Нощем не мога да престана да мисля за думите на Даниел ар-Рибати отново и отново. Ако ще бягам от господарите си, това е моят шанс. В двора вече е настъпил хаос. Непознати влизат и излизат; сановниците отпращат семействата си при близки на юг, където чумата още не се е разпространила, а моите задачи ми дават повод да влизам и излизам от двореца по всяко време, без да бъда проверяван. Бих могъл да си тръгна оттук. Да открия Даниел и да приема помощта му. Да напусна Мекнес и никога повече да не се върна. Да заживея нов живот другаде. Където и да е. Като свободен човек.

Една сутрин, когато гневът на Исмаил пламва от неизменната мудност на строителите до такава степен, че повлича един от тях и го хвърля на изгладнелите лъвове, които бързо и кърваво се справят с тялото му, осъзнавам, че в съзнанието ми неумолимо се е загнездила мисълта за бягство.

Тази идея ме тормози цяла сутрин, докато накрая не мога да търпя повече. Щом ме освобождават, изтичвам в стаята си, отварям дървения шкаф, събирам нещата си и застигнат от някаква сляпа ярост, след миг се оказва, че крача целенасочено покрай колонадата към Баб ар-Раис с вързоп на рамо. Облечен съм в джелаба, която ще бъде достатъчно прикритие, докато стигна до медината. Отвъд нея е останалата част от живота ми.

В развитата ми чалма са прибрани книгата ми на Руми, Корана ми, чиста туника, чифт дълги шалвари, най-хубавата ми писалка и шишенце с мастило. Ако нещата тръгнат зле, ще предложа услугите си като преписвач на книги или обществен писар на писма. На колана до тялото си имам малка кесийка, в която са всичките ми монети. Вероятно ще стигнат да си купя муле. Колко струва едно муле? Нямам представа. Със сигурност повече след плъзването на чумата из града, който толкова хора отчаяно искат да напуснат. Е, може би е прекалено да си мечтая за муле, мога да разчитам и на краката си...

– Нус-Нус!

Думите ѝ едва се чуват, останала е без дъх. Диша дълбоко, подпира ръце на бедрата си, гърдите ѝ се повдигат. Изправя се, усмихва се малко срамежливо.

– Търсих те навсякъде.

Това е Макарим, робинята на Алис.

Протяга ръка към мен и виждам кориандър, чиито красиви листа са увехнали от топлата ръка на момичето.

Кориандър.

Хората минават покрай нас, като че ли сме две скали по средата на река. Опитвам да потисна треперенето на гласа си и питам:

– Господарката ти добре ли е?

– Не знам. Притеснена е. Нервна. По-бледа от обичайното.

Отбиваме се в стаята ми, където оставям нещата си. Пред портите на харема се изненадвам, че не виждам Карим, а по-възрастен страж, чието име мисля, че беше Ибрахим.

– Къде е Карим?

Ибрахим прави гримаса и прокарва пръст през гърлото си.

– Мъртъв ли е?

Пазачът се ухилва срещу мен с отворена уста, в която съзирам основата на отрязания му език. Потрепервам, но не заради осакатяването, което е често срещано, а при спомена за вида на Карим последния път, когато го видях; как опита да поговори с мен, но аз бързах. Минавам през портите и изричам кратка молитва за душата му; надявам се да ми прости за това, че бях лош приятел.

Алис е бяла като жасминово цветче. Покланям се официално и тя избухва в сълзи, което не е типично за нея. Намръщвам се.

– Защо ме извика? – Изведнъж се чувствам обиден като джина от лампата, който е обезпокоен без основателна причина.

С трепереща ръка ми показва дантела върху килима в другия край на стаята, квадратно парче, върху което има четири-пет тъмни кръпки.

– Тази жена е чудовище! Не стига, че се опита да ме отрови с отварите си, а сега ми изпраща това...

Приближавам се към парчето дантела и се взирам в него, изпълнен с недоумение. Какво е това? Резени сушена смокиня? Парченца дървесна смола?

– "Носи това до сърцето си" – каза. – "Ще ти донесе късмет". Но, разбира се, не спомена за какъв късмет говори.

Навеждам се да огледам нещата по-внимателно.

– Не го докосвай! – пищи ужасено Алис.

Това са корички, сега успявам да ги различа. Втвърдена гной и кръв. Инстинктът ми подсказва, че са от бубоните, причинени от чумата на Фатима, и отскачам рязко.

– Малеео, древна майко, опази ме! – Думите излизат от мен, без да се усетя.

Поглеждам Алис, а тя се усмихва през сълзи.

– Старите навици умират трудно – казва и се прекръства.

– Алис – изричам предупредително, а тя отпуска ръката си.

– Не сме толкова различни, колкото изглежда. И двамата се молим на своя бог в критичен момент.

– В критичен момент и тайно, стига да цениш живота си.

Пращам момичето Макарим за щипки в кухнята и щом се връща, паля огън във вътрешния двор, изгарям кърпата заедно с всичко върху нея и го гледам, докато остава единствено пепел; дори и нея заравям в земята.

– Мислех, че си си тръгнал и си ме оставил – казва тя тихо.

