– А десетината вече избрани ли са?

Нус-Нус свива рамене.

– Не съм осведомен по този въпрос.

– Кой решава?

– Защо питаш? Султанът, разбира се.

– Трябва да направиш всичко възможно да изпрати теб като придружител на Бен Хаду.

– Мен? Исмаил няма да изпрати мен.

– Заради мен, Нус-Нус, не можеш ли да намериш начин?

Изглежда, изпитва някакви колебания, сбърчила е вежди сериозно. Ще ми се да протегна ръка и да погаля гънките, но не мога: на това място отвсякъде дебнат очи.

– Ще опитам, но по-добре ми кажи защо искаш това от мен.

– Искам да отнесеш... едно мое послание.

29

Вече си тръгвам от харема, когато Самира, една от прислужниците на Зидана, дотичва при мен.

– Господарката ми те вика.

Тръгвам след нея към личните покои на султанката и я заварвам седнала върху канапе с леопардова дамаска, златно украшение в косата, кристални капки по челото и яка, украсена с раковини и перли, достигаща чак до брадичката ѝ. Робата ѝ е в сребристо и лилаво, покрита с бродерия. В дясната си ръка държи скиптър, увенчан с черепа на някакво нещастно озъбено животно.

Коленича, но тя потропва нетърпеливо по пода до челото ми.

– Ставай, ставай!

Щом се изправям, тя прави театрална поза, извива врата си, така че лицето ѝ да е насочено към слънцето и всички кристали да се поклащат и проблясват.

– Още ли съм прекрасна, Нус-Нус? Сред всички мъже вие от Сенуфо най-добре можете да оцените момиче от Лоби.

Тя не е никакво момиче, а заради усложненията, настъпили след последното ѝ раждане, се е отпуснала, прелива от тлъстини отвсякъде. Когато мести скиптъра, плътта на ръцете ѝ се стеле на вълни. Има двойна гуша и увиснала кожа под нея; ако трябва да съм откровен, изглежда уморена и състарена. Разбира се, не мога да бъда откровен.

– Мадам, изглеждате прекрасно като никога досега.

– Не ме лъжи, евнух. Стара и уморена съм и губя чара си. Съпругът ми не ме вика толкова често, като преди, имам болки в ставите, а жените в харема стават неуправляеми. Усещат, че властта ми отслабва; борят се за по-предна позиция, дебнат възможността да заемат мястото ми.

– Ваше Високо Величество, уверен съм, че се страхуват от вас както винаги досега.

Тя размахва окичената си с пръстени ръка пред лицето ми.

– Не те повиках за неискрените ти комплименти. Имам мисия за теб.

Навеждам глава.

– На вашите заповеди съм, мадам, както винаги.

– Имам нужда от нещо. От Лондон. Трябва да ми го донесеш.

Едва не падам. Как така изведнъж всички искат да ходя в Лондон?

– Но, Ваше Високо Величество, аз няма да ходя в Лондон.

– Напротив, ще ходиш. Ще говоря с Исмаил, за да се уверя, че ще бъдеш сред избраните, които ще участват в делегацията на ал-Аттар. Когато се озовеш там, искам да откриеш най-вещите алхимици в страната. Чух, че били открили вълшебна субстанция, която осигурява вечен живот и младост. Плати им колкото ти поискат и ми я донеси. Ако не се продава, използвай всички средства, за да ми доведеш тук човека, който може да я приготви.

– Вечен живот? – не успявам да прикрия скептицизма в гласа си.

– Стига да получа десет-петнайсет години влиятелност, това ще ми е достатъчно, за да видя как Зидан безпрепятствено се установява като безспорен престолонаследник.

– Убеден съм, че сте в състояние да гарантирате успеха му и сама. Успяхте да направите толкова неща през последните девет години.

– Исмаил обожава светлия червей на Лебеда! Засипва малкото изчадие с подаръци и похвали. Виждал ли си огромната златна гривна, която му е дал?

Настъпва моментът да играя опасна игра.

– Баща му обича да го глези. Едва преди седмица изпрати разкошна кошница с бижута и лакомства за момчето. През цялото време го разнася из двора, показва го на посетителите, нарича го прекрасен малък емир. Изненадан съм, че не сте премахнали това препятствие пред своя Зидан досега.

Тя ме поглежда озадачена.

– Защо казваш това сега? Мислех, че имаш определени... предпочитания към Белия лебед и келемето ѝ.

Насилвам се да се разсмея.

– Тя е малко особена, не мислите ли? Винаги съм я намирал за хладна, а след като се върнахме от южния поход, леко налудничава.

Зидана се разсмива.

– Ах, да, имаш предвид периода, в който живееше като диво прасе, ровеше в земята за храната си. Не мога да си представя как Исмаил се прежалва да бъде с нея, но мъжете са странни създания по отношение на нагона си.

– Чух, че е пристигнал търговец от Флоренция, който се занимава с... лекарства. Доколкото знам, са сред най-силните... – снижавам гласа си – отрови.

