В опиянението, в което се намирам, никак не се учудвам от факта, че съм възбуден. Придържам я с две ръце, възседнала фалоса ми, като почти напълно обгръщам талията ѝ, украсена със сребърна верижка с амулети. Каквато и да е магията ѝ, наистина е мощна: действаме с пълна сила. Тя е дългокрака и гъвкава, със стегнати гърди и тесен ханш. Кожата ѝ е лъскава, а тъмните очи – нечестиви. Сменя позата и забелязвам, че хълбоците ѝ са заоблени като луната в пълната ѝ фаза. Ръцете и краката ѝ са нашарени с мастило. Светлите ѝ стъпала се вдигат пред мен като дар, щом коленича над нея.

Дневната светлина изпълва стаята и откривам, че съм сам. Ала върху купчината овчи кожи до мен несъмнено личи отпечатък от женски ханш.

В съзнанието ми една след друга изникват ярки сцени, твърде живи и странни, за да бъдат отдавнашни спомени. Господи, какъв джин се е вселил в мен? Аз съм евнух, кастриран съм: всичко това е невъзможно. Лежа там жаден и уморен и се лутам между липсата на вяра и пълната убеденост, въодушевление и срам. Трябва да е било от онзи киф; или от екзотичната магия на жената. Но сега сърцето ми е привлечено от Алис като магнит и едно тихо триумфиращо гласче ми прошепва, че макар и да не съм способен да даря някоя жена с деца, очевидно още мога да осигуря наслада, а това си е истински дар, нали така?

Времето, което прекарваме в Сиджилмаса, се оказва само кратка почивка, защото до нас достига вестта, че бунтовниците се съюзяват с берберите от Аит Атта и вместо да се закълнат във вярност към султана, те са напуснали замъците си в долината Драа и са се отправили към Атласките планини. Скоро след това пристига предизвикателно послание от вождовете на тези изменници, което предизвиква Исмаил да ги нападне. В планините са изпратени шпиони; няколко дни по-късно един от мъжете се завръща ранен и преди да издъхне, съобщава, че са намерили подслон в поредица от пещери високо в стръмните варовикови скали на Джебел Сагро.

Отново тръгваме на поход, въпреки че в средата на зимата Високият Атлас е опасно място. Исмаил обаче е решен да подчини племената, които му създават толкова грижи, или да ги унищожи завинаги. Гледките са впечатляващи, но студът е парализиращ и голяма част от пътеките са непроходими заради снега. Дори и най-добре обучените бухари не могат да издържат: отраснали в тропичен климат, не сме свикнали на подобни условия. Започваме да падаме един по един или страдаме от скованост, а след това от гангрена на ръцете и краката. Но Исмаил е все така непоколебим и продължава да ни води напред.

С приближаването ни от планината слизат трима от вождовете, за да преговарят. Имат вид на сурови мъже с непоколебимо изражение и поглед и при все че се усмихват, поднасят дарове и щедри комплименти, в погледа им не се четат усмивки, особено когато Исмаил им поднася памучни туники като дар, безполезни в зимните условия и с лошо качество, сякаш са някакви просяци.

– Нямам им вяра – казвам тихичко на Бен Хаду, който стои до мен и наблюдава тази шарада.

Дори мускулче в тялото му не потрепва и не откъсва поглед от султана.

– Няма голямо значение дали ти им вярваш. Те ще направят каквото поискат, а Исмаил ще направи каквото той иска. Те са важните в тази игра, а ние сме само зрители.

– Зрители, които могат да умрат заради нечий каприз.

Той се обръща безстрастно към мен.

– И животът, и смъртта са въпрос на каприз, Нус-Нус. Изненадан съм, че си оцелял толкова време в двора, без да научиш този урок.

Вождовете си тръгват с обещанието, че скоро ще се върнат с останалите от племето Аит Атта и ще хвърлят оръжията си в краката на султана. Ние чакаме в смразяващия студ и хапваме от оскъдните си запаси.

След като минава месец, а те още не са се предали, става ясно, че никога не са имали такова намерение, а са използвали отлагането, за да подсилят укрепленията си и да свикат подкрепления. Исмаил е бесен. Отхвърля всички съвети за противното и нарежда да атакуваме.

– Пророкът ни казва, че капка кръв пролята за каузата на Господ, една нощ прекарана с оръжие, са по-ценни от два месеца постене или молитви! Греховете на онзи, който падне в битка, биват опростени: в Деня на страшния съд раните му ще заздравеят и от тях ще се разнася сладостен мускусен аромат; крайниците, които е загубил, ще бъдат заменени от крила на ангели и херувими! В името на Аллах и великото ни кралство, напред!

Той е добър оратор, но дори генералът на кавалерията продължава да упорства. Бързо е принуден да замълчи; езикът му още се движи, когато главата му достига земята.

Това поставя край на всички колебания, поемаме напред по наклонените сипеи, размахваме оръжия и крещим решително. Но мъртвият кавалерист беше имал право, разбира се: конете са повече от безполезни на такова място. Не могат да се движат през тесните кози пътечки, нито върху коварните камъчета, с които е покрита планината; навсякъде около нас има коне, които се препъват и падат и представляват не по-малка опасност от берберските стрели, които се сипят върху нас от небето. До мен стои дезертирал европейски войник, който проклина невъздържано, когато една стрела профучава край него.

– Исусе Христе! Кои са тези проклети хора? Проклети диваци! Никой вече не използва проклети стрели!

Звуците, които издават ранените коне, са ужасни; дори и най-претръпналите в боя се потрисат. Аз, който съм възможно най-далеч от претръпнал, усещам как коленете ми омекват, а хватът на ятагана ми отслабва. Горките добичета, мисля си. И аз ли накрая ще крещя така?

