Джейн Джонсън - Фаворитката на султана

Какво направих? Опитвам се да не мисля за това, но сякаш съм обладана от някакъв дявол. Споменът за похотливата целувка, която откраднах от своя приятел, която го отблъсна от мен, засрами го и го притесни, не спира да ме преследва още по-горещ отпреди. Припомням си също и гледката на голото му тяло в онзи ужасен ден, когато султанът полудя – същинска скулптура от обсидиан. Сигурно съм обсебена от някой зъл дух, който расте и събира сили с всеки изминал ден в корема ми. Несъмнено ще родя чудовище.

Опитвам да се помоля, но ми се струва лицемерно да изричам християнски молитви, след като съм се отрекла от вярата си. Объркването ми ме предизвиква да потърся маалема, която дава религиозни наставления на жените в харема наред с практически съвети за бродериите им. Тръгнахме толкова набързо от Мекнес, че никой не се сети да ѝ нареди заедно с торбите с къна, разноцветни мазила, бижута, захаросани плодове и топове сатен да вземе и макраметата и коприната и те бяха оставени в двореца, но не липсваха твърде много на никого, че да бъдат пратени роби да ги донесат.

Вече зная малко арабски, но още не ме разбират добре. Показвам ѝ преведения Коран, който ми даде английската вероотстъпничка Катрин Трегена, и се опитвам да обясня какво искам – някакви наставления по светата книга, – но тя я хвърля далече, сякаш е отровна, плюе върху дланите си и ги бърше в полите на робата си. После си тръгва набързо, като си мърмори нещо, и оставам с убеждението, че съм ѝ нанесла непоправима обида, но след малко се връща с малко томче, подвързано красиво със зелен и златен марокен. Отваря го на последната страница, започва да движи пръста си отдясно наляво под символите и мърмори напевно. Звучи ритмично, повтарящо се, хипнотично. Въздейства дори на маймунката. Тя лежи кротко, свита в краката ми, и гледа, без дори да мига. Нус-Нус ме е научил малко на арабски и различавам някои от думите в молитвите на жената. Слушам звуците, заучавам ги наизуст и ги повтарям като папагал, а маалема от време на време прави жестове в опит да ми обясни значението. Така научавам, че Ал-Фатиха означава "откриване", тя ми подсказва, като допира дланите си и след това ги отделя, сякаш се отварят на панти; че във вярата им Господ има различни имена. Маалема е доволна от мен. Потупва ръката ми, бърбори и наперено се движи наоколо с новооткрита гордост. Очевидно съм най-добрата ѝ ученичка, изпитание за уменията и способността ѝ да убеждава.

Зидана минава покрай нас, увита с одеяла и кожи, вижда маалема, седнала до мен с отворен Коран на коленете си, и ни поглежда мрачно. Амаду я стрелва с поглед и бързо се промъква под полата ми.

Една от другите куртизанки също като мен скоро ще роди, бременността ѝ предхожда малко моята, вероятно с една или две седмици. Тя е млада чернокожа жена с изпъкнали очи, нежни и влажни като тези на мопсовете на майка ми. В деня, в който започват родилните ѝ болки, останалите жени я обикалят загрижено, подменят къната върху ноктите, дланите и стъпалата ѝ. После започват да я обгрижват, като че ли самата тя е бебе, хранят я, носят я на ръце до тоалетната и обратно, а най-накрая и до импровизирания хамам, където пастата се измива, като оставя след себе си всичко боядисано в отровно оранжево, а тя изглежда невероятно доволна. Очите ѝ са очертани с молив; дори устните ѝ са боядисани. Уверяват ме, че това се прави от суеверие, за да отблъсква лошото влияние. Очевидно духовете, които те наричат джинове, обичат да се възползват в момент на слабост и може да се опитат да се вселят в тялото. Осъзнавам, че се питам къде ли още са нанесли къна.

Изглежда, защитната сила къната не е подействала и джиновете са си организирали празненство, защото детето на бедното момиче е мъртвородено. Денят е изпълнен с плач, жените не спират да вият и да премятат езиците си. Съсипаната майка къса дрехите си, дере лицето си с нокти и не позволява да вземат детето ѝ, за да го погребат, не пуска мъничките му глезенчета, докато те го дърпат от нея. Това е сърцераздирателна гледка. После сядам до нея за малко, галя ръцете ѝ и нареждам състрадателно, но видът на наедрелия ми корем предизвиква нови и още по-неутешими сълзи и аз си тръгвам, изпълнена с жал и тревога за това, което ще се случи с мен.

Това не е място за раждане на деца. Въпреки запалените мангали студът отвън се усеща. Прониква през гънките и отворите в плата на шатрите, през входовете, които никога не се затварят плътно, просмуква се през земята, през рогозките и ориенталските килими, постлани отгоре. И въпреки това понякога си представям как се промъквам навън през нощта, прекосявам реката през плитчините и се покатервам в планината, за да родя самичка в някоя пещера като диво животно.

