Следва оглеждането на дванайсет коне Голуей, докарани за конюшните на султана, избрани заради чистокръвната си порода и дължината на опашките. На пръв поглед изглеждат красиви животни и поне някой се е погрижил да ги почисти, преди да бъдат представени, гривите и опашките им са сресани, а юздите лъснати. Но не са пременени в ярки цветове, както обича султанът; освен това той е в лошо настроение, така че веднага отсъжда: "крантите стават единствено за кланицата".

Не знам дали фактът, че се почувства пренебрегнат от неподходящите подаръци, го накара да промени сроковете, които смяташе да предложи, но Исмаил започва да се държи безцеремонно със сър Джеймс. На посланика е предложен избор между половин година мир или две години примирие. Английските колонизатори могат да търгуват, да пасат добитъка си и да го хранят с фураж, да добиват камък от кариерите; в замяна на това мароканците ще получат големи количества платове (без петна); мускети (с които може да се стреля, без да се взривяват); снаряди, барут и оръдия. Категорично отхвърля настоятелното искане на Леели да се позволи на неверниците да възстановят укрепленията си извън града.

Сър Джеймс клати глава. Сроковете са невъзможни, те са в сериозен ущърб на англичаните. Той припомня на султана, че Танжер не е придобит чрез агресия, а е част от зестрата на кралица Катарина при брака ѝ с краля на Англия.

Това още повече подклажда гнева на Исмаил: португалците никога не са имали права върху тази земя, обяснява той на посланика. Не им е принадлежала, че да я подаряват заедно с второразредната си принцеса на краля на просяците.

Сър Джеймс стисва устни, но не си позволява да избухне при острата забележка. Заради безизходната ситуация по въпроса с Танжер, той заговаря за проблема с броя на английските пленници, държани от султана. Исмаил го повежда на обиколка на строежите, Самир и аз подтичваме след тях заедно с останалите от огромния му антураж и се опитваме да водим бележки, докато той крачи от една страна на друга и посочва големия брой чуждестранни работници, всички те (очевидно) са французи, испанци, италианци, гърци, португалци. Сред тях няма нито един англичанин. Посланикът, разбира се, не вярва на това: посочва един мъж, след него друг и те са свалени долу.

– Кажи името си и страната, от която идваш! – иска се от тях.

Те отговарят един по един.

– Жан-Мари от Бретан; Беноа от Марсилия; Давид от Кадис; Джовани от Неапол.

– Къде са затворниците, взети от Танжер? – настоява раздразнено сър Джеймс. – Бяха взети повече от двеста пленници от гарнизона.

Исмаил разперва ръце извинително.

– Боя се, че голяма част от тях починаха. Заради бойните си рани и други слабости. Изглежда, англичаните не са така корави, както може да се очаква от такава войнствена раса. Предадох оцелелите на вашия пратеник като жест на добра воля и милост.

Сър Джеймс продължава с типичната си прямота.

– Има още поне хиляда и петстотин души, отвлечени от търговската флотилия и други плавателни съдове през последните няколко години. Множество от корабите ни са конфискувани, а екипажите им са безследно изчезнали.

– Известно е, че моретата край вашите брегове са изключително бурни. – Султанът изглежда крайно незаинтересован. Той е добър актьор. Знам добре къде са повечето от английските пленници: скрити са в тъмниците под Залата на посланиците. Това е представата на Исмаил за шега. – Някои приеха истинската вяра и сега животът им е благословен от Аллах. Взели са си добри мюсюлмански съпруги и отглеждат добри деца мюсюлмани като свободни хора в кралството ми.

Нарежда да доведат един такъв изменник, който казва, че истинското му име е Уилям Харви от Хъл. Разпознавам го, макар че е облечен като мароканец, той е един от пленниците, който сипеше обиди към мен от крепостната стена в онзи съдбовен ден, когато Сиди Кабур беше убит от мъжа с червената плетена шапчица, стоящ сега на три крачки от мен. Харви обяснява напълно безсрамно на сър Джеймс, че е доволен от живота си, че е сменил вярата си по собствена воля, че се е оженил за прекрасна чернокожа жена, която е много по-благоразположена и весела от съпругата, която е оставил у дома, и животът му в Мекнес е сто пъти по-хубав от този, който е имал като член на флота на Негово Английско Величество.

Вижда се как лицето на сър Джеймс помръква по време на тази възхвала, но той запазва самообладание и накрая Исмаил признава, че има само сто и трийсет английски роби, седемдесет от които са от Танжер; останалите шейсет са част от прислугата на високопоставените му лица и в момента се обучават на порядките в двора.

– Ваше Величество, предлагам ви откуп от петдесет испански сребърника за всеки от тях.

Султанът се изсмива презрително.

– Стойността на откупа за всеки мъж е двеста; за прислужниците на царедворците ми е по-висока, стига да решат да се върнат.

– Двеста испански сребърника?! Това е абсурдно!

– Мислех, че Англия е богата страна и високо цени хората си.

