– Не забравяй какво ти казах, Нус-Нус. Ела при мен, ако промениш решението си, и ще направя всичко по силите си да ти помогна. Но не чакай твърде дълго. Ако Сара реши да отиде при сестра си в Тетуан, ще тръгна с нея.

– Господ да е с теб, Даниел.

– И с теб, Нус-Нус.

Гледаме го как се отдалечава, а след това тръгваме през опустелия площад към двореца. Сърцето ми подскача, сякаш ме е изпреварило, сякаш вече съм тръгнал да бягам. Изведнъж се появяват нови възможности, други пътища в живота ми, които мога да поема. По пътя заговарям доктора, като се опитвам да звуча безгрижно.

– Сигурно сте натрупали голям опит в медицинските познания за човешкото тяло... – Колебая се да задам въпроса си.

Той спира и ме поглежда. Изражението му е непроницаемо.

– Продължавай – изрича бавно.

Не мога да го погледна. Изведнъж ме обзема срам от състоянието ми и съм неспособен да заговоря. Вървим мълчаливо до Баб ар-Раис. Сега или никога: стягам се и успявам да заговоря с дрезгав глас, преди да сме стигнали там, където стражите могат да ни чуят.

– Докторе, вие знаете как се лекуват всякакви болести. Кажете, вярвате ли, че има лек за евнух?

Спира и ме поглежда съсредоточено, а в очите му има толкова топлота и разбиране, че изведнъж очите ми се насълзяват.

– Говориш за чудо, Нус-Нус – отговаря внимателно.

Исмаил е доволен от новия доктор, който казва на всички да свалят маските, подобни на птичи клюнове, и им разказва за външния свят. Чете философи, стари и нови, и им дава теми за разговори и спорове, което ги разсейва от непосредствения ужас от чумата.

Докато вниманието на султана е отвлечено, събирам сили, преди да съм се разколебал, и се отправям към харема. Пред портите Карим ме поглежда с хлътнали очи. Изглежда, сякаш не е спал от няколко нощи, но бързам прекалено много, за да спра и да попитам как е, а когато той се опитва да завърже разговор, кимам нетърпеливо и му отговарям едносрично, докато накрая ми махва за позволение да вляза.

Съвсем съм забравил, че е петият ден. Жените се разкрасяват: дори чумата не може да попречи на този важен момент. При все че атмосферата е малко по-неспокойна от обичайното, бърборенето им е по-силно, козметичните им експерименти – по-дръзки и странни. С облекчение откривам Алис сама с изключение на прислужницата ѝ в собствените ѝ покои. Лицето ѝ светва, щом ме зърва на вратата; кани ме вътре.

Сега е моментът да ѝ предложа да дойде с мен, да поемем риска за бягство. Прекосявам стаята, а въпросът изгаря устните ми. Дали това е мигът в моя живот, от който започва ново и прекрасно бъдеще? Но Алис ме изпреварва и заговаря първа.

– Мисля, че ще имам дете.

Сърцето ми спира, а после се свива, пронизано от внезапна болка като птичка, която се рее във ведрото синьо небе и неочаквано е пронизана от стрела.

– Сигурна ли си?

Тя се усмихва, свела прикрит доволен поглед. Сигурна е.

– Откога?

Тя показва три пръста пред тъмносинята коприна на робата си. Взирам се в тях, в белотата на пръстите ѝ на фона на ярката материя. Три месеца. Носи в себе си детето на Исмаил от три месеца, а аз не съм знаел. Сукуба; предвестникът на Новата армия на султана. Чувствам... какво? Скованост, последвана от студ, който се разпростира в тялото ми, като че ли то умира малко по малко.

Положила е покровителствено ръка върху все още плоския си корем, гледа надолу извила устни, досущ като някоя от италианските мадони. За миг почти я мразя. Тя е... щастлива. А аз?

Овладявам се с невероятно усилие.

– Поздравления. Владетелят много ще се зарадва – изричам официално. – Надявам се да е момче.

17

Султанът, разбира се, е щастлив. Изпраща на Алис щедри подаръци: часовник с камбанка за покоите ѝ, кана от египетски планински кристал, сирийско кандило за тамян, комплект чинии от Никея, копринени роби, античен гребен, инкрустиран със сребро и седеф. Той гали корема ѝ и го целува; въздържа се от отношения в спалнята. Никога не съм го виждал да се държи така с някоя от другите си жени и гледката ми причинява още по-силна болка.

Не споделям тези интимни подробности със Зидана и въпреки това тя не спира да ме пита без никаква пощада:

– Как може да е бременна?

Преструвам се, че не разбирам подтекста на този въпрос.

– Ако е пила тоника, който ѝ изпращах, това е невъзможно – поглежда ме гневно.

– Благодетелке, сигурен съм, че никога не би отказала... тоника, изпратен от вас.

Пробва друга тактика. Слага ръка на рамото ми.

– Ти прекарваш доста време с малката англичанка. Кажи ми, Нус-Нус, това дете наистина ли е на Исмаил?

Усещам как у мен се надига вина.

– Вие знаете не по-зле от мен, че непорочността на жените на султана се пази постоянно и благословените събития са дар единствено от Слънцето и Луната на Мароко.

