– Господарю мой, истина е! И аз видях това. Бях прислужница на Белия лебед, но тя ме изпъди, защото опитах да спра великият везир да влезе в шатрата. "Пусни го вътре, пусни го вътре!", настояваше тя. Когато се възпротивих, че не е прилично, – тя гневно ме удари по главата и ме прогони, но аз побързах да намеря султанката, тя дойде, за да предотврати подобно безчестие в харема на Ваше Величество и стана свидетел на тази дяволска гледка!

– Ето на! – Очите на Зидана блестят тържествуващо: двама от враговете ѝ са поразени с един удар. – Има и други, които могат да потвърдят отвратителното поведение на тази пачавра.

– Тя прошепва нещо на Таруб, която навежда глава и побягва.

Лицето на Исмаил е пълно с кръв и потъмнява с всяка изминала секунда. Бързо разгръща пелената на детето, спира за миг и се взира в златния пръстен на верижката на врата му.

– Господарю мой – осъзнавам, че изричам, неочаквано и за себе си. – Не можете да вярвате на тези клевети. – Усещам погледа на Зидана върху себе си. Намесата със сигурност ще ми гарантира смъртна присъда, било от една или друга ръка. Алис е твърде слисана, за да се защити, затова трябва да говоря вместо нея. – Белия лебед ви е дарила със син, наистина прекрасен син – продължавам. Но султанът вече гледа Момо, сякаш е неземно същество: дяволска сукуба; хитър джин. Наистина приликата между бащата и сина не е голяма. Сини очи, руса коса, сякаш Момо не е приел нищо от мароканската си наследственост за сметка на майчината си.

Исмаил се обръща към мен с лице като изсечено от дърво: изпълнено с лудост, съсипано. Съмнявам се, че е чул и дума от онова, което казах. Погледът му минава покрай мен и се насочва кръвнишки към Алис. Стоят очи в очи: султанът не е висок мъж.

– Истина ли е? – изръмжава срещу нея той. – Ти и великият везир?

Тя поглежда към него, а след това надолу към бебето. Опитва се да вземе детето, но Исмаил така го стиска, че то се разплаква.

– Отговори ми! – Притиска лицето си към нея, а слюнката му пръска по брадичката ѝ.

Тя загубва ума и дума от ужас.

– Той... той... аз не знам...

Улавям я, преди да падне на земята.

Припадането я спасява; но нищо не може да спаси Абделазиз. Една след друга подкупените свидетелки на Зидана пристъпват напред и потвърждават нейните думи и тези на Макарим как са виждали великият везир да влиза в харема по всяко време на деня и нощта, особено след като мюезинът е привикал всички вярващи мъже за молитва; винаги отивал направо в шатрата на англичанката. Дори маалема потвърждава гневно, че го заварила сам с Алис, след като той отпратил прислужницата ѝ.

– Но жената няма вина, господарю мой. Тя не е окуражавала посещенията на великия везир, допускаше ги единствено защото той настояваше, че е ваша дясна ръка.

Исмаил ми казва да доведа Абделазиз. Държи се хладнокръвно.

– Не му казвай нищо. Не искам да подготви куп разкрасени лъжи.

Отнема ми известно време да открия великия везир. Накрая го намирам в хамама, около него се издига пара и прилича на джина на Аладин, който се появява от лампата. Слугата, който сапунисва гърба му, ми хвърля един поглед и набързо се измъква. Хаджибът примигва, щом заставам над него, и разтърква очите си.

– Е – заговаря, като ме оглежда от горе до долу заинтригувано, – ето те и теб, върнал си се от война и си цял целеничък. Свали дрехите си, Нус-Нус, и се наведи насам, добро момче.

– Султанът настоява за присъствието ви.

Той затваря уста в опит да прикрие въздишката си.

– Колко жалко. – Изправя се на крака без капка свян от голотата си. Със сигурност това, за което му трябвам, може да почака мъничко.

– Облечете се – казвам кратко, – ще ви изчакам отвън.

Отнема му цяла вечност да се подсуши и облече. Когато търпението ми свършва, връщам се вътре и, естествено, откривам, че него го няма. Прислужникът лежи в светлорозова локва кръв в бързо изстиващото помещение. Парата вече я няма; изчезнала е заедно с великия везир през процепа в шатрата.

Очаквам да загубя главата си, когато съобщавам новината на Исмаил, но той само се ухилва мрачно.

– Единствено виновните бягат, преди да са обвинени. – Изпраща конници от лагера във всички посоки.

Минават два дни, докато го доведат обратно, насинен и раздърпан.

– Оказа голяма съпротива – съобщава капитанът на бухарите почти с възхищение.

