– Достатъчно, Нус-Нус.

На входа стои Бен Хаду с безмълвния роб на Абделазиз до себе си. Детето се стряска при вида на кинжала и на поваления си господар и побягва.

– Хайде. Колкото и да не го харесваме и двамата, това няма да доведе до нищо добро.

Животът продължава, сякаш не се е случило нищо необичайно. Щом се преобличам в чисти дрехи, а Калайджията е превързал раната ми с практично спокойствие, Исмаил започва да ми дава нареждания, сякаш преди малко не е размахвал пръчка над главата ми. По време на вечерята, след като с Амаду сме пробвали храната, той изпада в меланхолично настроение, както често се случва след някое от кръвопролитията му.

Седнали сме на килим пред главния му павилион и той се е загледал в небето.

– Астрономите ми казват, че същите звезди, които ни огряват сега, са огрявали и Пророка, докато е седял пред входа на пещерата на Хира. Виж Аш Шаула, протегнатата опашка на скорпиона. – Посочва към безбройните неразличими светли точици в нощното небе – Ат-Тинин, змията. Саад ал-Малик, звездата на великия крал. – Взира се в последната блещукаща светлинна известно време, мълчалив, замислен, а луната очертава профила му и хвърля сребрист отблясък в очите му. Накрая той пита: – С какво ще бъда запомнен, Нус-Нус?

Има ли по-опасен въпрос, на който да отговоря честно? През годините сме обсъждали много неща, но проблемите са били предимно от практическо естество: предимствата на вълната през зимата и на памука през лятото; качеството на солта от различните източници – морето и пустинята; природата на котките и камилите. Беше ме разпитвал за Венеция, но забелязах как очите му станаха безизразни, като му разправях за водните улици: той не би могъл да си представи такова нещо като канал, нито пък да се поинтересува от него. Ала когато заговорих за архитектурата и пищната украса, слушаше внимателно и зададе много въпроси. Беше ме разпитвал за езиците и превеждането, особено по отношение на техническите термини; обсъждахме дори Аристотел, Омир и Плиний – автори, които поради факта, че предшестват зараждането на исляма, представляват по-безопасна тема от любимия ми Руми с полета на изпълненото му с възторг въображение и опасните му еретични мисли. Исмаил досега не е показвал и намек за съмнение или ранимост и не знам какво да отговоря.

– Като велик крал? – рискувам.

Бавно кима.

– Но кое прави един крал велик? Какво ще разкаже историята за мен?

– Не знам много за тези неща, господарю.

Извръща тъмните си проблясващи очи към мен.

– Абделазиз ми каза, че самият ти си син на крал.

Бих могъл да отрека и да улича великия везир в лъжа, но това би било неистина, макар кралството на бедния ми баща към края да беше малко по-голямо от един от павилионите на Исмаил и аз никога да не съм възприемал себе си като принц. Извръщам глава.

– Ала далеч не велик крал, господарю, няма място за сравнение.

– Хайде, момче, недей да скромничиш.

Има ли нещо по-изнервящо от ледения поглед на палач, втренчен в теб в очакване да му възразиш? Отчаяно се опитвам да изровя в съзнанието си всичко, което знам за кралете от думите на гриотите – западноафриканските разказвачи на приказки, и от песните и историите им край огъня. Имената им изскачат в главата ми: фараонът Ахенатон, Аския Тур, кралят на Сонайската империя, Цезар в Рим, Ханибал, Кир, Александър и Сюлейман, който съсякъл дете на две и дал по една половина на двете майки или нещо подобно. С братята ми много се увличахме в кървавите подробности в тези истории – затворници, чиито черепи са били смазвани под краката на слон; погребани живи врагове; бебета, изгаряни в жертва на езически богове, кланетата във Вавилон... Хрумва ми, че може би жестокостта е необходимо качество за един крал; или пък положението на крал предизвиква подобно поведение в хората. Дали склонността към насилие тласка човек към короната? Говори се, че Исмаил се е справил с повече от десет правомерни наследници на короната по пътя към трона на Мароко, при все че не знам каква част от това е истина. А може властта да променя душата на човек и той да си мисли, че е повече от останалите? Ако всички ми се кланят, отнасят се с мен сякаш съм Господ, слязъл на земята, удовлетворяват всичките ми прищевки, хвърлят се ужасени в краката ми и извръщат поглед, докато проливам кръв, щях ли и аз да бъда като Исмаил? Самата мисъл за това е равносилна на измяна и се боя, че може да е изписана по лицето ми. Вече се забавих твърде много. Бързо, Нус-Нус, кажи нещо. Кажи нещо!

– Според мен, господарю, ще бъдете запомнен като Закрилника на Мароко.

Проблясващите очи се присвиват, докато заприличват на полумесеци. Дали в тях се чете подозрение? Не, удовлетворение.

– Закрилника, да, това ми харесва. Ще бъда запомнен като Пазителя на вярата, Бича за неверниците, Носителя на полумесеца. Освен това и като Архитекта, кралят, който е превърнал Мекнес от мърляво селце във велик имперски град. Като основоположник на бляскава династия.