– Сър, стойността на човек е неоценима. Ала двеста испански сребърника... – Посланикът явно не намира думи, лицето му е станало яркочервено и той пръхти.

Исмаил е самият чар.

– Помислете си, драги. Ще наредя да донесат сладкиши и шербет в покоите ви, за да можете да се освежите и да поразсъждавате над въпроса на спокойствие.


Ако сър Джеймс се е надявал да умилостиви султана на банкета тази вечер, трябва горчиво да се е разочаровал: Исмаил рядко се храни пред хора – убеден е, че положението му се принизява, ако го видят да се поддава на тези първични нужди. След като изпълнявам задължението си да опитам храната на султана, изпратен съм да седна до посланика, за да отговарям на въпросите му относно двора и най-вече да слушам и да гледам внимателно, особено Бен Хаду, който стои от другата страна на посланика и към когото Исмаил изпитва известни съмнения. Преди седмица го замери по главата с ценен керамичен съд от Изник с крясъци:

– Махай се от очите ми, куче, син на християнка!

Съветникът стъпка съда и аз бях този, който трябваше да събере парчетата. Забравих кое доведе господарят ми до това състояние – понякога не е нужно нещо особено, – но обвинението, че Бен Хаду е син на неверница, ме изуми. Вероятно това обяснява познанията му по английски. При всички положения му е отредено място от дясната страна на посланика, докато аз седя от по-малко престижната лява страна. Щастлив съм от факта, че няма и следа от Самир Рафик.

Масата е разкошна. Малик е надминал себе си. Основното блюдо е цяла овца, още на шиша, приготвена с мед, кориандър, бадеми, круши и орехи. В съд от ковано сребро има яхния от козе месо със сос от пресен зелен кориандър и кимион; върху златни плата са сервирани печени пилета с шафран; ароматен кускус с гълъби и пилета, поръсени с бадеми и стафиди; горещи пайове от меко бяло козе сирене и фурми; пържени десерти и пасти, ухаещи на канела, полети с мед; малки бадемови кексчета във форма на рога на газела и полумесеци, пълнени със смачкани кокосови ядки, шамфъстък и розова вода. По-рано хапнах съвсем малко от основната храна на Исмаил – любимия му кускус със стафиди, – затова съм повече от щастлив, че мога да се насладя на празника с останалите. Известно време не се чува друго освен звуци от хранене и похвали, похвали и хранене.

Изчаквам, докато Бен Хаду стане от масата, за да се облекчи, и казвам тихо на сър Джеймс:

– Моля ви, не показвайте тревогата си от това, което ще ви кажа, сър. Нашата дискретност е от жизнена важност.

Посланикът не притежава актьорски умения: зяпва ме изненадано. Навеждам се към храната си, като че ли съм напълно погълнат от стремежа си да отделя месото от кокала. Забелязах, че поднесоха на сър Джеймс и свитата му някакви пособия за хранене по последна мода, като че ли не могат да се справят със собствените си ръце. Докато продължавам да се боря с хрущяла, казвам тихо:

– В харема на султана има една англичанка. Името ѝ е Алис Суон. Близките ѝ се преместили в Хага по време на гражданската ви война, баща ѝ бил предан роялист, но избягали, за да спасят живота си. Алис била взета за пленница от корсари по време на пътуване от Холандия с цел да се омъжи за английски джентълмен. Началникът на корсарите я подари на султана преди четири години; оттогава е тук. Не е опитвала да върне свободата си чрез откуп. Казва, че овдовялата ѝ майка е възрастна и не разполага почти с никакви пари, а така и не е виждала годеника си.

Рискувам да го погледна набързо, за да видя дали съм привлякъл вниманието му.

– Защо ми казвате това?

– Животът ѝ тук е в опасност: можете ли да ѝ помогнете да се измъкне?

– Искате да кажете да платя откупа ѝ?

– Да.

Той се разсмива.

– Вашият султан се опита да ме кара да платя по двеста испански сребърника за обикновен роб. Колко мислите, че ще иска за жена от харема си?

Цяло състояние, знам си го. Ала продължавам да упорствам.

– Тя е английска дама. Не е ли срам за страната ви да бъде тук?

Стисва устни.

– Потурчила ли се е?

Що за груб израз.

– Само на думи, сър, не и в сърцето си. Ако не беше приела исляма, нямаше да оцелее дълго.

– Тогава не мога да направя нищо за нея, щом се е превърнала в ренегат, независимо по принуда или не.

– Сър, ако не ѝ помогнете, боя се, че нито тя, нито малкият ѝ син ще доживеят до края на годината.

– Не мога да съм полезен в този случай. Тя вече е мохамеданка, както и хлапето ѝ. Трябва да мислите за себе си.

– Това не е много християнско от ваша страна... сър.

Погледът му изведнъж става пронизващ.

– Не съм свикнал да получавам съвети от негър без топки!

Опитвам се да прикрия гнева си. Пресягам се през масата за купа с крехки мръвки и му предлагам да си вземе с усмивка.