При превземането на Тафилалт не се налага дори да извадим мечовете. Оказва се, че селяните, които ни приеха така добре в продължение на два дни, са били богато възнаградени, за да ни забавят, та ал-Харани и Мулай ас-Сагир да могат да отпътуват на север към Тлемсен. Пристигаме в Сиджилмаса и сме радостно посрещнати от жителите, които несъмнено само преди няколко дни са подкрепяли каузата на бунтовниците. Всички изнасят килимите от домовете си и ги постилат на улицата, за да може султанът да язди върху тях. Ние, разбира се, не разполагаме с торби за фъшкии (нито със златни бродерии, нито каквито и да е други) при това пътуване; боя се, че примерните стопанки ще трябва здраво да поработят, за да възстановят килимите си.

Бунтовниците са създали свой собствен берберски сврачи разкош на това място. Очевидно въстанието им е получавало чужда подкрепа, тъй като сред вещите, които са оставили след себе си в бързината, има пищни килими от Турция и Исфахан, нови френски мебели с крещяща украса от златни листа и английски оръдия, които карат очите на Исмаил да заблестят. Процесия от градски първенци идва да отдаде почести и излияния за лоялност. Предлагат живота си, мечовете си, синовете и дъщерите си, повечето от които са извънредно некрасиви. Исмаил е възхитен. Щом Рамаданът приключва, следват големи празненства и след седмици въздържание той се отдава на удоволствия с две или три момичета в леглото си едновременно всяка нощ, сякаш е решен еднолично да пренасели земите на родината си.

"Царедворците", останали в Сиджилмаса, са пъстра група: хора от Риф, скитници и измамници от най-различни племена и националности. Има двама мъже, които се кълнат, че са принцове на Асанте; португалски и холандски ренегати; търговци от Египет и Етиопия, които незабавно предлагат стоката си на новопристигналите. Исмаил нарежда тя да бъде конфискувана и я раздава пренебрежително.

– Ето – казва той и подхвърля на Бен Хаду ковчеже с ароматна смола. Всеки друг би се почувствал поласкан от този щедър дар, но Калайджията се усмихва огорчено: той не използва много парфюми. Докторът получава странна колекция от сушени бръмбари и скорпиони, използвани от някой от шарлатаните: по-късно разбирам, че ги е хвърлил в клозета от виковете на следващия, който го ползва. Исмаил ми дава сребърна кутийка, декорирана с орнаменти, и аз му изказвам щедри благодарности. Отварям я и откривам, че е пълна с някакви ароматни сушени листа, които миришат на дърво, на нещо сладникаво и лютиво, подобно на индийско орехче. По-късно същата нощ, след като султанът преспива с поредното си завоевание, принцовете на Асанте ме привикват, носят със себе си глинени лули и кесийка със сушени листа, които наричат тютюн, същите, каквито пушеше господарят ми, докторът. Предлагат да смесим малко от билката, която наричат киф, с тютюна, за да го "подсладим". Свивам рамене.

– Щом искате. – Веднъж бях опитвал тютюн и не бях особено заинтригуван. Оказва се истина. Билката наистина подобрява усещането и скоро тримата си приказваме като стари приятели, обгърнати в облаци от дим със сладникав аромат, смеем се на разказите си, които стават все по-несвързани и странни. След малко ме обзема страшен глад и отивам в кухнята да взема нещо за хапване.

Тъкмо се връщам с поднос, пълен със сладкиши и бадемови бисквити (които са много вкусни: не устоях и ги опитах, докато ги струпвах върху подноса), когато едно момиче със силно гримирани очи и изумителна усмивка ме спира. Не носи воал и е от номадите Аид Кабаши.

Облизва устни и препречва пътя ми като котка, която се готви да изяде птичка.

– Здравей.

Има екзотичен вид с тежките си триъгълни обици и огърлицата от раковини, проблясваща на светлината от факлите. Слага ръка върху моята и загледана по-скоро в мен, отколкото в подноса, казва:

– Изглежда доста апетитно.

Сещам се за добрите си обноски и ѝ предлагам сладкиш. Тя се смее.

– Нямам предвид това.

Прокарва ръка през робата ми съвсем преднамерено и я спира върху слабините ми. Вместо да се изненадам, започвам да се смея. Продължавам да се смея, докато тя придърпва главата ми надолу към своята и ме целува замечтано. Щом устните ни се разделят, тя казва:

– Наблюдавах те през целия ден. Ти не ме ли забеляза?

Налага се да призная извинително, че не съм. Как така? Тя е невероятна. Но не е Алис.

– Ти си много красив мъж.

Това ме кара отново да се разсмея.

– Жените са красиви, не мъжете.

– Нека отидем на по-усамотено място и да проверим това на спокойствие.

Взема подноса от ръцете ми и ме повежда като жертвен агнец към малка стаичка, настлана с цял куп овчи кожи.

Главата ми е толкова замаяна, че се чувствам, сякаш наблюдавам любовна двойка в проблясъци на халюцинации. Светлите ѝ пръсти докосват белезите ми. Промърморва:

– Е, ти наистина си голяма рядкост – преди да се покатери върху мен.