Въздъхва, с благоговение я поставя в платнения калъф и ми я подава.

– Помни, незаменима е.

Би било лъжа да кажа, че не се притеснявам да нося такова съкровище, но имам да изпълня само още две поръчки: да взема малко подправки за приятеля си Малик и да отскоча до билкаря за нещата на Зидана.

С Малик имаме навик да си разменяме услуги. Освен заради сходните си интереси се сприятелихме и по необходимост, след като той е главен готвач на Исмаил, а аз опитвам храната на султана наред с останалите си многобройни задължения. Взаимното доверие е необходимо при тези обстоятелства. Необходимото на Малик – рас ал-ханут, който той самият държи да прибавя към рецептата си, и етерично масло от Атар, което Исмаил обича в своя кускус – ме отвежда отново при подправките. Оттам ме дели само една крачка до закътания дюкян на Сиди Кабур.

Мушвам се под навеса и с изненада откривам, че няма никой. Може Сиди Кабур да се е измъкнал за чаша чай със съседа си по сергия или е отишъл да вземе още въглища за мангала. Отмествам шишето с мускус встрани и установявам със задоволство, че списъкът на Зидана не е там. Вероятно билкарят е отишъл да вземе нещо, което държи на още по-тайно място...

Минава още минута, а от него няма и следа. Тежката миризма на тамяна в месинговия съд започва да става задушлива. Не е обичайният приятен аромат, който Сиди Кабур обича – малко смола елеми, смесена с бяло бензое, – а по-сложна комбинация, в която долавям бакаутово дърво и несъвместимите аромати на кехлибар и борова смола, единият сладникав, а другия остър – комбинация, която човек със здрав разум не би направил.

"Хайде – мърморя си аз, а стомахът ми се свива от тревога. – Да чакам или да си вървя?" Притеснението ми нараства. Скоро султанът ще тръгне за следобедната си обиколка и ще очаква да го придружа както винаги. Ако се върна без поръчката на Зидана обаче, тя ще избухне или още по-лошо, ще изпадне в безмълвните си размишления, предшестващи жестоко възмездие. Съществуването ми ежедневно е застрашено от две страни; понякога е трудно да преценя кой от тях е по-опасен – султанът с надигащата се у него ярост и внезапните изблици на насилие или властната му съпруга и коварният ѝ тормоз. Не съм убеден в силата на магиите ѝ, въпреки че съм отгледан в сходни традиции (аз принадлежа към Сенуфо, а тя към съседното племе Лоби), ще ми се да вярвам, че съм постигнал просвещение по време на странстванията си. Не се съмнявам ни най-малко обаче в способностите ѝ да борави отлично с различни изтънчени отрови. Не ми харесва да нося отрови на султанката, да улеснявам смъртоносните ѝ игри, но като слуга в двора нямам голям избор. Дворът на Мекнес е паяжина от заговори и измами, шушукане и интриги. Почти невъзможно е да живееш по правилата на подобно място: дори и най-праведният човек може да бъде ужасно компрометиран. Тръгвам нервно към задната част на магазина. Наоколо има кутии, пълни с гръбнаци от морски свинчета и миши мигли (миглите от мъжки мишки са в една кутия; тези от женски в друга), антимон, арсеник и златен прах; сушени хамелеони, таралежи, змии и саламандри. Талисмани против уроки; любовни отвари; примамки, привличащи джиновете, както захарта привлича осите. Докато си проправям път към прашасалата стена в дъното, натъквам се на огромен стъклен буркан, пълен с очи. Отскачам, бутам полицата с бедро и бурканът се разклаща заплашително, съдържанието му се люлее, докато всичките очи сякаш се взират в мен, като че ли съм събудил орда хванати в капан джинове. В този момент осъзнавам, че ръбът на полицата се е повдигнал, когато съм се ударил в него. Внимателно оставям увития в платнения му калъф Коран до себе си, нагласям рафта така, че бурканът да стои по-стабилно, и се похвалвам за това, че съм предотвратил истинско бедствие. Чудя се как Сиди Кабур се е сдобил с толкова много човешки очи, но си давам сметка, че зениците приличат на вертикални цепки, както е при котките и козите.

Трябва веднага да се върна в двореца при Мулай Исмаил, да обясня на Зидана, че поръчката ѝ е изпълнена и ще се върна за нея по-късно през деня, и да се моля късметът да е на моя страна. Това е единственото разумно решение при дадените обстоятелства. Обръщам се решително; твърде бързо... закачам крака си в нещо на пода зад мен и губя равновесие.

Обикновено съм доста пъргав, но очите са ме обезпокоили – или може дори да са причинили падането ми тъкмо когато се поздравявах за изплъзването от злото им влияние, – в следващия момент се озовавам по гръб, а главата ми се блъска в купчина кошове, които се разклащат, започват да се срутват и ме засипват гръбнаци от морски таралежи, сушени скорпиони и... Хващам нещо и го вдигам с отвращение – истинска напаст от мъртви жаби. Скачам енергично и махам гадостите от себе си. Гръбнаците и скорпионите са се закачили за вълнения ми бурнус, сякаш зловещо оживели. Откачам ги поотделно, а после опипвам гърба си и откривам, че съм съборил и съд с насекоми, които се катерят нагоре по бялата вълна като хищна червена орда.

