Толкова съм погълнат от работата си, че почти забравям да взема камък за султана. Обявява се краят на експедицията и поемането по обратния път към Мекнес, а аз трябва набързо да намеря нещо необичайно, и накрая викам един човек да ми помогне да вдигна парче от паднала колона, къс от издялан капител, който да покаже нещо от изкуството на древното каменоделство. Увиваме го внимателно в коприната и го поставяме в коша на едно от мулетата. Бедното животно върви наведено на една страна по целия път към дома.

Исмаил е много доволен от избора ми. Възхищава му се, прокарва върховете на пръстите си по релефа. Той по-скоро загатва, отколкото изобразява листа и цветове.

– Това произхожда от сърцето на първата африканска империя Мавритания Тингитана, основана от римляните. Моите земи вече надхвърлят пределите ѝ. – Той ме поглежда с грейнали очи. – Представи си, Нус-Нус: вече имам по-голяма власт от римляните с могъщите им армии. Сега трябва да прогоня проклетите англичани от Танжер и онези неверници испанците от Лараш и Мармора и ще възстановя чистотата на истинската вяра надлъж и шир в страната ни. Това е моята съдба. Мой дълг. Знаеш ли защо те изпратих във Волубилис?

Клатя глава. Понякога е по-разумно да замълчиш.

– Точно там Мулай Идрис, великият внук на Пророка, донесъл исляма в Мароко за пръв път, когато избегнал нападението на халифата на Абасидите. Точно там е роден и синът му, Идрис Втори, който обединил Мароко, установил вярата към думите на Пророка и поставил великото си кралство под един общ флаг. В тези камъни има магия, Нус-Нус – защото те са пропити не само със силата на древните римляни, но и с думите на Господ. По тази причина трябва да ги вградим в моя град, тъй като тяхната сила ще ми помага в моята свещена мисия.


През цялото време, белязано от нови бунтове в Риф и сведения за обсада на английската колония в Танжер, Исмаил се хвърля с жар във възстановяването на двореца си, често работи гол до кръста редом с обикновените строители, а ръцете и лицето му са изцапани с вар и пръст. Труди се отдадено, сякаш не може да спре, защото мечтите му го изяждат отвътре.

Това второ лято беше страховито, а жегата непреклонна. Изворите пресъхнаха, а оскъдната реколта беше унищожена от нашествие на скакалци от пустинята. Към края на годината все още страдахме от сушата. Фонтаните бяха спрени, а комарите се развъждаха в застоялата вода и ни тормозеха с жуженето си и ухапванията през нощта.

Новините, че английският гарнизон, защитаващ колонията си в Танжер, все пак е успял след дълга и кръвопролитна битка да отблъсне силите на султана, не биха могли да се появят в по-неподходящ момент. Исмаиловият генерал Каид Омар язди от северните райони в третия ден на Мухарам 1091 година, за да обсъди евентуално примирие с неверниците, които, както той съобщава, ще изпратят свой представител в двора на– Мекнес.

Султанът организира среща на своите съдници и учени, за да съблюдават законосъобразността на подобно действие. Конфликтът с англичаните коства много пари и сили, особено когато страната е обхваната от такава суша. Иска да прогони враговете от пределите на Мароко, но войната с тях се превръща във все по-голямо неудобство, а възможност за поражение е неприемлива. След като въоръжените сили не успяха да ги отблъснат от бреговете ни, вероятно има друг начин да бъдат убедени да си отидат. Може ли да бъде сключено някакво примирие, без да се накърняват законите на Корана? Атмосферата е напрегната; много от високопоставените лица мислят, че всякакво съгласие с християните би било срамно; Бен Хаду отбелязва, че ще е добре при дадените обстоятелства да се прояви политическа целесъобразност. Онези с по-крайни възгледи продължават да негодуват, твърдят, че Аллах е на тяхна страна и ще помогне; че неверниците трябва да бъдат повалени и стъпкани на земята, която са превзели. Сред врявата Калайджията се обръща към султана:

– Господарю мой, ако покажете търпение и милост към англичаните, коронованите глави от Европа несъмнено ще се стремят към приятелство с вас.

Исмаил вдига глава заинтригувано. Вдига ръка и врявата престава на мига.

– Спомняте ли си какво се случи след завладяването на Мека? – Оглежда помещението с блясък в погледа. Правя записки, тъй като знам накъде води това. – Когато огромната армия приближила триумфално към Мека, Саид ибн Убада, на когото Пророкът дал флага, казал на Абу Суфян, вожд на племето Курайш в Мека, който дълго и борбено отстоявал исляма, но знаел, че няма да устои на тази армия: "О, Абу Суфян, настъпи деня на клането!". "О, пратеник на Господа! – извикал Абу Суфян – ти ли отреди клане за нашите хора? В името на Господ те моля за милост към хората ти, защото ти си най-благочестивият, и най-милостивият." "Това е ден на милост – казал Пророкът. – На този ден Господ отървава племето Курайш." И той обявил помилване на враговете си.

Каид Омар се смее.