Изправя се на крака и тръгва решително, в този момент гради образа си пред света. Разбира се, той вече е част от династия: Алауитите, наместниците на Пророка по линия на дъщеря му Фатима. Не казвам това. Не споменавам и страховитите му деца чудовища, открити тази сутрин в един от фургоните с храна да се тъпчат едновременно с фурми, захар и смен, отлежалото ферментирало масло, което струва почти колкото злато. Кълна се, че децата му бяха омазали лицата си с него точно защото е толкова ценно. Възрастните жени по селата взимат пестеливо по мъничка лъжичка от буркана със смен, за да глазират соса, който прибавят към празничния кускус, към сватбения тажин. Богатите и разглезените обаче нехаят за истинската стойност на нещата. Ядат до пръсване, после си вземат още малко. Емирите оставят следи от повръщано след себе си, тях обаче никога не ги наказват. Те произхождат от Исмаил, наследници са на бляскавата му династия. Кражбата беше приписана на двама нещастни роби; те бяха обезглавени за това. Алчността подтиква облечените във власт към разхищение. Те живеят, за да получават: храна, напитки, мъже, жени. Света. Апетитът им не може да бъде задоволен; празнината в злите им души не може да бъде запълнена.

Мисля за баща си как лежеше огорчен в мрака. Понякога е по-добре да не си крал.

18

Алис

От дни се намирам в пълен шок, седя в женския павилион като голяма восъчна кукла, едва търпя обкръжението си, непрестанното сврачешко бърборене, влизането и излизането на прислужници, деца, храна, не мога да си поема дъх. Вече знаех, че мъжът, чието дете нося, е страховит, но сега зърнах истинската му същност и имам чувството, че съм надникнала в бездна. Наблюдавах как с ръцете, които са ме галили, извършва чудовищни убийства. Щом затворя очи, виждам как дългите чукове се спускат надолу, наляво, надясно, забиват се в глави, смазват гърбове, ръце, крака, ребра, без никаква милост, без причина. Чиста бруталност, незадоволима жажда за кръв у мъжа, който създаде дете в утробата ми и който за мен се превърна в олицетворение на самия дявол.

Най-лошото от всичко беше да гледам Нус-Нус, проснал се по очи, просто да лежи там и да чака смъртоносния удар. Какъв ужас трябва да изпитва човек, че просто да лежи и да чака смъртта? Погледнах към Зидана, сякаш тя може да сложи край на изблика на насилие на съпруга си, една природна сила срещу друга, но бърз поглед ми беше достатъчен, за да се уверя, че очите ѝ са блеснали, свива и разпуска юмруци, сякаш с желание би се присъединила към тази сеч и сама би смазала няколко черепа.

Бях така сигурна, че ще видя как приятелят ми умира, та се срамувам да призная, че бях готова да избягам. В този момент забелязах, че протяга ръка. Загреба от кръвта на горкия човек до себе си, размаза я по главата и врата си и отново легна неподвижно. Погледът ми попадна на султана, който осакатяваше поредната си жертва. Беше обърнат с гръб, но приближаваше към Нус-Нус, неутолил жаждата си за кръвопролития, и не можех да си представя, че тази малка хитрост ще свърши работа. Султанът стигна до него, загледа се в резултата от действията си и в този момент нещо сякаш се изпари от него, като че зъл дух беше прогонен чрез екзорсизъм от тялото му, той пусна пръчката, която стискаше, хвана великия везир под ръка и двамата започнаха да разговарят най-спокойно, сякаш обсъждаха времето.

До този момент не подозирах, че е способен на такова чудовищно поведение. Нося детето му. То е в мен, расте с всеки изминал момент и се превръща в мъничко подобие на баща си. Тази мисъл не е ли ужасяваща? Толкова много исках дете, че избрах да се отрека от вярата си пред смъртта, и ето го наказанието за греха ми. Опитах се да се помоля, но, изглежда, съм забравила всички молитви, които знаех. Казват, че шокът се отразява по странен начин на човешкото съзнание, но явно жестокостта изтрива всичко.


Животът продължава и започвам да се мъча да приема хората, от които зависи съществуването ми. Казвам си, че султанът трябва да е бил предизвикан сериозно, обиден, предаден. Че подобно жестоко наказание вероятно съответства на гнусно престъпление, извършено срещу името му, личността му, собствеността му, че реакцията му е по някакъв начин оправдана и още по-честна поради своята директност. Личната намеса...

Понякога се усещам как мисля по този начин, като използвам фрази, ненавистни ми в устата на майка ми, която си служеше с тях, за да намери извинение за разточителството на съпруга си.

– Той е човек с великодушно сърце – казваше тя след поредния му загубен облог, който ощетява домакинството. – Той е спонтанен. Носи се по вълната на моментното настроение. Не иска да разваля удоволствието на приятелите си, ако се въздържа, ще ги накара да се срамуват... – и така нататък.