Чувам женски писък и въпреки че никога не съм я чувал да пищи, знам, че това е Алис.

– Господарю, не!

Мъжки глас: Калайджията: Каид Мохамед бен Хаду Отур.

– Имаме нужда от мунициите, господарю. Хълмовете са пълни с бербери.

Калайджията е умен мъж; освен това е смел. Няма смисъл да се търси нежната страна на Исмаил, той не притежава такава. Бен Хаду поема инициативата да даде сигнал на стражите да спрат огъня. Следва кратък разговор между султана и неговия съветник, след това Исмаил идва сред нас, излъчващ злост подобно на вулканичен облак. Виждам как чехлите със златна бродерия минават покрай мен, малко сред това се чува влажно изхрущяване и някой започва да вие като животно. Не мога да се сдържа да не се обърна и виждам как Исмаил излива гнева си, стиснал жестоко в двете си ръце пръчките от шатрата, и троши черепи наляво и надясно.

Ще умра. Убедеността тежи като олово в стомаха ми. Тук, най-позорно, върху земя, която не е моята, без основателна причина. Ще умра.

Много пъти съм се доближавал до смъртта. В кралския дворец всеки ден някой умира, често от ръката на Исмаил. Някои неща трябва да бъдат направени от самия султан: все пак той е наместник на самия Пророк и е толкова близо до Господ, колкото никой от нас няма да бъде. Казват, че онези, които са били убити от султана, със сигурност ще бъдат възнаградени в рая със сенчести градини, пълни с рози, в които текат реки от мляко, мед и вино, а фонтаните ухаят на джинджифил и камфор и са наобиколени от девици, парфюмирани с ароматна смола. Проблемът е, че в пристъп на паника вярвам в Малеео и Колотиоло, а за беда те не предлагат подобни изкушения.

Опитвам да се подготвя да посрещна агресията, но не мога да спра да мисля за размазващия удар в крехкия ми череп, разплискването на кръвта и мозъка ми и това, че ще умра тук, смачкан с пръчката на шатрата пред очите на жената, която обичам.

Тази мисъл ме шокира до такава степен, че се раздвижвам. Оглеждам се. Исмаил е на десетина крачки от мен, а яростта му не утихва. Приближава. Виждам как рита тялото на следващия роб; не помръдва, очевидно е мъртъв, така че той го подминава. Мъжът, който лежи до мен, е жертва на стрелбата, половината му глава е пръсната по тревата. Тайно се пресягам, вземам шепа от кръвта и слузта на нещастника. Размазвам ги по главата и шията си и заставам в измъчена поза, изкривил врат, и чакам смъртта.

Лежа там, докато топлината напуска деня, докато пада мрак и луната изгрява.

– Вече можеш да станеш, Нус-Нус.

Примигвам, извръщам глава и чувствам лицето си странно: студено и сковано. Абделазиз е застанал над мен с ръце на хълбоците. Луната осветява скъпоценностите върху чалмата му. Лицето му е в сянка, но усещам усмивката му да се рее във въздуха между нас.

– Умник. Видях какво направи.

Няма ли го? Опитвам да помръдна, но тялото не ми се подчинява. С огромни усилия успявам да се надигна. Още изпитвам странно усещане в лицето, сякаш не е моето, а после си припомням.

– Ох.

Изпълва ме отвращение.

Следващото, което усещам, е, че ме хващат за ръцете и ме изправят на крака. Слагат парче плат върху лицето ми, което е студено и влажно и мирише силно на някакъв химикал, а после изведнъж светът се обръща с главата надолу и ме понасят като заклана овца. Отнасят ме в шатра в края на лагера. Отвън прилича на войнишка палатка; вътре обаче...

Някой е подредил това място за една-единствена цел. Вътре е пълно с дюшеци и възглавници, заобиколени от френски огледала, мирише на тамян и семенна течност. В земята сред възглавниците е забит кол. Започвам да се съпротивлявам, но крайниците ми висят отпуснати и безполезни заради онова, което съм вдишал през кърпата, и си мисля що за дявол е, че да открие такава смес, която държи съзнанието будно, докато тялото спи.

Хвърлят ме на дюшека и връзват ръцете ми за кола, а аз през цялото време призовавам краката си да рият в земята, така че да мога да изтръгна кола и да го използвам, за да пронижа врага си смъртоносно. Всеки мускул в тялото ми обаче, изглежда, е глух за молбите ми. Чувам, че е наредено на един от робите да донесе вода, сапун и кърпа за миене и след малко един младеж идва и измива кръвта и слузта от мен. Виждал съм момчето в лагера, но не знам името му, а дори и да го знаех, не бих могъл да го изрека. Вместо това разширявам очи към него, опитвам се въпреки унизителното си положение да му внуша да отиде и да доведе помощ, но той така и не вдига поглед, без съмнение вижда това не за първи път. Вероятно горкото дете е било подложено на нещо още по-лошо.

Великият везир приближава до осветената със свещи шатра и си пее тихичко "Ловецът и гълъбът", тази нежна и така обичана от жените в харема песен. Усещам как стомахът ми се свива от погнуса. Ето как ме заварва: безпомощен роб, чакащ да бъде прободен от стрелата му.

Най-накрая приключва с приготовленията си. Навежда се към мен.

