– Ще ти върна за това, евнух – просъсква като котка и побягва.

Ще ми се да я последвам, но какъв е смисълът? Ще създаде суматоха, ще извика стражите и ще им покаже синините си. Обръщам се и продължавам търсенето, като се отбивам тук-там, надничам в шатрите, чувствам как паниката нараства.

Накрая по чиста случайност се натъквам на странен малък импровизиран заслон в самия край на харема, където една старица седи сама, главата ѝ е увита с тъмно одеяло и се е навела над мангал с въглища, върху който готви нещо за обяд.

– Добър ден – подхващам, а тя се напряга, сякаш съм я обезпокоил. Точно се каня да я попитам дали знае къде мога да открия английската куртизанка, когато нещо изхвърча от навеса и със сила се блъсва в мен с щуро бърборене. Усещам драскането на студени нокти по кожата си и изведнъж Амаду се покатерва на рамото ми, навежда маймунската си муцунка към мен и ми показва възжълтите си зъби.

– Здравей, момчето ми, липсвах ли ти? – Разрошвам козинката на главата му, а той притиска глава към ръката ми и притваря очи от удоволствие.

Понечвам да се извиня на възрастната жена за суматохата, която създава маймуната ми, но тя смъква назад одеялото и виждам, че не е никаква старица. Малик ми беше казал, че изглеждам по-стар и по-слаб, но последиците от тежката зима в планината са се отразили много по-зле на Белия лебед. Тя е измършавяла и бледа, тъмните кръгове под очите ѝ ги карат да изглеждат двойно по-големи. Дрехите ѝ са в ужасно състояние; мръсни и протрити; тялото ѝ е деформирано. Гледа ме, сякаш вижда призрак.

Разтревожен, оставям маймуната долу и коленича до нея.

– Алис. Господи, Алис, какво се е случило с теб?

Стига да можех, бих отрекъл, че миризмата, която се носи от нея, едва не ме повали. Това ли е сияйната красота, която оставих, жена зряла и ароматна като нар, тази, за която копнеех всяка нощ? Кое е това, което би спряло някой толкова спретнат като Алис Суон да посещава хамама с останалите жени? Само нещо ужасяващо, единствено страх или лудост...

– Мислех, че никога няма да се върнеш.

Гласът ѝ е дрезгав като граченето на врана, изглежда като врана, цялата в черно и прегърбена. Обзет от състрадание, забравям, че всеки момент някой може да мине зад шатрите и да ни шпионира, протягам ръце и я придърпвам към себе си. Прегръщам я силно и заравям лице в мръсната ѝ потъмняла, някога златиста коса. Нещо се размърдва помежду ни и започва да плаче. Свеждам поглед и виждам, че Алис е привързала бебето пред гърдите си. Размахва властно ръце и криви лицето си шумно и настоятелно. Тя се отдалечава от мен, за да накърми бебето, а мен ме пронизва остра болка. Всичко беше заради това: поробване, унижение, пленничество, отричане от вярата, а сега дори лудост. А това дете е обзето от невероятен егоизъм и дори не съзнава жертвата, която е направила майка му. Алчното чудовище сякаш никога няма да се засити, сякаш иска да изсмуче и последната човешка частица от нея и да остави само празна черупка. Вероятно Макарим е права, може би в Алис са се вселили джиновете...

Навеждам се над тенджерката, в която готви на мангала – рядка смес от зеленчуци и пилешки кости, очевидно лишена от всякакви подправки. Заемам се да бъркам сивкавата гадост, докато подредя мислите си. В стремежа си към мъничко нормалност се интересувам:

– Е, Алис, кажи как кръсти бебето? – Осъзнавам, че дори не съм попитал за пола му.

Тя вдига поглед, а очите ѝ преливат от любов... но не към мен.

– Това е Момо, съкратено от Мохамед; Мохамед Джеймс, едно име за новото му семейство и едно за старото. Не е ли прекрасен?

Виждам единствено къдрица руса коса и настойчива червена уста. Издавам неопределен звук; значи е момче. Исмаил ще остане доволен.

– Кажи ми, какво се случи, че си тук, при тези... условия – подканям я. – Зидана ли те прогони? Явно моята хитрост с жената от племето туареги не е проработила.

Тя се засмива, звукът е като от ръждясала панта.

– Зидана, о, да, нещата винаги опират до нея. Но не само до нея; имаше коварен заговор срещу мен. Няма да повярваш какво ми причиниха.

Сякаш езеро се излива в кофа: думите бликват от нея. Предава ми набързо как Момо е бил откраднат от нея, как се бояла, че ще убият бебето. Казва, че през последните седмици е живяла на това ужасно гранично място – нито в харема, нито извън него – крила се е от погледа на всички. През цялото време държи детето привързано към себе си; спи на пресекулки, стои приведена, както я открих.

– По този начин не могат лесно да ни разделят, в случай че ме изненадат – обяснява, сякаш това е най-естественото нещо на света. През нощта, когато всички спят, влизала в лагера и вземала остатъци от кухнята и кърпи за детето. През цялото време, докато ми разказва тези неща, сякаш са нещо нормално, аз я гледам зяпнал от изумление.

– По едно време си мислех, че твоят примат може да стане причина за смъртта ни – признава, – но ако Амаду не беше толкова умел в прибирането на разни неща, не знам какво щеше да се случи с нас. Той е отличен малък крадец! Само Господ знае откъде е успял да намери портокали и смокини по това време на годината. – Усмихва се, лицето ѝ се трансформира и за един кратък миг успявам да съзра онази Алис, която оставих, а сърцето ми направо се разкъсва.

