Точно когато мрачните спомени за слуховете относно местните канибалски племена ме обсебват, се случва така желаното чудо и се появява ловец, преметнал на раменете си планинска овца, уловена някъде по опасните върхове. Султанът приветства пристигането му с голяма радост и молитви. Възхищава се на огромните извити рога и възнаграждава ловеца с голяма торба злато, която бедният човек взима с благодарност, но опечален. Исмаил вижда, че мъжът е готов да замени всяка монета за хапка от месото и щедро му предлага един от печените крака на животното, при което ловецът избухва в сълзи, коленичи и заявява, че султанът е най-благородният, божествен и обичан водач, управлявал някога Мароко. Исмаил е толкова доволен, че провъзгласява човека за съветник, който ще получи равен дял от плячката, заграбена в Сиджилмаса. Мъжът не може да повярва на ушите си и цяла вечер обикаля ту при един, ту при друг от нас и моли обещанието на султана да бъде повторено, за да не би да е сънувал.

Времето става още по-лошо. В продължение на три дни не можем да помръднем. На пазачите е наредено да пазят от срутване на сняг върху шатрата на султана, за да не бъдат задушени хората вътре. Една сутрин откриваме двама от стражите на Исмаил замръзнали на местата си, сиви сенки на хората, които бяха.

Когато най-сетне времето се изяснява, наблюдателят докладва, че в долината под нас има орда берберски племена и е препречила пътя ни за спускане по планинския склон.

– Искат да ни оставят да умрем от глад – отбелязва мрачно Бен Хаду.

Няма да чакат дълго. Планинската овца е далечен спомен.

– Идете да им занесете дарове и да разберете кои са – нарежда Исмаил на Калайджията, който макар уморен и измършавял, е най-добрият дипломат сред нас.

Чакаме изтощени и премръзнали. Берберските варвари със сигурност ще убият Калайджията и ще върнат главата му като подигравка. Вероятно просто ще умрем в снега. Или в момент на слабост ще бъдем спечелени на тяхна страна срещу чиния пикантно печено месо (и с по-малко биха ни спечелили). Никой не очаква пратеникът ни да пожъне успех: за хората от племената унищожаването на враговете им означава много, а нямат нищо за губене. Султанът обаче е упорит както винаги, има и други планове освен дипломацията. Когато Бен Хаду се връща, той не е сам. С него са дошли двама бербери, богато възнаградени със златото на султана, за да ни заведат до прохода Телвет, а оттам до долините на Маракеш, при което ще заобиколим берберска армия под закрилата на нощта.

С хладен прагматизъм или пълно отчаяние оставяме след себе си три хиляди шатри, всички ценни съкровища от заграбеното в Сиджилмаса и две хиляди роби, които отказаха да направят дори една стъпка и мълчаливо се оттеглят в светлината на пълнолунието.

След цял ден ходене вече виждаме Града на червените стени. Тъй като чумата все още върлува там, Исмаил се връща в хълмовете и отсядаме в едно берберско село, като изяждаме всяка овца или коза, които селяните са запазили за тежката зима. Настроението е приповдигнато. Ние сме живи! Защитникът на праведните отново доказа, че заслужава тази титла.

Докато стигнем до Дила, където се е преместил дворът, минава повече от половин година. С всяка стъпка усещам как вместо нетърпение ме обзема тревога. Дали Алис е преживяла раждането и ако е така, дали е оцеляла след набезите на Зидана?

Това, че не мога веднага да отида в харема и да я потърся, е истинско мъчение, освен това не е останал никой, когото мога безопасно да попитам. Вместо това султанът се възползва от лукса на така дългоочакваната парна баня и аз се скитам между войнишкия лагер и двора, без да принадлежа към нито едно от двете места. Навсякъде има празненства в чест на събирането на семейства и приятели; траурен вой при вестта за загиналите. Никой не го е грижа дали аз съм жив, или мъртъв, чувствам се като призрак сред множеството.

– Изглеждаш унил, Нус-Нус.

Обръщам се. Това е готвачът Малик. Удряме ръце като стари приятели. Ние сме стари приятели. Внезапно се изтръгвам от меланхолията, в която бях изпаднал. Не спираме да се хилим един срещу друг.

– Ела – казва той, – има печено агне за вечерята на султана и любимата сладка тиква на Негово Величество, както и кускус със стафиди. Май имаш нужда да се поохраниш. – Отдръпва се от мен на ръка разстояние и ме оглежда с вдигната глава. – Променил си се, така да знаеш. Отслабнал си, не че имаше много за сваляне, изглеждаш по-стар.

– Благодаря.

