С приближаването на павилионите на султана стражите са значително по-бдителни.

– Хей! Ти, там! Покажи си лицето и кажи по каква работа идваш.

Това е Хассан, а зад него са трима от най-доверените стражи на Исмаил, мъже, чийто вид внушава страх, половин глава по-високи от мен, с огромни мускули. Виждал съм как Хассан чупи гръбнака на човек с голи ръце и как Яя борави с пиката си, без да му мигне окото. Свалям качулката на бурнуса.

– Аз съм, Нус-Нус.

– Приличаш на мокър плъх, спипан да краде жито от хамбара.

– Ще пера. – Отчасти казвам истината.

– Тогава по-добре влизай на сухо, че отново ще подгизнеш.

Минавам бързо край тях през огромната арка във форма на подкова в голямата зала, босите ми крака шляпат и се хлъзгат по мраморния под. Чувам група царедворци да се приближава в същата посока. Стигам до стаята си, преддверие към павилиона на Исмаил, и се промъквам вътре точно когато се появяват.

Измивам краката и ръцете си от кръвта навън във фонтана на вътрешния двор, надявам се никой да не ме вижда, а после заравям унищожените чехли в рохкавата пръст под хибискуса. Но какво да правя с бурнуса и Корана? Малката ми стая е прекрасно място с нейния прозорец с арка, таван от кедрово дърво и покрити с мозайки стени, но освен тесния диван от конски косми в нея има единствено килимче за молитви, масичка за колене за писмените ми задачи и дървен шкаф, върху който стоят съд за горене на тамян и свещник.

Тези вещи, дрехите, в които съм облечен, съдържанието на вързопчето, което нося, и прибраното в шкафа са единствените ми притежания на този свят.

Отмествам съда за тамян и свещника, изваждам нещата от шкафа на леглото си и едва успявам да мушна вързопа вътре, когато чувам гласа на султана.

– Нус-Нус!

Този глас не може да се сбърка. Без значение колко тихо говори, без значение от тълпата и приказките наоколо, въздейства не само на слуха ми, но и на интуицията ми, на нещо дълбоко у мен. Хвърлям изцапаната в алено роба и слагам първото, което ми попада под ръка (тъмносиня вълнена туника), обувам старите си чехли, скачам и се просвам по лице.

– Стани, Нус-Нус! Къде е книгата?

Нещастното ми съзнание още не е сътворило правдоподобно обяснение за съсипания Коран. Лежа, притиснал чело в студените плочки на пода, и си представям как хората питат: "Лесно ли умря горкичкият Нус-Нус? Имаше ли много кръв? Какви бяха последните му думи?".

– Книгата, момче! Ставай! Върви да я донесеш! Как иначе ще запишеш промените?

Нужно ми е известно време да схвана с размътения си мозък и облекчението, което ме залива, сковава краката ми. Изправям се с клатушкане, тичам обратно в стаята си, грабвам книгата и писалището за колене и отново се връщам навън.

Исмаил ме гледа изпитателно. Дърпа брадата си, която е много тъмна и е спретнато разделена на три кичура. Очите над нея са черни и искрящи, клепачите – тежки и притворени. Сякаш в погледа му се чете намек за задоволство, като че ли знае нещо, което аз не знам, нещо, свързано с времето и начина, по който ще напусна земния си живот. От друга страна, е облечен в зелено, което е добър знак. Зеленото му е любимо (след като това е цветът на Пророка) и фактът, че е облечен в него, подсказва, че не се готви за кръвопролития. Червеното обаче – или жълтото – са нещо съвсем различно. Всички внимаваме, когато носи червено или жълто, или пък накара личния си слуга да му донесе нов кат дрехи.

– Ела!

Обръща се с гръб към мен и аз се строявам сред големците, цяла голяма група, следван от Каид Мохамед бен Хаду Отур (известен още като ал-Аттар, Калайджията), който разговаря с други три дворцови светила, а най-накрая е хаджибът: самият велик везир, главният министър Си Абделазиз бен Хафид. Хаджибът ме настига и тръгва до мен.

– Добре ли си, Нус-Нус? Виждаш ми се малко разсеян. – Плътните му устни са изкривени в усмивка, каквато обаче не се чете в погледа му. Всички в този дворец имаме своите маски.

– Добре съм, господарю, благодаря, че попитахте.

– Алхамдуллилах.

– Хвала на Бога – отговарям официално, въпреки че се изумявам как е възможно подобен човек да изрича името на Милосърдния, без да падне мъртъв на място.

– Радвам се да го чуя. Би било ужасно, ако ти се беше случило нещо лошо. – Поглежда надолу. – Май си се порязал.

Сърцето ми подскача.

– Това е просто кал. – Предизвикателно срещам погледа му и гледам как усмивката изчезва от устните му, а лицето му добива нечовешко изражение, прилича на влечуго. Отпуска ръката си с небрежен жест, но така, че да се отърка в слабините ми. Наблюдава неуспешния ми опит да прикрия отвращението си.

– Щом така казваш, Нус-Нус. Щом така казваш.