Тя се замисля за миг. След това свъсва вежди.

– Ти си пътувал из Италия, нали така? И говориш езика, нали?

Признавам, че го знам.

– Така, така, Нус-Нус. Мисля, че си наясно от каква... медицина имам нужда. Направи това за мен и ще вдигна проклятието над теб.

Каква щедрост.

– Ваше Величество заслужава само най-доброто. – Навеждам глава.

Зидана не говори празни приказки: на следващия ден, докато помагам на Исмаил да се облече след посещението си в хамама, той заговаря, сякаш казва нещо съвсем обикновено:

– Е, Нус-Нус, иска ли ти се да отидеш в Лондон?

Полагам всички усилия, за да се престоря на изненадан.

– Лондон ли, господарю?

– Бен Хаду има нужда от секретар за делегацията си. Жена ми Зидана вярва, че ти ще си най-подходящ за тази задача и трябва да призная, че смятам това за много разумен избор. Освен това има още нещо, което трябва да се свърши.

Подава ми нещо. Книга. Отварям корицата: на заглавната страница пише: "Коран на Мохамед, преведен от арабски – погледът ми пробягва напред, – отскоро и на английски, за удоволствие на всички онези, които изпитват желание да надникнат в турския колорит, отпечатана в Лондон през 1649 година след Христа".

Турския колорит? Добре че Исмаил не чете на английски...

Той прекъсва мислите ми.

– Искам да откриеш кой е отпечатал тази мерзост. Чуваш ли ме?

Кимвам объркан.

– Разбира се, господарю.

– Претърси Лондон и щом го откриеш, убий го и ми донеси главата му.

– Да го убия? – Клатя глава шокирано. – Аз... аз не съм убиец, господарю мой...

Той ме поглежда студено с наведена настрани глава.

– Не си ли, Нус-Нус?

Усещам как коленете ми се разтреперват от погледа му. Съгласи се, за Бога, казвам си, но не мога да продумам.

– Как е възможно един добър мюсюлманин да позволява неверник да скверни така свещената книга? Единственият език, на който може да бъде четен Коранът, е арабски, езикът, на който Аллах е диктувал последните си откровения: превеждането е истинска пародия, варварство, богохулство.

– Така е, господарю, разбирам това.

Той въздиша и клати тъжно глава.

– Не можеш напълно да разбереш, ти не си от нашите хора. При все че вината за това не е твоя. – Взема книгата от ръцете ми. – Върви си с мир, Нус-Нус. Няма да те карам да вършиш нещо против природата си.

Стоя там и за миг не мога да повярвам на ушите си. Някой някъде трябва да е направил магия, за да е така добродушен.


Втори 5-и ден, шауал

Лала Зидана, родена като Аиша М,барка в Гвинея,

сега султанка на Мароко, първа съпруга на Негово Високо Величество Мулай Исмаил.


На следващата сутрин чувам потропване на вратата на стаята си. Отварям и виждам малката Мамас. Без да продумва, тя изважда навит на руло плат и ми го подава.

– Господарката ми направи нещо, което да вземеш със себе си по време на пътуването с делегацията.

– Виждам, че слуховете бързо се разнасят.

Тя светва.

– Толкова се гордеем с теб.

Прилича на бродиран свитък, но щом се опитвам да го разгъна, откривам, че е зашит.

– Предназначено е единствено за очите на краля на Англия, подарък от Белия лебед.

Усмихвам се.

– Силно се съмнявам, че ще бъда в положение да му връча подаръка лично, но кажи на господарката си, че ще направя всичко по силите си да изпълня желанието ѝ.

След няколко дни отивам да потърся Бен Хаду, пред приемната му се натъквам на цяла тълпа просители, а вътре той е въвлечен в спор между търговци, който определено става все по-разгорещен: оказало се, че някаква пратка от скъп френски сапун била открадната. Ощетеният търговец размахва бележката от товарителницата, която показва, че стоката му е отпътувала от Марсилия предишния месец и е била разтоварена в Сале.

– Това е гнездо на пепелянки и мошеници! – крещи той и се удря в гърдите. – А този... този... крадец... – Той посочва обвинително с пръст мъж с дълга брада, който се хили на нарастващия гняв на опонента си. – Той има много приятели сред тези пепелянки. – Във всички посоки хвърчи слюнка. – Напълнил им е ръцете...

Бен Хаду се разсмива.

– Доколкото знам, змиите не са благословени с ръце, Си Хамед.

Търговецът не може да спре тирадата си: керванът му бил нападнат от разбойници в гората на Мармора и някак – странно как – сапунът му се появил на пазара в Мекнес, където евреите го продават на висока цена. Той бръква в джоба на робата си, изважда опакован калъп и го поднася под носа на Бен Хаду.

– Сапун от чист зехтин, ароматизиран с лавандула от Прованс! Само аз предлагам тази марсилска стока. Откъде се е взел тогава?

Бен Хаду взема калъпа от ръцете му, разгръща опаковката и го поднася под носа си.