може да застане на едно място и не е в състояние напълно да осъзнае нуждата от потайност. Върху него ще бъдат натоварени купчини сол и захар, торби с шафран и подправки, които ще бъдат поднесени на английския крал като дар от султана. Изискани ценности, но не чак толкова скъпи или редки, че да служат като примамка за крадци, надявам се.

Толкова много неща могат да се объркат по време на това приключение, че по-добре да не се замислям за всички мрачни възможности. Но поне сега Момо е жив и очевидно няма сериозни последици от опасната отвара, която получи сутринта от собствената ръка на Зидана, която си мислеше, че го обрича на смърт. Отварата, която самият аз ѝ осигурих. Тази дръзка двойна игра, която играх, беше подтиквана от невероятната изобретателност на Алис, нарастващия ѝ ужас за сина ѝ и нищожната възможност за бягство с делегацията за Англия. Но нямаше да мога да изпълня плана без добрия търговец. Той рискува живота си, за да ни помогне, и то без друга отплата, освен приятелство. Точно Даниел – а не някой от неблагонадеждните билкари – осигури отварата, състояща се предимно от извлек от пустинен татул, която дадох на Зидана и докара Момо до привидна смърт; Даниел беше този, който ме увери, че приятелят му доктор Фридрих ще удостовери кончината на момчето; Фридрих, който през последните седмици изпробваше субстанцията върху всякакви създания с най-различни размери, за да прецизира дозата. Даниел заедно със зет си Исаак следваха погребалната процесия, скриха се, докато всички се разотидат, извадиха детето от платното в рохкавата пръст и го замениха с костите на друго безименно дете, починало по време на чумата, а след това заведе Момо в дома си, където да ме изчака. Даниел беше поръчал сандъка на до верен дърводелец; пак той осигури солта и другите стоки, които да се сложат вътре – това беше и поводът да посетя дома му, тъй като поне тази част беше официална поръчка и щеше да се плати от хазната.

Тръгвам си, а той пъха бележка в ръката ми. На нея с ясен почерк са записани име и адрес в Лондон.

– Не знам дали ще ти помогне. Не съм се старал да го опозная, докато работихме заедно, но може да е било и заради културните различия, така че трябва да се надяваме да е добър по душа. – Свива пръстите ми върху бележката, а след това топло ме прегръща. – Върви си с добро, Нус-Нус. Първото нещо, което ще направя сутринта, е да се погрижа сандъкът и безценното му съдържание да са доставени пред дворцовите порти, за да бъдат натоварени с останалия багаж на делегацията. Ще се моля да успеете и до нови срещи по волята на Господ.

Така и не се сбогувах с Алис.

Реших да не замесвам малката Мамас в опасния ни заговор, затова потърсих доктор Фридрих и го помолих да каже на Белия лебед, че синът ѝ е добре и пътува за Англия. Той се намуси.

– Рискувах веднъж главата си заради това – промълви нещастно. – Мисля, че не бива да предизвиквам съдбата повече.

– Започнах да го увещавам, но той само поклати глава и излезе в коридора, като ме остави в ужасяващата му лаборатория, заобиколен от буркани с органи, купища одрани кожи и варените кости на безброй трудни за идентифициране създания.

Докато пътуваме към Танжер, мисля си за нея, как късаше косата и дрехите си, преструваше се на полудяла от мъка, без да е сигурна дали тази пародия няма да се окаже жестоко отражение на истината.

На минаване през Гарб попадаме на изпълнени с оптимизъм бандити, които откриват огън срещу нас. Скоро разбират, че са направили грешна преценка, но все пак успяват да отмъкнат четири от мулетата ни, заедно с багажа, натоварен върху тях. В този момент забелязвам, че точно онова, което носеше сандъка ми, го няма. Пришпорвам коня си след тях и викам силно като самия крал на джиновете. Бедният Амаду е с мен, а каишката му е омотана за по-сигурно около дръжката на седлото ми и той скимти ужасено от внезапната промяна на скоростта. Извръща глава към мен, зъби се и ококорва очи. Попречва при първия ми опит да се прицеля в нападателите ни и се налага да го избутам встрани. Ужасът ме кара да се концентрирам, дава здравина на ръката ми и ме прави по-добър стрелец с мускета от когато и да било. Един от мъжете пада прострелян в тила, останал буквално без лице. Пиката ми пронизва друг в бедрото и го приковава към седлото, виещ от болка. Неземният вик на Амаду е като ехо, бърбори като демон. Щом виждат, че почти ме настига батальон от кралски войници, останалите бандити препускат бързо напред, като изоставят откраднатия товар.

Бен Хаду наблюдава сцената с вдигнати вежди.

– Добра работа, Нус-Нус. Как ревностно пазиш даровете на султана за краля на Англия! Не си спомням да си се втурвал срещу берберите с такава мъст.

Навеждам глава и избърборвам нещо за дълга си, а той се смее.