Още веднъж ме пробожда с поглед, след това се извръща и си проправя път през антуража, за да се присъедини към султана, като ясно напомня на мен и останалите, че смята себе си за единствен равен на владетеля ни.

Бен Хаду му хвърля поглед с бледите си очи, от които лъха неодобрение примесено с презрение, при все че изражението му остава каменно. После извръща лицето и сивите си очи – остри и наблюдателни – към мен и в този момент имам чувството, че разбира всичко, което се е случило между мен и моя враг.

Построяването на дворцовия комплекс в Мекнес е плод на огромна самонадеяност до степен на маниакалност. Разбрахме от по-членоразделните френски пленници, че техният крал се опитва да направи нещо подобно, макар и в по-малък мащаб, въпреки че засега представлява само ловна хижа насред блато, пълно с комари. Щом Исмаил чу за това, изсмя се презрително.

– Тези европейци създават единствено безумия, разточителството в личен план не може да доведе доникъде. Когато моят проект бъде довършен обаче, ще имаме огромен град, най-грандиозния дар към Господ, правен някога. Взимам излишната земя и я превръщам в прослава на Аллах. Свещеният му свят ще присъства по земята, по стените, във всеки детайл. Безсмъртното му безкрайно творение ще оживее в материалния свят!

Излишната земя днес е непокорна; решаваме проблем след проблем и трябва да записваме това внимателно в дневниците, докато обикаляме. Разнородните ми задължения ме превръщат в нещастен писар, а дъждът още повече усложнява проблема, размазва мастилото, а на места напълно отмива думите. Връщам се в стаичката си веднага щом ме освобождават. Ако не запиша веднага точните наставления, продиктувани от Исмаил, и не ги дам на началника на работниците, несъмнено бързо ще последва изблик на гняв.

Сядам на дивана си с кръстосани крака, потапям тръстиковата си писалка в мастилото и записвам внимателно: "Първо, Баб ар-Раис да се подсили с железни клинове и хоризонтални пояси. Да бъде намерен нов старши занаятчия, който да добави слънца и полумесеци; след като френският крал нарича себе си Краля Слънце, Исмаил ще управлява и деня, и нощта. Новият проект да бъде готов преди откриването.

Второ, помещението за стражите да бъде съборено и построено наново от източната страна.

Трето, външната стена откъм меллах (еврейския квартал) да се премести с петдесет крачки назад, което означава събаряне на къщите в този обхват, за да остане достатъчно пространство между нашето владение и жителите на града. Обитателите да бъдат уведомени с прокламация и да им бъде наредено да започват работа веднага. Междувременно ще им бъде осигурен подслон, но ще трябва сами да изнесат отломките извън територията.

Четвърто, дяланият фриз на Куббет ал-Хиятин да бъде преправен. Този път е важно избраният за старши занаятчия да бъде грамотен." (За нещастие на първия творец, везирът с насмешка посочи надписа, който трябваше да гласи "Величието на Господ", изписан отново и отново с елегантен калиграфски шрифт, но текстът беше сгрешен и вместо това сега гласеше "Веригите на Господ", а грешката беше повторена повече от десет пъти.)

Това не са единствените наставления, които трябва да запомня, но само тези трябва да запиша. Вълкът ще трябва да почака...

Тичам към кабинета на началника на работниците, давам му списъка, уверявам се, че може да го разчете; след това припвам към харема в другия край на двореца, на два километра и половина разстояние.

Харемът е абсолютно недостъпно място, името му произлиза от думата за забранено, която е "харам". Да влезеш в харема, означава да пресечеш невидима граница, да минеш от общото към личното, от светското към тайнственото; това е като повдигане на воала, навлизане в интимното пространство. Във външния свят хората налагат тези бариери в сърцето и съзнанието си, но в двореца на Исмаил преградите са по-осезаеми: четири охранявани железни порти. Налага се да дам обяснение за непланираното си посещение на всяка от тях и въпреки това съм от малцината, които имат достъп и до двата свята – мъжки и женски, външен и таен.

Главният евнух на харема се взира отвисоко към мен.

– Да?

Карим е един от хората на Исмаил: човек, отгледан да бъде абсолютно предан на султана. Брат му Билал е пазач пред вратата на личните покои на Исмаил, момък с мускули като кедър и подобаващ ум. Повечето от тези стражи са на не повече от деветнайсет или двайсет години, но са огромни. Аз съм висок мъж, но те ме надвишават с половин глава и се нанасям два пъти в тях.

– Знаеш кой съм, Карим. Виждаш ме всеки ден.

– Обичайно не в този ден, нито в този час.

Винаги се изненадвам от високия тембър на гласа му, звучи твърде странно предвид размерите му. Казват, че така става с кастрираните в съвсем ранна възраст.

– Имаш ли писмено разрешение?

– Карим, знаеш, че дори и да имах, щях сам да съм го писал като писар на султана.

Логиката ми явно го е заблудила, продължава да се взира в мен.

– Изпълнявах поръчки на султанката – добавям.