– Не в лошия смисъл. Така се отразява войната на мъжете. Предполагам, че ги прави по-издръжливи. Високият Атлас през зимата определено не ми се струва привлекателно място. – Отвежда ме до дълга шатра, която служи за кухня. Там е топло и оживено, пълно с пикантни аромати, от които устата ми се пълни със слюнка и се налага да преглъщам непрестанно, за да не ми потекат лигите като на куче. Сядам на един стол, докато той кълца, вика и задушава нещо, а накрая ми поднася чиния с кускус, покрит с пресни свежи зеленчуци

– Зеленчуци! За пръв път от седмици. След това ги полива с великолепен ален сос и известно време просто стоя там, държа чинията в ръцете си и се взирам в нея. Червени домати, смарагдов грах, опалови стафиди, златна тиква. След зимното ни преживяване в монотонните планини това е истински празник за окото, тържество на цветове. Не ми се иска да съсипя това съвършенство, като го изям; в този момент Малик слага в средата на чинията димящо парче месо с аромат на чесън и кимион и повече не мога да се сдържа, започвам да ръфам като изгладняло псе.

Докато се храня, той ми разказва за новостите в двора, по-голямата част от които минават покрай ушите ми като безсмислени брътвежи, докато долавям думата "лебед" и сърцето ми подскача.

– Я повтори – изломотвам с пълна уста.

– Белия лебед роди дете, но имаше много слухове за произхода му.

Сърцето ми се надига и спуска като водно конче над езеро.

– Майката и детето радват ли се на добро здраве? – питам, като се опитвам тонът ми да е изпълнен с безразличие.

Малик свива рамене.

– Чуваха се слухове... не е моя работа да приказвам. Сигурен съм, че тя е добре, но... – Той има отпуснати подвижни гънки от мека кожа по челото си, които се набръчкват, когато се концентрира. Извръща съсредоточените си кафяви очи към мен. – Пази се, Нус-Нус, носят се зловредни клюки, според които детето е твое.

Втренчвам се в него.

– Мое? Това би било истинско геройство!

Намръщването се превръща в полуусмивка, разкривена и иронична.

– Аз знам, Нус-Нус, и ти знаеш. И въпреки това бъди нащрек. Твоята загриженост към нея не е останала незабелязана.

Насилвам се да се засмея и да се наведа отново към храната си, за да не може да зърне истината. Изяждам всичко до последната хапка, въпреки че вече нямам апетит.

– Е, Нус-Нус, как ти се струва вкусът на истинска храна след толкова седмици?

Исмаил е необичайно загрижен по време на ежедневната процедура по опитване на вечерята му за отрова. Съвсем се бях забравил по-рано. Коремът ми е така издут, като че ли всеки момент ще родя дете от тиква и кускус и бели зрънца нахут вместо очи. Едва се сдържам да не се оригна при следващата лъжица, която се насилвам да хапна. Преглъщам и се усмихвам, преглъщам и се усмихвам. Изпадам в престорен възторг и се опитвам да възклицавам подобаващо, а щом е ясно, че храната е безопасна за султана и той може да яде, аз съм освободен и похабявам изкусно приготвеното ястие на Малик, като повръщам всичко в една кофа.

На следващия ден султанът посещава харема си. Първо отдава почит на Зидана, която оплаква печално загубеното му тегло.

– Джиновете са взели плътта ти! Някой те е омагьосал!

Исмаил не търпи дълго приказки за джинове.

– Като че ли ти си я откраднала – отвръща ѝ той и шляпва още по-наедрелите ѝ задни части. Султанката е така слисана от нарушаването на протокола, че не казва нищо, но му позволява да я отведе в покоите си, за да положи началото на новата глава в дневника.

Това ми осигурява шанса, който очаквах. Обяснявам на стража пред портите на харема, че идвам да взема маймунката си, а той ми махва с ръка и се усмихва по начин, който изобщо не ми харесва. Вече влязъл в харема, изправям се пред нов проблем: никъде не откривам Алис. Приближавам до една прислужница.

– Не знам, тя постоянно се мести – отвръща ми раздразнено момичето. – Не си губи времето с нея.

Друга казва:

– Белия лебед? Не ме разсмивай! – И отминава, сякаш съм я попитал къде мога да намеря еднорог или феникс.

Тогава съзирам Макарим, робинята за личните нужди на Алис. Тя ме забелязва и се опитва да ме подмине, но аз заставам на пътя ѝ.

– Къде е англичанката?

Тя се ухилва подигравателно срещу мен.

– Джиновете я отмъкнаха.

Хващам ръката ѝ.

– Какво искаш да кажеш? Къде е?

Тя се опитва да се освободи, но аз съм отчаян. Започвам да разтърсвам тялото ѝ и със сигурност не нежно.

Макарим изпищява.

– Махни си ръцете от мен! Ще се развикам и стражите ще ти отрежат главата.

– Къде е Алис? Сигурен съм, че знаеш!

– И какво, ако е така? Тя е просто побъркана жена, а ти си кастриран мъж. Тя няма мозък, а ти топки. Да бъдете проклети и двамата дано!

Това не е покорната малка робиня, която оставих да служи на Алис. В разпределението на силите в харема нещо се е променило. Впивам пръсти в меката плът на ръката ѝ над лакътя. Изведнъж ми се иска да я нараня. Тя като че ли усеща това, защото изведнъж се извърта рязко и се освобождава от мен. Има нещо в изражението ѝ, което засилва усещането ми, че знае твърде много, нещо, което я прави дръзка, въодушевена и тържествуваща. Оглежда зачервените места на ръката си, а после извръща гневен поглед към мен.