– Вече се върнах – преглъщам, – също и Исмаил. Никой вече няма да посмее да навреди на теб или на детето. Всичко ще бъде наред.

Тя се взира в мен.

– Не мога да остана тук. Трябва да ни измъкнеш. С Исмаил отново ще заминете и те ще ни убият. – После стисва ръката ми така настойчиво, че усещам как пръстите ѝ опират в костите ми.

– Измъкни ни оттук, Нус-Нус, умолявам те.

Невъзможно ли е? В съзнанието ми се оформят побъркани планове – да потъмня дарената на майката и детето златиста коса с вода и пепел, да си сложа брада от овча кожа, да подкупя един или двама стражи (дори пет или десет, но с какво? Нямам пари!), за да ни отведат до войнишките шатри, а оттам да се скрием в покрайнините на лагера. После да се отправим с едно или две мулета по заобиколилите задни пътища и да се насочим през страната към Мекнес, да проверим дали Даниел ар-Рибати още е там, за да ни помогне да напуснем страната... Почти съм повярвал, че всичко това е възможно, когато чувам силния месингов звук на фаси тромпетите, предвестяващи пристигането на султана, във вените ми плъзва леден предателски страх и угася трескавите ми мисли. Насочвам съзнанието си в различна посока.

– Бързо върви в хамама – казвам на Алис. – Вземи детето и хубаво се изкъпете. Аз ще пратя някой при вас, доверена прислужница с чисти дрехи за двамата. След това можеш да дойдеш и да покажеш Момо на султана.

В очите ѝ заблестяват сълзи; противи се. Налага се да я разтърся.

– Това е единственият начин, честно.

Връщам се бързо в кухните.

– Малик, трябва да говоря с теб!

Той изглежда притеснен.

– Не можеш да водиш маймуна тук!

Амаду бърбори развълнувано: навсякъде има храна. Държа го толкова здраво, че той се ядосва и се опитва да ме ухапе.

– Малик, на колко години е най-голямата ти дъщеря?

– Мамас? На дванайсет, почти на тринайсет.

– Идеално. – Със свободната си ръка изваждам кесията от пояса си, раздрусвам я и я слагам на масата. – Твоя е. Цялата. Можеш да я добавиш към зестрата ѝ. – Разяснявам му плана си, а той ме гледа втренчено. Добре знам какво точно си мисли, но в крайна сметка само ме поглежда и въздъхва, после прибира парите в кесията си, дава някакви нареждания на кухненските си помощници, избърсва ръцете си в престилката и тръгва.

Двайсет минути по-късно Амаду е здраво вързан за кол на шатра, а Мамас припка до мен, притеснена и развълнувана. Работата в харема е истинска чест, особено ако служиш на тази, която е родила син на султана, но тя не знае какво да очаква; приятно момиче е и е научила доста заради длъжността на баща ѝ в двора.

– Дръж очите си отворени, а устата затворена – предупреждавам я. – Винаги бъди учтива със султанката и любимките ѝ; но в мига, в който усетиш заплаха към Белия лебед, веднага тичай при мен.

Тя ме поглежда над вързопа с дрехи, които ни е дала майка ѝ; памучни, не копринени, но безупречно чисти, и кима тържествено с разбиране.

Чакам ги пред хамама, като се преструвам, че имам някаква работа. Щом Алис най-после се появява, дъхът ми спира: прилича на богиня, цялата в бяло и златисто с бебе като херувим в ръцете си. Отправяме се към главния павилион и в този момент се натъкваме на антуража на султана – трудно бихме го пропуснали, тъй като е предвождан от евнуси с чудовищно дълги тромпети. Следват ги вестоносците и личните слуги (метат пътя с щраусови пера, преди султанът да мине), а след тях върви Исмаил със Зидана от дясната си страна. Гневният ѝ поглед на мига се спира върху Алис и Момо. Тя дърпа ръката на съпруга си.

– Доведоха нови момичета, господарю мой, от последния улов на корсарите в Средиземно море. Едната е от Китай, бледо и пъргаво създание с гърди като ябълки и черна коса като коприна, отредена за харема на самия османски султан. Ще я харесаш, много е екзотична, но и емоционална. Наредих да ѝ отрежат ноктите...

Но погледът на Исмаил не се отмества от детето в ръцете на Алис. Тръгва напред, почти не поглежда към самата Алис, взима Момо и го вдига учудено.

– Моят син?

Лицето на Зидана помръква убийствено, но детето вече е в ръцете на султана.

– Не се подвеждай, о, Светлина на този свят. Това, което виждаш, е магия – припряно го убеждава тя. – Детето е демон, само се преструва на момче. Моите жени са видели Белия лебед да заговорничи с джиновете, да ги кърми, да се договаря с тях, за да постигне мощта за създаването на тази илюзия. Попитай когото пожелаеш: взели са ѝ ума, а тя живееше сред тях в мръсотия и уединение. Хората я чуват да пее с тях по здрач; видели са я да танцува гола! А мъжете... около нея винаги се навъртат мъже. Чух, че напускала тайно харема през нощта и разтваряла крака за всеки, който пожелае. Тя е похотливо създание, любов моя. Със собствените си очи я видях как ляга с хаджиба. – Дава сигнал, а Макарим се измъква покрай нея и коленичи пред султана.