– Но кой би могъл да устои на толкова голяма армия? Мисля, че дори самият крал на Англия не може да свика подобен брой.

– Кралят на Англия! – отвръща подигравателно Абделазиз. Махва пренебрежително с ръка, сякаш прогонва муха. – Нищожно княжество. Баща му беше обезглавен от собствените си хора. Що за крал е това? А синът е бивш изгнаник, който избяга от отговорност, без да има пукната пара и търсеше подаяния ту от французите, ту от холандците.

– Всъщност – казвам спокойно, – той гостува веднъж на семейството ми в Хага.

Това го изненадва.

– Щом кралят на Англия е приятел на семейството ви, защо не е водил преговори за откуп?

– Беше преди много време – отговарям кратко. Премълчавам другата част от истината: майка ми е толкова бедна, че ме продаде на търговец на манифактурни стоки.

Този разговор променя отношението му към мен в определена степен. Но вместо да проявява повече уважение, както би се предполагало, изглежда доста по-настойчиво търси компанията ми. Понякога ме посещава в два или три дни последователно. Държа златната верижка скрита под дивана.

– Това не е редно – отсича един следобед маалема през стиснати устни. – Не е моя работа да го казвам, лалла, но трябва повече да внимавате за своята репутация. Той е голям враг на Зидана. Но тя е далеч по-опасна от него. А ако тя реши, че посещенията му означават нещо повече... Султанът не прощава, шараф.

При следващата визита на великия везир съм се постарала при мен да има други жени и също като тях слагам Еоал пред лицето си; въпреки че забелязвам как една или две от тях, които са по-дръзки, го гледат изкусително над воала.

Една вечер Макарим ми носи чай заради главоболието ми.

– Това ще премахне болката – казва нежно и сипва чая от сребърния чайник в стъклена чаша отвисоко. Ароматът му е смесен: на подсладен чай и градински билки. Чакам я да го опита, после отпивам глътка и я задържам известно време в устата си. Вкусът е по-наситен, отколкото на обикновения ментов чай; не толкова сладък. Преглъщам и усещам как течността минава през хранопровода и стига до стомаха, като стопля всичко по пътя си.

Когато се събуждам, главата ми тежи и пулсира; не мога да събера мислите си. Примигвам и се опитвам да фокусирам погледа си, но в шатрата е тъмно и неестествено тихо. Лежа на дивана с усещането, че нещо се е променило. Оглеждам се в мрака. На пръв поглед всичко изглежда нормално; но чувствам някаква празнота, отсъствие. Изправям се прекалено бързо и ми се завива свят. Щом възвръщам равновесието си, запалвам лампата във факлата до себе си с трепереща ръка, внезапно изпълнена с ужас, и я вдигам високо. Златистата светлина се отразява в декорацията на креватчето, в което спи ангелчето ми. Щом светлината го осветява, тишината е нарушена от силно бърборене, което ме кара да изкрещя. В креватчето няма дете, а вместо него, там седи маймуната Амаду със златната верижка на врата и пръстена, проблясващ на светлината, докато се полюшва. Очите му светят триумфално.

– Момо? – гласът ми е остър и писклив, но набира мощ с паниката, която ме завладява. – Момо? – превръща се във вой.

Изтичвам пред шатрата с треперещи крака.

– Бебето ми! Уалади! – викам аз – Взели са ми бебето.

Притичват жени, но Макарим, прислужницата ми, не се появява.

– Може да го е завела при останалите бебета – казва една от тях.

– Вероятно не е могъл да заспи и тя го разхожда.

– Може да са в хамама. Ще отидем да проверим.

Но останалите си разменят тревожни погледи, когато си мислят, че не ги гледам.

Тичам от шатра в шатра, бутам мебели, събарям покривки, щурам се като животно. По лицето ми се стичат сълзи и сополи. Отново излизам навън в тъмнината. Отнякъде съм взела нож, малък декоративен предмет, и го размахвам, замаяна от ужас. Най-накрая се появява маалема и ме хваща за ръката.

– Шшш, лалла. Шшш, успокой се.

Успокоени, че някой ще се погрижи за лудата, останалите куртизанки се оттеглят.

– Знаеш ли какво са му направили? Знаеш ли къде е?

Тя се отдръпва при проблясването на ножчето.

– Ела с мен, но тихо, и махни това нещо.

Тя ме повежда зад шатрите. За толкова едра жена е доста пъргава, а и зрението ѝ е отлично, защото не се препъва нито веднъж. Докато вървим, ослушвам се за плача на бебето си, а този на другите деца не ме обърква, защото звуците на всяко бебе са различни за една майка, също като вида му. И въпреки че очаквам да го чуя, не мога да се отърва от образа в съзнанието си, в който лежи неподвижно върху купчина дрехи, изоставен, безжизнен. Или увит и заровен в бунището. Или пък изоставен в планината на вълците и чакалите. Докато си представям тези ужасни неща, започвам тихо да стена. Не мога да спра: стискам устни, но те треперят толкова силно, че звукът се изплъзва от тях.

