Джейн Джонсън - Фаворитката на султана

Щом зърна лицето ти,

луната и звездите губят блясъка си.

Луната е стара и грозна

 в сравнение с такова огледало.

Алис ме наблюдава напрегнато; усещам погледа ѝ, дори и да не се обръщам. Чудя се дали мисли за мен? Аз мисля за нея толкова често, та вече имам чувството, че фантазиите ми са действителност. Почти си представям как лягам до нея, а кожата ми се допира до нейната. В този момент съзнанието ми се отклонява от шарадата, която би трябвало да следвам, и сам се порицавам за глупостта си.

Вечерта взимам любимата си книга с кожена подвързия на Руми в леглото и търся утеха в думите на отдавна починалия поет.

Аз съм черната нощ, която мрази луната.

Аз съм окаяният просяк, ядосан на владетеля.

Не намирам покой, но няма да въздишам.

Въздишките ме дразнят...

Бягам от магнита.

Аз съм сламка, но устоявам на притеглянето на кехлибара.

Ние сме малки частици, безсилни в този свят.

Ядосан съм на Господ!

Не знаеш какво е да се давиш,

ти не плуваш в море от любов.

Ти си само сянка на слънцето.

А аз съм ядосан на сенките!

Аз съм ядосан – на дявола, който ми отне мъжествеността; на султана, който пълни двореца си с евнуси от страх, че колекцията му от жени ще се плоди безразборно; на харема от жени, които ме възприемат единствено като безполов прислужник; на Алис, която ме кара да горя от неосъществимо желание. Но най-много се сърдя на себе си. Нощ след нощ лежа в тъмнината и се питам кой съм, в какво съм се превърнал, какъв мога да бъда. Трябва ли загубата на тестисите ми да определя това? Толкова нищожен ли съм, че отрязването на две малки топки плът да променят до такава степен същността ми и да ме правят по-малко мъж? Какво всъщност е мъжът? Със сигурност повече от звяр, който опложда женската. Замислям се за мъжете, които съм познавал: баща ми, някога горд мъж, беше повален от бойни рани и болести и приключи живота си на една рогозка, раздавайки сприхави команди на всички наоколо, крал, чието кралство се беше свило в границите на малка смрадлива колиба; чичо ми, който беше дал живот на дванайсет деца, но беше открил, че не е способен или няма воля да храни постоянно нарастващото си семейство и един ден просто изчезна, като взе със себе си само копията си и своя калабаш. Докторът: истински надарен мъж, който обаче никога не показа интерес към жените, или поне аз не забелязах такъв; същото се отнасяше и за момчетата, за мое облекчение. Единственото, което го вълнуваше, беше желанието да разбере света: това беше неговата страст, апетит, който никога не можеше да задоволи, едничкото, което го правеше щастлив. Следват стражите пред външните порти – още непокътнати мъже, чието отношение към жените е лишено от романтика, водени са единствено от желание да задоволят нуждата си и да създадат още деца, които да служат в двореца.

Султанът? Той е нещо повече от обикновен мъж, доближава се до божественото: нямам изгода да разглеждам такъв пример.

Що се отнася до останалите евнуси в двореца, те представляват многообразен спектър...

Има такива, които дотолкова са възприели новото си положение, че на практика са се превърнали в жени: гърдите и коремите им са провиснали, а кожата им е мека като възглавничка; всяка сутрин втриват смлени крила от пеперуди по лицата си, за да предотвратят неприятната набола брада. Повечето от тях, изглежда, са доволни от жребия си, обичат да стоят по цял ден и да клюкарстват с поверените им жени от харема, ядат ли, ядат и чакат да се случи още нещо, за което да могат да бъбрят. Има и такива като Карим и Мохамаду, намерили удоволствието един в друг с нежността, която съществува между мъж и жена, сякаш кастрирането не е променило само телата им, а цялата им природа. Като ги гледам, сближили глави да си разменят тайно усмивки, почти им завиждам: намерили са някакъв покой в новото си положение, нещо невъзможно пред погледа на широкия свят. Лошо ли ще е, ако кажа, че като ги гледам щастливи, се чувствам още по-неудовлетворен?

Не съм като никого от тези мъже. Никога няма да бъда баща, нито пък мъж, който ще изостави семейството си; стига да зависи от мен, никога няма да бъда мъж с гърди и корем като дисаги, нито такъв, който се радва на ласките на други мъже; нито пък звяр или султан. Ето защо трябва да извлека от себе си това, което мога. Мога да бъда роб и евнух, но продължавам да притежавам своята гордост и духа, който е останал в мен.

Аз съм Нус-Нус. Аз съм си аз. Трябва да успея, както ми поръча Зидана, да открия желязото в душата си; воина у себе си. Може би това ще бъде достатъчно.