– Е, Нус-Нус, колко приятно, нали? Само двамата сме. Исмаил мисли, че си мъртъв... ако изобщо мисли за теб. Ето че сега ми принадлежиш и мога да правя с теб каквото пожелая.

– Избутва робата ми, разголва ме и гледа каквото е останало от гениталиите ми. Хваща пениса ми в ръката си и започва да го гали злорадо.

– Хубава и чиста работа, не е ли така? И така е редно, платих за най-добрия в този занаят, да беше видял касапите на останалите, забралите разрези, инфекциите, отравянето на кръвта. Трябваше да се направи избор.

Погледът му блуждае мързеливо върху мен, наслаждава се на властта, която има над човек, който при други обстоятелства би го убил на мига.

– Причиняване на безплодие чрез премачкване с клещи на семенните канали. Или просто изрязване и на члена, и на тестисите, което е най-често прилаганата процедура при черните. Мнозина умират при този вид кастрация, а на оцелелите им е останало толкова малко, че трудно успяват да се облекчават. – Навежда се към мен. – Черния Джон носи разкошна сребърна игла с изумруд на чалмата си: вероятно си я виждал?

Виждал съм я, но просто гледам в пространството над рамото му. Усещам лукавата насмешка в гласа му при следващите му думи.

– Всъщност това не е игла: тръбичка е. Използва я, за да пикае през нея. – Стисва ме и потрепервам. – Ти извади късмет: наредих да не ти отрязват всичко – видях в теб потенциална бъдеща инвестиция.

Мъртъв! Ще те видя мъртъв, с размазана глава и ларви в кухините на очите.

– Ксенофон ни казва, че след кастрация буйните коне стават кротки и безопасно, вече не ритат и не хапят, но все още са годни да служат на армията; кастрираните кучета не губят силата си, нито ловните си инстинкти, просто вече не бягат от господарите си. Убеден съм, че същото се отнася и за хората. Отстраняването само на топките ги прави по-спокойни. Надявам се, и по-благодарни. Освен това съм чувал, че тази процедура може дори да подобри, вместо да възпрепятства сексуалните постижения; също и това, че ако кастрирането е извършено след пубертета, възможно е желанието да не се намали. А аз съм сигурен, Нус-Нус, че при добър стимул с теб можем да докажем това.

Не точно това е начинът, по който исках да сме заедно, но не можеш да ме виниш, че се възползвах от ситуацията, когато всичко се подреди така добре. Ще се насладим на приятна любовна игра, а след това ще те върнем там, където те открихме, и наистина ще размажем черепа ти. Колко жалко, че трябваше да се стигне дотук, Нус-Нус. Всичко можеше да е доста по-различно, ако ти не беше толкова... упорит. Исках единствено да те обуча в изкуството на насладата. Ти си надарено момче в много други отношения, това би завършило идеално твоята начетеност. Истинско похабяване на това прекрасно тяло.

Той вика роба, двамата ме обръщат и ме нагласят със задните части към него. Момчето е освободено и в този момент си спомням с ужас как Алис беше настанена в леглото на Исмаил първата нощ. След това чувствам ръцете му върху себе си и изведнъж се озовавам отново в пустинята, страдам от насилието, което ми е причинено, и се чувствам като в кошмар, в който ме преследва чудовище, а аз не мога да избягам...

Започва да ми се повдига и повръщам върху ярката коприна, силата на спазмите е такава, че изпръсквам дори стъклата на френските огледала.

– Срамота! – извиква с отвращение великият везир. Скача на крака и ме изритва в ребрата. Следва нов изблик и този път изцапвам обувките му, които несъмнено са скъпи. Вие като куче, рита ме отново, този път по-ниско, в червата. Успявам да почувствам болката и това е добре: пронизва ме като пречистващ огън. Усещам ефектът на лекарството да отслабва. Движа пръстите си и усещам допира на земята, в началото съвсем леко, но след това по-добре. Хайде – подканям безполезното си тяло.

Съсредоточавам се върху ръцете си, сковани като желязо, насочвам мислите си към пръстите, един по един, и ги виждам как се раздвижват. Успявам да хвана кола, започвам да стискам и дърпам.

– Какво? Какво? – гласът на Абделазиз се извисява до пищене. Той опитва да се добере до кинжала си.

Колът се освобождава, аз го хващам и го забивам с един невероятен триумфален замах право в средата на увенчаната му с чалма глава. Но великият везир, то се знае, носи чалма, по-голяма и от тази на султана. Състои се от метри плат, нагънат по интересен начин, така че главата му прилича на огромен лук. Ударът го зашеметява само за миг, но след това ме напада с кинжала с цялото неудовлетворено желание в погледа си. При първата атака се отмествам встрани, опитвам да го отблъсна при втората, но той е като канара. Кинжалът ме пробожда под ребрата. Не чувствам болка, а топлина, която подхранва гнева ми. Завъртам кола над главата си, като използвам засилката от дължината му, той се стоварва върху гърдите му и го поваля. Приземява се по гръб като летящ хипопотам и въздухът излиза от тялото му със свистене. Няма да успее да се надигне, няма да го допусна. Стъпвам с единия крак между възглавниците, а с другия върху корема му и грабвам кинжала от тлъстата му ръка.