– Надявам се ние да не помилваме всичките си врагове, защото може да бъде изтълкувано като покана за християнските нашественици да скочат върху нас.

– Да не би Саладин да показа слабост, когато прояви милост след нападението на Йерусалим? Благоволението му несъмнено засили неговото величие.

Настройката се променя, усеща се в атмосферата в помещението.

– Господарю мой, примирието с англичаните ще ни бъде от голяма полза – чува се отново овладеният глас на Бен Хаду. – В мирно време можем да се снабдим по-евтино с армия и муниции и ще се справим по-добре с бунтовете по собствените си граници, а след време с испанците и ако е необходимо, и с англичаните.

Възникват спорове по този въпрос, има и съгласни. Наблюдавам как Исмаил мести погледа си от едно лице към следващото и размишлява. След това отново вдига ръка.

– Ще демонстрираме милост пред неверниците, но трябва да проявим голям разум в преговорите с тях, винаги да разсъждаваме в дългосрочен план, а той е да ги видим как напускат земите ни.

Английският пратеник пристига гордо на кон, облечен според етикета на английския двор – целият в панделки, дантели и прорязани подплънки на раменете, – със свита от също тъй наконтени стражи и слуги, на половината от които е отказан достъп и им е заръчано да идат да се разтъпчат. Водата е толкова оскъдна, че не можем да я хабим за враговете си. Англичанинът е въведен в наскоро ремонтираната зала на посланиците, чиито стени са покрити с позлата, взета от покоите на великия везир, а таванът е лазурносин с бляскава златна украса. Навсякъде са запалени кандила, от които се издига ароматен дим; в аплиците проблясват свещи. Султанът е в очакване, седнал на ниско канапе сред цяла тълпа богато облечени съветници и паши, а робите му веят с огромни ветрила от щраусови пера. Англичанинът не знае накъде да погледне, очите му шарят във всички посоки, очевидно е изпълнен със страхопочитание към цялото това изящество и разкош, точно такова впечатление искаше да създаде Исмаил: за безкрайно богатство и възможности. Да не показва никаква слабост пред врага, за да го затрудни още повече в договарянето.

Мъжът сваля шапката си с демонстративен жест и се представя като полковник Пърси Кърк, вестоносец на английския посланик, сър Джеймс Леели, който е непреодолимо възпрепятстван (Бен Хаду превежда, а аз записвам). Султанът се усмихва лицемерно, знае всичко това от шпионите си. Посланикът се намира в Танжер; това, което го бави, е закъснението на кораба с дарове, изпратен от краля на Англия да умилостиви султана, тъй като е немислимо чужд посланик да се яви пред Исмаил с празни ръце. А причината за закъснението? Французите са организирали блокада в Сале и в морето на запад до Танжер в знак на протест срещу големия брой техни сънародници, пленени от корсарите на Сиди Касем. Желанието на Исмаил да довърши Мекнес беше изисквало още повече роби за строителните работи, тъй че старият началник на корсарите и флотата му бяха доста ангажирани с изпълнението на султанските заповеди.

Исмаил оглежда посетителя преценяващо; разтълкува го и го отхвърля. Усмихва се капризно, а погледът му се изостря. Той е самото олицетворение на чара, приема извиненията на човека с великодушие и любезност. Щом въпросът за освобождаването на английски пленници е повдигнат нервно, султанът щрака с пръсти и изпраща двама от бухарите си да доведат четирима или петима от най-слабите и безполезни в знак на добра воля. Бедните нещастници, които пристигат примигващи от тъмницата, са предадени на Кърк. Той изказва неискрени благодарности на султана, нарича го император и Велики, сякаш е отраснал и възпитан в ориенталските нрави. Изглежда толкова изненадан от лекотата, с която постигна свободата на тези мъже, та сякаш забравя, че целта му е да договори освобождаването на още двеста. Срещам погледа на Бен Хаду, докато трае тази противна сцена, а той вдига вежди, сякаш иска да каже "Това ли е най-доброто, което може да предложи Англия?".

През следващите два дни Исмаил се държи като изискан домакин. Завежда англичанина и няколко от придружителите му на лов за глигани и антилопи в хълмовете край Мекнес; уловът е изпечен на внушителни празненства. Докато неверниците оскверняват телата си, като ядат от дивото прасе, султанът се храни сам с любимия си кускус със стафиди и съвсем малко месо. Англичаните се засищат с месо и хипокрас и през цялото време си подават глинени лули, натъпкани с тютюн, богато примесен с киф. На следващата сутрин още не са се съвзели и са замаяни; в това състояние правят окончателните уговорки.

– Докато се разхождат през портокаловата горичка, Кърк повдига въпроса за примирие в Танжер, а аз превеждам. Исмаил се усмихва широко и обещава, че срещу Танжер няма да бъде произведен нито един изстрел, докато Кърк е там. Това е само едно от празните обещания: Исмаил не държи на думата си, дадена пред неверници. Но англичанинът не знае това. Той изпъчва гърди като паун, мисли си, че е невероятен дипломат, щом е успял да постигне победа над най-страховития от враговете им.