Все пак нещо сигурно се е променило. Няколко дни по-късно Зидана ми казва:

– Мой Нус-Нус, трябва да отбележа, че напоследък изглеждаш много добре. Като малък крал. Може би е нещо в походката? – Обикаля ме и дава воля на дълбокия си гърлен смях. – Гърбът ти е малко по-изправен, ако очите не ме лъжат, няма толкова движение. Да не би да си счупил оковите, момчето ми, да си се почувствал по-свободен, докато господарят ти не е тук?

Поглеждам я с подозрение, но тя само се ухилва още по-широко.

– Можеш да ми кажеш, нали знаеш, никога не бих предала доверието ти. Да не би да има момиче? – Навежда се към мен. – Или може би момче?

Усещам как клепачите се спускат пред очите ми. Не мога да си позволя да съм толкова прозрачен. Тя свива рамене, притеснена от липсата на отговор.

– Ще те наблюдавам, Нус-Нус – заканва се.

Е: оказва се, че представлявам калиграфска книга, лесна за четене от онези, които усещат слабото място на човека. Няма да бъда такъв, трябва да съм внимателен, да крия чувствата си, и то най-вече от Зидана. Защото тя е права, разбира се, новооткритата ми сила, която ме кара да ходя по-изправен, да държа главата си вдигната по-високо, не се подхранва от негодувание или отмъщение, а от любов.

Защото това чувство е точно любов, най-добре е да го призная.

Сафар 1088 година по хиджра

Исмаил се завръща в началото на пролетта в не особено добро настроение. Чумата се беше разпространила на север, първоначално покосявайки овцете в Алжир и Тетуан, и той едва я беше избегнал.

Чума. Слухът за нея плъзва из двора като пожар и накрая всички шепнат за това. Бяха чували за европейската болест, която някои наричаха Черната смърт и започваше с треперене и главоболие, неутолима жажда, повръщане и пронизващи болки, последвани от подуване на жлезите около слабините и подмишниците. Сушата превзема земята; всички вече страдат от жажда и главоболие. А с обичайните стомашни неразположения в добавка можете да си представите паниката, която ни обзема. Жените в харема (които никога не са достатъчно ангажирани) постоянно оглеждат взаимно телата си в търсене на признаци, на черните рози, които бяха чували, че се появяват по кожата на заразените и предизвестяват смъртта. Синините и ухапванията от насекоми предизвикват истерия.

Дори Исмаил не е пожален от параноята. Какви ги говоря? Той е най-зле от всички, въпреки че имената на онези, на които е писано да умрат, вече присъстват в Книгата на съдбата и нито медицината, нито предпазните мерки могат да променят това. Всеки ден ме пращат да водя доктор Салгадо да преглежда султана, който от своя страна, в името на личното си здраве, вече избягва силните спиртни напитки след последното почти смъртоносно изживяване с нашия господар; мери температурата му, проверява езика, цвета и миризмата на урината му, консистенцията на фекалиите му. Макар и да е оценен като здрав от доктора, Исмаил вика астролозите и нумеролозите си всеки ден да вещаят бъдещето му и да изчисляват късмета му (който е забележително непроменлив и благоприятен). На определени места около двореца е посипана сол, за да пречи на джиновете да влизат в него и да донесат чумата със себе си, каквито са пакостници. Във всички вътрешни дворове са засадени зюмбюли: всеизвестно е, че ароматът им прочиства въздуха. Исмаил нарежда на талебите да напишат стихове от Корана на хартия и след това ги поглъща. Накарал е Зидана да му приготвя билкови чайове и отвари. Тя ме изпраща на пазара почти всеки ден за все повече неща и през следващата седмица с наближаването на чумата списъкът с необходимите илачи става все по-странен – хамелеони и гръбнаци от морски свинчета, крака от свраки, кристали и камъни от Хималаите, лапис лазули от гробница на фараон, кожа от хиена и паяжини. Но щом ме праща да донеса трупа на прясно погребано дете, отказвам.

Тя ми се присмива.

– Ако ти не ми го донесеш, ще намеря друг начин.

Извръщам глава при подобно изнудване, не казвам нищо и тя не настоява повече, така че си тръгвам с усещането, че съм се измъкнал от злото ѝ влияние. На следващия ден обаче в харема се разнася силен вой: детето на една от черните робини е изчезнало. Срещам погледа на Зидана. Гледа ме по онзи безизразен и нахален начин, който ми е толкова познат, значението му ми е добре известно. Тази нощ не заспивам.

Чумата минава през Танжер, покосявайки много от омразните англичани, които в момента са окупирали стратегическо пристанище, ключово за средиземноморските пътувания, подарено на техния крал по случай женитбата му с португалската му невеста. Достига Лараш и Асила и плъзва надолу към бреговете на Сале и Рабат. Търговците я донасят на сушата; всяка седмица се приближава все повече и застрашава да ни достигне, умират цели семейства, а добитъкът във фермите гладува до смърт; стада с овце скитат сами по хълмовете; керваните на търговците бродят без водачите си. Достига Кемизет и Сиди Касем, само на няколко десетки левги разстояние.