Цялото хладнокръвие ме напуска. Наметалото, изящна дреха, по-прекрасна от всяка, която бих могъл да си позволя, принадлежеше на Исмаил, а сега е съсипано. Обикновено можеш сам да решаваш какво да правиш с подарък, но султанът има отлична памет и навика внезапно да пита защо не носиш дрехата, с която щедро те е възнаградил. Виждал съм не един да губи крайник или дори живота си заради незадоволителен отговор.

Притискам се в ъгъла, започвам да изцеждам червената течност от нея и откривам, че е по-гъста и тъмна от тази на насекомите и лепне по дланите ми; устата и носът ми се изпълват с горчивина, миризма, която няма нищо общо с размазаните бръмбари, нито с тамян, с нещо красиво или свещено.

Поглеждам надолу ужасен и откривам, че онова, в което съм се спънал, е трупът на Сиди Кабур. Някой е прерязал гърлото му сръчно като на овца за курбан. Красивата му бяла брада също е отрязана и лежи на гърдите му, изцапана с кръв. При убийството червата му са били извадени, ето откъде е тази наситена миризма: мангалът с тамян трябва да е напълнен с каквото е имало под ръка в опит да се прикрие вонята.

Обзема ме огромна скръб. Ислямът ни учи, че смъртта е наш дълг, задача, която трябва да изпълним, никога да не бягаме от нея; че не е наказание или трагедия и не бива да се боим от нея. Подобна успокоителна философия обаче някак не се покрива с тази брутална смърт. Приживе Сиди Кабур беше изряден във външността си, отвратително е да бъде заклан и оставен да лежи в локва от собствената си кръв и нечистотии, загледан в мрака. Навеждам се да затворя нещастните му оцъклени очи и виждам, че нещо се подава от посивелите му устни. Издърпвам го.

Още преди да съм го огледал, знам точно какво е това. Сдъвкано ъгълче от списъка с желаното от Зидана, който направих; очевидно старецът се е опитал да го запази, като го е изял. Или пък някой го е напъхал в устата му. Останалата част я няма, но не зная дали е в гърлото на Сиди Кабур, или в ръцете на убиеца му. Не мога да остана, за да проверя. Хрумва ми ужасна мисъл, после още една.

Първата е, че съм покрит с кръв и със сигурност ще бъда уличен като нападател. Втората е споменът за безценния Коран, оставен в краката ми, когато бутнах полицата с буркана с очи.

Усещам как в гърлото ми се надига жлъчка, обръщам се и най-ужасните ми страхове се потвърждават. Безупречно чистият бял лен е подгизнал в алени петна. Махам плата от скъпоценния предмет в него...

Кръв върху Свещения Коран е ужасно светотатство. Ала кръвта върху Сафавидския Коран, за който копнее Исмаил, вещае бавна и болезнена смърт.

За мен.

3

Взирам се в съсипаната книга, а след това в мъртвеца и се опитвам да възприема цялата чудовищност на положението, като се въртя безполезно във всички посоки. Трябва да съобщя за убийството, да уведомя властите, да ги уверя в своята невинност. Но кой би повярвал на роб? Защото аз съм точно такъв, независимо от положението ми в двореца. Зад стените му се крие вълшебно, защитено царство; навън обаче аз не съм нищо повече от натруфен чернокож мъж, покрит с кръвта на честен търговец. Не се заблуждавам с надежда, че ако ме арестуват, султанът ще бъде особено загрижен и ще ме спаси от съдбата ми; по-вероятно е да избухне заради закъснението ми и да ми отсече главата в мига, в който се изправя пред погледа му.

Свалям съсипаното наметало и увивам пропития с кръв Коран в него. Оглеждам се и съзирам стария бурнус на Сиди Кабур, закачен до вратата. Не се облича като богаташ – такива са мюсюлманските традиции, да не парадираш с по-добро благосъстояние от това на съседа си. Протягам се към дрехата и едва тогава забелязвам, че оставям кървави стъпки след себе си. Бурнусът е твърде къс, но в него се чувствам неразпознаваем; ако не броим жълтите ми, богато украсени чехли, разбира се, които сега са тъмночервени. В тази страна само жените носят червени чехли, а на какъвто и да се преструвам, не съм жена. Мушвам ги в наметалото при книгата. По-добре бос, отколкото изцапан с кръв; по-добре да ме вземат за просяк или евреин, отколкото за убиец. Слагам дългата островърха качулка върху чалмата си, прегърбвам рамене, за да прикрия ръста си, мятам вързопа на гръб и тръгвам бързо през пазара с наведена глава.

– Сиди Кабур!

Гласът е изпълнен с любопитство, питащ. Не се обръщам.

При първата порта срещам стражите на двореца, които са твърде отегчени и премръзнали, за да любопитстват за промяната в облеклото ми. Прекосявам площада за процесиите и бързо минавам покрай складовете и обширните казарми, където са разквартирувани десет хиляди чернокожи стражи на султана; после през втората порта, водеща към павилионите.

Забързвам ход, заобикалям купчините строителен пясък и хоросан, варова мазилка, камари дървен материал и керемиди. Подминавам склада, където султанът държи даровете, поднесени в знак на почит. (Колко биха се ядосали дарителите, ако узнаеха, че редките предмети, които са избирали толкова внимателно, са захвърлени на купчина да събират прах. Исмаил е същият като малкия си син Зидан – отегчава се от подаръците минута, след като ги е получил.) Би трябвало пазачите да ме спрат: забързан, изцапан с кръв, бос мъж, стиснал кой знае какво под мишница; но те са вътре, подслонили са се от лошото време.