Два дни са много време за паметта на Исмаил; досега можеше да е забравил за указа си. Изглежда, обаче гневът му е бил подхранван бавно и постоянно; или може би Зидана е наляла масло в огъня, като му е припомнила разнообразните и многобройни прегрешения на съперника си. Днес се появява в странна бойна премяна, напомняща облеклото на воините от племето Лоби... или Господ знае на какво. Преметнала е леопардова кожа на раменете си, чиято глава е върху нейната, единият крак виси пред рамото ѝ, а лапата е мушната в колана ѝ. Носи меч на бедрото си, а в дясната ръка стиска пика. Погледът ѝ е още по-свиреп от обикновено. Очевидно нейните шпиони са избързали пред ездачите, които водят везира, за да я уведомят, и тя се е натъкмила така странно, за да ликува над поражението му. Загърбила обичайните порядки, тя потропва заплашително с копието съвсем близо до Абделазиз, който прикрива главата си с ръка и проплаква жално:

– Прости ми, прости ми, о, Велики!

За миг Исмаил го поглежда едва ли не любезно. После го рита с такава сила в корема, че цялото му тяло се разтърсва.

– Ти, мръсен боклук! Мръсник! Как смееш да протягаш кирливите си ръце към онова, което принадлежи на мен и само на мен?!

Абделазиз проплаква.

– О, Слънце и Луна на Мароко, Господарю на милостта и благородството, прости на покорния си слуга за онова, което се съмняваш, че е направил.

– Не се опитвай да се измъкнеш, червей такъв! – кресва Зидана. – Със собствените си очи те видях да лягаш с Белия лебед.

Везирът възвръща самообладанието си; това не е обвинението, което е очаквал. В погледа му проличава пресметливост, сякаш обмисля начините да оцелее. Направил избора си, той казва:

– Султане мой, всеки, който ме познава, е наясно, че това обвинение е лъжливо. Апетитите ми – греховете ми, които, признавам, са многобройни – не са насочени към жените, колкото и прекрасни да са те. Наясно съм, че няма да ви умилостивя, ако кажа това, но трябва да попитате главния си писар, Пазителя на книгата, скъпия Нус-Нус.

Султанът извръща помътнелите си очи към мен, погледът му на базилиск е така пронизващ, та имам чувството, че ще се вкаменя.

– Говори, Нус-Нус.

Започвам да треперя. Искам да убия проснатия си по лице враг и крокодилската му ухилена муцуна да замълчи завинаги; иска ми се да потъна в земята. Нямам никакво желание да излагам пред всички срамното си минало. Вече съм бухари, воин, който оцеля след планинския поход: не искам да мислят, че имам отношения с други мъже. Но трябва да спася Алис. Преглъщам и отговарям бързо.

– Доколкото ми е известно, великият везир има влечение по-скоро към мъжете, отколкото към жените.

– Към теб?

– Показа... своя интерес в определен момент.

Подобна уклончивост не е достатъчна на Исмаил.

– Говори направо!

– Тук си сред приятели – подканя ме Зидана, а гласът ѝ е подсладен от нетърпение. Ако хитростта ѝ с Белия лебед не свърши работа, с радост отново ще пробва да постигне целта си. След това ми намигва. – Духът на Сенуфо, нали си спомняш?

Събирам всичките си сили. Това не посрамва мен, припомням си. Призовавам второто си лице, маската. Аз не съм аз.

– Абделазиз бен Хафид ме насили по пътя от Гао до Фес, след като ме купи на пазара за роби, нареди да ме скопят и ме изнасили три пъти, преди напълно да съм се възстановил след кастрирането. След това направи още неуспешни опити.

Исмаил присвива очи, докато осмисля това, но не изглежда изненадан.

– Още опити, след като си бил под моя опека?

Кимвам. Устата ми е толкова пресъхнала, че едва говоря.

– Последният път беше в деня, в който пристигнахме край река Мелуия и се наложи... ами... да възпитате робите, които не разпънаха шатрите правилно. Нареди да ме упоят и да ме отнесат в шатрата му. Каид бен Хаду може да потвърди това.

Каидът е изненадан. Вдига вежди, когато въпросите се насочват към него, поглежда първо хаджиба, чийто поглед проблясва отбранително; след това се обръща към мен. Съжаление ли долавям в очите му, или единствено изненада? Без значение кое от двете е, той казва на султана, че е бил извикан от един от слугите на везира и ме е заварил да се опитвам да избегна нежеланото внимание на Абделазиз. Той се изразява любезно, но набляга на неприятната подробност за детето, което го извикало и също било в списъка с неестествените предпочитания на хаджиба. Лицето на Исмаил помръква с всеки изминал момент.

– Виждаш ли! – грачи триумфално Зидана. – Мъже, жени, деца: не подбира!

– Не съм докосвал Белия лебед, господарю мой, никога! Това е заговор на враговете ми, за да се отърват от мен...

Исмаил взема пиката от жена си и така удря везира, че главата му се отмята назад.

– Не смей да говориш, ако аз не съм го поискал!

Зидана, за която това правило очевидно не се отнася, се смее.

– Що за жалки лъжи. Всички, които познават великия везир, знаят, че е обсебен от общественото положение и властта. Докато те нямаше, той сядаше на трона ти, обикаляше лагера вместо теб, като се провъзгласяваше за твоя дясна ръка. Дори подари златния пръстен, който се полага на истинските ти синове на изчадието на Белия лебед.

Исмаил бодва хаджиба с пиката.

– Това истина ли е?

– Да, но...

Султанът се усмихва и връща пиката на жена си. Усмивката му е благосклонна, почти изпълнена с нежност.