Окуражени от адските звуци отдолу, берберите се показват от ръба на скалите, ние влизаме в обхвата им и започват да ни обстрелват с мускетите си. Един куршум рикошира в скала близо до мен и парче отчупен камък ме удря по брадичката. Болката е толкова остра и неочаквана, че не успявам да сдържа вика си и внезапно ме обзема срам, но той е погълнат от общата шумотевица: чувствам парене в порязаното място, но не е истинска рана. "Продължавай да се катериш, Нус-Нус – подканям сам себе си, – въпреки че едва дишаш и не си много наясно как се стреля с оръжието до хълбока ти. Не се вглеждай в мъртвите или умиращите. Не поглеждай нагоре. В името на Господ недей, недей да поглеждаш надолу..."

Теренът става невероятно стръмен и се налага кавалерията да се откаже. Ездачите повеждат оцелелите коне надолу от тази страна на планината, която е извън полезрението на султана. Що се отнася до останалите от нас, след жертвите, покосени от мускетите, главнокомандващите ни повеждат към по-закътано място и продължаваме да се катерим с прибрани оръжия, тъй като се налага да се придържаме и с двете си ръце. Така или иначе, размахването на оръжия е безсмислено: врагът е високо горе, а султанът, който обича да се наслаждава на гледката на проблясващи мечове, докато армията му атакува – много по-надолу. Стъпваме несигурно по тежкия терен, събаряме камъни, които се сипят по главите на тези под нас; струва ми се, че представляваме за тях по-сериозна опасност и от врага. Поемам риска да погледна назад и ми се ще да не бях го правил: земята стръмно пада на една страна. Това е като да се катериш над бездна. Сърцето ми започва да бие така лудо, че не мога да си поема дъх; в един миг главата ми се замайва и ми се струва, че ще повърна.

Сам съм си виновен! Можех да остана при по-добри условия с харема в зелените долини на Мелуия и тогава щеше да е нужно да се браня само от великия везир, вместо да участвам в битка с хиляди побеснели мъже от племената на ронливия им планински склон. Въпреки че, с благодарност към Господ, мога да кажа, че са доста неумели стрелци. Сред нашите хора почти няма такива, които са били повалени от куршум, повечето от тях са жертва на трудния терен. Вече почти съм се примирил с тази мисъл, но вдигам поглед и виждам, че ръбът на скалата е пълен с бербери, а дългите дула на оръжията им са насочени към нас, сякаш се плодят от самата планина с всеки миг.

Заплашен от сигурна смърт отгоре и отдолу, замръзвам, опрял чело в студената скала, а кръвта бучи в ушите ми.

Господ да ми е на помощ. Цялото ми тяло се тресе, мускулите ми са изпаднали в постоянен тремор, който се влошава с всеки миг. Дори зъбите ми тракат. Още малко и ще падна от скалата без чужда помощ.

– Продължавай!

Гласът е познат, но в този момент дори да принадлежеше на Господ, нямаше да ме е грижа.

До мен изниква лице: слабо, тъмно, напрегнато, очите са изпълнени с някакъв вътрешен блясък. Пред мен се появява усмивка. Това е Бен Хаду.

– Кураж, Нус-Нус! Напред към славата. Или към Рая, зависи какво ти е отредено.

Никога не съм го мислил за фанатик, но наистина изглежда, сякаш изпитва наслада. В този момент го мразя повече и от султана, който ме прати тук.

– Хайде, момче, продължавай. И престани да размишляваш, мисленето не е работа за мъж в битка.

Слагам военната си маска, Сенуфо маската. Налагам на предателските си крайници да ми се подчинят и продължавам да се катеря сляпо и глупаво към дулото, което ме дебне.

Час по-късно се озовавам сред оцелелите. Бяхме победили или по-скоро берберите се бяха оттеглили, като ни отстъпиха предната линия от укрепленията си, припасите си и много добитък. Онези, които се впуснаха в бой, не се справиха много добре: пътека от безжизнени тела свидетелства за неуспешната атака.

Стотици мъртви мъже и за какво? За покоряването на недостъпна скала, няколко торби зърно и стадо мършави овце. И въпреки това тези, които успяхме да стигнем до тук, сме изпълнени с пламенна енергия, въодушевление, което поглъща всичките ни съмнения и страхове. Поемаме победоносно надолу към широка седловина, като водим пред себе си овцете, обсебени от представата за печено месо.

Никой не е подготвен, за онова, което следва. Берберите ни заобикалят от всички страни, появяват се като джинове около нас. Въздухът се изпълва с гъст дим от мускетите и звуците на умиращи хора и овце. Правя това, което ме посъветва Бен Хаду: преставам да мисля. Това е, оставям тялото си да мисли вместо мен, тъй като то очевидно има по-голяма представа от случващото се, отколкото съзнанието ми. Първият мъж, когото убивам, е въоръжен с дълъг нож... ала моята ръка е по-дълга. Вторият идва с тояга; препъвам се, той тръгва със засилка към мен, губи равновесие и мечът ми (по-скоро случайно, отколкото умишлено) пронизва врата му. Внезапно съм изплискан с кръвта му. Спомням си труп, на който моят господар, докторът, направи дисекция и докато отблъсквам атаката, през съзнанието ми преминават думите каротидна артерия като пулсиране в мозъка ми. Пронизвам следващия в ребрата, докато се опитва да презареди, и след това губя бройката, но удрям и крещя като обсебен от демони или от ужас; дори не усещам ножа, който се забива в гърба ми и оставя рана от едната плешка до другата.