Поколебавам се, но после признавам.

– За малко да го направя. – Не бива никога да узнава колко близо бях.

Докато съм събирал нещата си и съм планирал бягството си, тя е разгръщала кърпата със заразата на чумата. От тази мисъл в гърлото ми се надига горчилка.

– Не бих могла да те виня за подобно нещо. Всички трябва да се грижим за себе си в тези времена. Трябва да си тръгнеш, Нус-Нус. Тръгвай сега, това може да е единственият ти шанс за свобода.

Каква свобода е това, ако сърцето и съзнанието ти са в окови? Само поклащам глава.

– Не мога да си тръгна.

Би било лъжа, ако кажа, че не се радвам – тя ме поглежда съсредоточено и въпреки изразителните ѝ сини очи не знам как да изтълкувам този поглед, затова се извръщам встрани. Накрая тя протяга ръка, английски жест, и аз я хващам леко в своята. Тя е гореща и изпълнена с живот, с два живота. Навеждам глава и я притискам с чело; след това се налага да си тръгна бързо, защото очите ми са пълни със сълзи.

Колоната с багажа е дълга няколко километра: десетки и десетки колички и каруци за Исмаил и личните му дрехи, бижута, злато и оръжия; леглото му, килими, завивки и любими мебели; преносимият му хамам; благовонията и парфюмите му, кандила и гарафи, Коранът му, килимчетата му за молитва; любимите му котки. Абделазиз, доктор Фридрих и Бен Хаду пътуват с Исмаил, заобикалени от елитните воини бухари и кавалерията. Аз пътувам с робите прислужници и нищожния ни багаж: дрехи, завивки и по няколко лични вещи. След нас са жените и децата с пазачите на вътрешните дворове, около петстотин на брой, всичките евнуси. Следват астрономите, благородниците от двора и висшите сановници; семействата и прислугата им. След това са каруците с принадлежностите; Малик и кухненските му помощници; шивачките, шивачите, конярите, ковачите и останалите занаятчии. Опашката с товарите се извива по хълмовете зад нас много по-далеч от там, докъдето стига погледът ни. Знам, че някъде назад има и армия от роби, които вървят пеша, предимно африканци. Християните остават в града, за да продължат работата си под погледа на най-доверените (което означава най-жестоките) надзиратели. Исмаил остави дълъг списък със задачи на главния строител и очаква те да са свършени преди завръщането му, и горко им, ако не са изпълнени с абсолютно съвършенство.

След пет дни път на юг достигаме прохладното подножие на Атласките планини и правим лагер край бистро зелените води на река Мелуия. Съблечен до кръста, помагам на другите роби да опънем шатрите на султана, задача, усложнена от факта, че земята не е равна, а и павилионите – черно-бели от външната страна и зеленочервени от вътрешната – са така наблъскани един в друг, че всеки върви в краката на другия. Вече беше се разразил бой, тъй като някой ударил по невнимание друг, докато замахвал с чука, а пострадалият възнегодувал; астрономите се затрудняват с подреждането на уредите си на непознатото място, разделили са се на два лагера и спорят помежду си за точната посока на Кааба – съществена подробност предвид това, че султанът трябва винаги да ляга с глава към Мека. Точно в този момент Исмаил се задава с Алис от дясната си страна и Зидана от лявата.

Коленичим на тревата, свели очи.

– За какво е всичко това? – Слухът на Исмаил е като на прилеп, дочул е кавгите.

Виждам как звездобройците си разменят изпълнени с паника погледи и на мига забравят за споровете.

– Робите не слушат наставленията, ориентирали са шатрите погрешно. Кааба е точно в тази посока. – Главният астроном показва на султана стрелката на своята кибла, а Исмаил се навежда, за да види добре гравирания месингов диск. Вдига глава с мораво от гняв лице. След толкова години не се изненадвам от бързата промяна на настроението му, но дори аз не съм подготвен за това избухване.

– Застреляйте ги всичките! – крещи към стражите. Махва с ръка, за да покаже, че има предвид всички, които са участвали в опъването на тентите, повече от четирийсет от нас. – Искам ги мъртви, всичките! Те обиждат Пророка! Обиждат мен! Застреляйте ги всичките!

Изпълва ме такова отчаяние, че ми се иска да скоча на крака и да хукна. Сякаш някаква магия ме е приковала на мястото ми и не мога да помръдна. Успявам единствено да вдигна глава за миг, за да видя куршума, който лети към мен.

Стражът, застанал най-близо до султана, се поколебава: фатално. Исмаил веднага се нахвърля върху него и взима оръжието му. Горкият нещастник не го пуска на мига и това се оказва последното нещо, което прави, защото вече е свел изненадано поглед към украсената със скъпоценни камъни дръжка на кралския кинжал, който стърчи от гърдите му. Устата му се отваря и разкрива късче от отрязан език. После тихо се строполява, като пуска оръжието. Исмаил го взема, стреля към онзи с чука, но не уцелва него, а наведеното тяло на мъжа до мен, който извиква стреснато и отскача над земята, а топлата му кръв ме оплисква. Като по команда останалите стражи започват бурна стрелба. Изведнъж настава касапница.