Най-накрая стигаме до шатра, от която се чува музика, шатра, покрита с кадифе и коприна, по-пищна дори и от тази на султана, и това засилва убеждението ми, че принадлежи на Зидана. На светлината на запалените свещи вътре се виждат танцуващи силуети с вдигнати високо ръце и ми се струва ужасно нередно да има хора, които се веселят, докато детето ми го няма. Маалема слага пръст пред устните си и ми посочва по-малка шатра, встрани от тази на султанката. Щом се уверява, че съм я разбрала, тя кимва и бързо си тръгва.

Приближавам се до шатрата, ослушвам се за миг, а след това вадя ножчето си, разрязвам процеп в плата и надниквам вътре. Там е пълно с различни неща: торби и буркани с брашно, масло и мед, фунии със захар и сол. Близо до входа има две жени, седнали на столчета, наведени над някакво стъклено приспособление над малка горелка. Светлината е зловеща, но  каквото и да има в стъклото, от него излиза цветна пара; дори и така мога да видя, че жените са Макарим и Таруб, една от прислужниците на Зидана. А какво е това в тъмнината зад тях? Зад чантите и бурканите има нещо светло, увито в тъмен плат. Една от жените се навежда напред и светлината достига до златиста къдрица, която се показва от зеблото. Момо... Той не помръдва и сърцето ми се свива. Налага се да притисна устата си с ръка, за да потисна вика на отчаяние и гняв, който напира в мен. Макарим и Таруб просто си стоят там, обвити в дима, който се издига от някакъв съд помежду им: подават си мундщука една на друга и се смеят.

Премествам се на мястото, където торбите са натрупани най-високо, и с огромни усилия изваждам част от колчетата, които придържат стените на шатрата към земята. Промъквам се вътре по корем. През цялото време обаче чувам глас в главата си, който ми казва, че синът ми е мъртъв: той е мъртъв и те пазят трупа му, за да може Зидана да го използва за някой от магическите си ритуали...

В този момент вързопът помръдва. Замръзвам на място – представяла ли съм си това? Сдържам дъха си, чакам и наблюдавам. Показва се ръчичка, размахва се мъничко юмруче. Така прави Момо, преди да се събуди, мъничкото му предизвикателство към света. След секунда ще започне да настоява за храната си с рев. Вълнението събужда отново кръвта ми и тя забучава в тялото ми. Още няколко сантиметра до лактите и коремчето му и ще хвана зеблото, в което е повит; едно дръпване и ще хвана крачето му. Вече виждам личицето му, поема въздух през отворената си уста. Трето дръпване и... зеблото се закача на невидимо препятствие. Отчаяно дръпвам по-силно и се чува звук от разкъсване. На мен шумът ми звучи оглушително, сякаш съм раздрала материята на самата нощ, но жените са така унесени в пушенето и приказките си, че дори не се обръщат. В следващия миг момчето ми е в ръцете ми и изглежда толкова изненадано да ме види, че забравя да заплаче; после се озоваваме вън от шатрата, погълнати отново от кадифената тъмнина.

Връщам се в шатрата си с Момо, който доволно се храни, а Амаду ме гледа уморено, скрил златната верижка в някакво негово тайно скривалище, и сядам, изпаднала в невероятен ужас, заел мястото на облекчението, че съм открила детето си. Какво ще правим двамата отсега нататък, обкръжени от врагове от всички страни? Струва ми се, че никога повече няма да заспя.

24

Едва две седмици след примирието с берберите времето се обръща срещу нас и в планините вилнеят снежни бури. Налага се да изоставим английските месингови оръдия, които взехме чак от Тафилалт – изядохме воловете, които ги теглеха. След това изядохме няколко от берберските овце. Вече ни останаха единствено товарните животни, но имамът ни обясни, че това е грях: забранено е от Пророка, тъй като всяко живо същество е родено с някаква цел, а те са родени, за да носят, не да служат за храна. Изяли сме всичко, освен конските амуниции и кожените юзди, така че вероятно те са следващите.

Най-накрая, когато сме обезумели от глад, светият човек заявява, че условията са критични, затова забраната може да падне и настъпва истински празник. Исмаил е решен по-скоро да умре от глад, отколкото да се противопостави на една дума от Корана: той заявява, че с приближените му (което за беда включва и мен) ще продължат напред, докато чудодейно не се появи храна според Шериата. Боя се, че сред нас има такива, които проклинат господаря вътрешно, макар че не смеят да го направят на глас: из тези планини е пълно с джинове, които биха го известили за това. Виждаш ги с периферното си зрение, проблясване във висините на снежната буря; светлинка, там, където не би трябвало да я има; приглушен пламък в мрака.

Някои от робите, които се грижат за личните нужди на султана, се измъкват след последната молитва и измолват по парченце от муле. Хващам Абид да изсмуква последните парченца месо от едно копито и изпуска шумна въздишка на облекчение, след като му обещавам да не го издам. В интерес на истината нямам сили да го направя. Има моменти, в които ми се иска само да изляза на снега, да легна и да чакам подобните на пера бели снежинки да се стелят върху мен като самия Бял лебед и да ме отведат в забвение.