Пръстите ѝ се забиват в ръката ми.

– Напълно сигурен ли си в това, Нус-Нус? Напоследък ми се виждаш много доволен. Да не си намерил някой магьосник, който да те излекува? – навежда се още по-близо до мен. – Сигурен ли си, че не си осъществил контакт с нея, малка любовна игра, за да не е самотна? Можеш да ми кажеш, аз съм дискретна. Знам, че се случва от време на време. – Прави пауза. – Въпреки че имаше една египтянка, беше взела роба си в леглото, когато Исмаил не избра нея, и коремът ѝ се поду от истерия, помниш ли я? Внушаваше си, че очаква дете. Промуших корема ѝ с шиш, въздухът излезе и той стана напълно плосък, спомняш ли си? Умря скоро след това, доколкото си спомням. – Разсмива се гръмко.

– Жената е напълно почтена. Горда е с това, че носи детето на султана – казвам с мъчително чувство.

В погледа на Зидана проблясва пламъче, пламъчето на убеждението. Започва да се разхожда, без да пуска рамото ми..

– Тази жена е магьосница. Призовала е джин и му е дала убежище в корема си. Той си стои там и чака да му дойде времето. Разбирам от тези неща, изучавала съм ги. В моето село имаше жена, в която бяха намерили убежище цели десет такива. Джиновете обичат кръв, особено кръв от утробата. Тя ги засищала, давала им сили и ги омагьосвала, обвързвала ги да са зависими само от нея. Командваше ги да изпълняват волята ѝ: да правят другите жени безплодни, а мъжете – импотентни. Връзваше възли в дрехите на новобрачни, та да се скарат. Убиваше животни, отравяше реки. За нея нямаше невъзможни неща. И тя също имаше светли очи, казвам ти. Това е знак за силата им. – Тя снижава гласа си. – Зная каква е, можеш да ѝ го кажеш. Наблюдавам я във всяка секунда. – Обръща се, поглежда надолу, а след това отново към мен. – Виждаш ли? – сочи към земята.

Поглеждам към мястото, което ми показва. Камъните вероятно не са пометени и в сянката ѝ има прахоляк, който червенее от слънцето.

– Какво?

– Там, там! – Размахва пръст във въздуха. – Виждаш ли колко е тънка сянката ми! Тя я е омагьосала. Изобщо не е бременна! Краде от плътта ми за своя сметка. Опитва се да съсипе красотата ми, опитва се да ме унищожи. Знае, че Исмаил не може да търпи мършави жени!

Оставам със зяпнала уста. Дали да споменавам, че в този час всички сенки са тънки, удължени от ъгъла на слънцето? Или това няма да е особено разумно? Никога не съм я виждал да се държи толкова налудничаво. За миг (само за миг) ми дожалява за нея, изпитвам почти приятелско чувство, но скоро сме избавени от това положение.

Радостта на султана от състоянието на Алис е мимолетна, тъй като го наляга нова грижа. Членовете на курията съобщават за увеличаване на броя на починалите в града. Измислили са метод за преброяване, при който използват дълги разграфени пръчки, които показват тревожните резултати, и малко след получаването на последните данни султанът заявява, че той и избрани членове от домакинството му ще се оттеглят временно в планините до овладяване на епидемията.

Първоначално идеята звучи добре, едва ли не изход от ситуацията: продължителен пикник – въпреки че пикникът с него е плод на невероятно планиране, което включва цял куп вещи, златни и сребърни плата, самовари за чай; цели орди мулета, които да откарат избраните от харема компаньонки, тълпи музиканти и кошниците с любимите котки на Исмаил, които да споделят удоволствието му. Самият Исмаил предпочита да пътува с позлатената си карета с осем от любимите си куртизанки. Спомням как веднъж една от котките прояви дързостта да си позволи да подгони и убие един от кралските зайци; след това имаше безочието да се настани пред султана и да го изяде, като започна от носа, сякаш и тя се приобщава към пикника. Исмаил нареди котката да бъде вързана, набита и влачена по улиците на града заради унищожаването на кралска собственост.

Оповестено е, че султанът ще вземе със себе си не само личната си прислуга, но също и двеста избрани жени от харема му, седемстотин стражи и постоянната си армия. Това означава, че най-малко трийсет хиляди мъже, жени, деца и евнуси ще се отправят към планините между този град и Маракеш.

Подготвянето на провизии за толкова много хора е предизвикателство за възможностите дори на великия везир, който, кълна се, през последната седмица е свалил тегло, равно на една овца, докато тича насам-натам из двореца, среща се с доставчици, организира транспорта на стоките, договаря се с вождовете на племената, чиято помощ ще ни е нужна. Чувам, че само за транспортирането на златото на султана ще бъдат необходими дузина каруци и четири дузини волове (подозирам, че останалата част е заровена в тайни стаи, пазени от духове и проклятия).

Изискванията на Зидана са още по-големи. Вече ходих няколко пъти до пазара за цели торби къна, маслинен сапун, лечебни билки – и стотици други вещества, по-голямата част от които, отровни. Следват топове коприна, галантерийни принадлежности и откриването на трийсет шивачки, които да отпътуват с нея в планините, което предвид чумата се оказва по-трудно, отколкото изглежда.