Джейн Джонсън - Фаворитката на султана

– Знам кой си – повтарям.

– Доста време ти беше нужно да се сетиш. – По челото му избива пот, капчиците се появяват от порите му една по една.

– Ти уби старец, който никога не е навредил на никого, и го остави да лежи в локва от собствената му кръв.

– Не е навредил на никого? Може би не със собствените си ръце, но помисли за всички, които са използвали дяволската му стока; помисли за неизброимите жертви. Онази дяволска жена трови всеки, който се изпречи на пътя на безценния ѝ келеш. А ти, ти ѝ помагаш! Но някой ден ще отрови и теб. Тя е магьосница, вещица...

Не мога да не се съглася, но изведнъж се чувствам ужасно уморен. Отпускам тежестта си върху ръката, с която стискам гърлото му, така че да престане да говори.

– Всичко това ми е ясно. Не можеш да ми кажеш нищо ново. Знам, че чичо ти е наредил да те кастрират, за да ти намери подходящ пост в двора; накарал те е да убиеш билкаря, за да ме уличи, да те направи мой заместник и дневникът да попадне в ръцете ти, за да го фалшифицирате. Преместил е посещението на Фатима по-рано, за да може детето ѝ да се изкачи в йерархията на наследниците. – Задоволството ми от разширените му очи е безмерно.

– И тъй – започвам да разсъждавам на глас, – следващата стъпка на Абделазиз трябва да е отстраняването на Ахмед, това тригодишно дете...

– Детето е чудовище и е дете на чудовище.

Чудя се за Зидана ли говори, или за Исмаил? Сигурен съм, че светът би бил по-добър без малкия разбойник, но въпреки това мой дълг е да опазя истинската поредност на наследниците. Все пак съм Пазителят на книгата.

– Можех да извикам стражите, щеше да отнеме само миг. Можех да ги накарам да те заведат при султана. Можех да му покажа книгата, да му посоча подмяната... (Разбира се, че не мога: книговезецът на Зидана вече възстанови книгата в оригиналния ѝ вид, но той няма как да знае това.) Няма нужда да обяснявам на владетеля важността на проблема, той е проницателен човек и е жесток. Със сигурност ще нареди да те екзекутират, но първо ще бъдеш подложен на мъчения. По лични причини реших да не правя това. Върви при чичо си и му кажи, че знам всичко, затова да стои далеч от мен или ще разкажа всичко на султана.

Той се озъбва срещу мен.

– Хаджибът и султанът са като братя. Исмаил няма да слуша и дума срещу Абделазиз. Никога няма да ти повярва. – Но въпреки предизвикателните му думи в погледа му се чете колебание.

Стягам хватката си и той най-после кима. Пускам го. Разтрива гърлото си със здравата си ръка, после се навежда да вземе ножа си, но аз стъпвам върху него.

– Просто върви – казвам и той се подчинява, като взема другите двама мъже със себе си.

Докато лежа в леглото си по-късно същата нощ, преживявам боя отново в съзнанието си, наслаждавам се на необузданото насилие, на събуждането на воина в мен, за чието съществуване не подозирах до този момент. Не съжалявам за натъртванията, ценя ги. Сега великият везир със сигурност ще ме убие, без значение дали съм обект на желанията му, но повече няма да бъда безмозъчна пешка в политическите му кроежи. Ще се пазя. Обмислям различните начини, които би могъл да предприеме, за да се справи с мен, и решавам, че най-вероятно ще се спре на отровата. На следващия ден отивам на пазара и купувам маймуна – прекрасен берберски макак – от един търговец на живи животни. Шивач ушива за него роба като моята и малък червен фес, закрепен на главата му с лента под брадичката. Макакът не възразява, че е натруфен, щастлив е, че не е в клетката си и получава плодове. Отвеждам го в двореца на връвчица и щом я подръпва и започва да ми говори нещо, спирам и той се облекчава. Вече е научен на някои неща и това улеснява задачата ми.

Исмаил е очарован от него (той предпочита животните пред хората); дамите от харема с радост го хранят с ядки и фурми. Ходи навсякъде с мен. Уча го на малки трикове и маниери, които разсмиват Исмаил, особено когато се прави на мен и опитва храната, а след това се прави на самия султан (опасна самонадеяност, но той се справя добре с ролята). Нарекох го Амаду, "малък любимец".

Засега и двамата с Амаду сме живи.

Лятото ни залива като вълна, потапя ни в задушаваща жега. Жените в харема лежат наоколо полуоблечени, полузаспали, а на местата, където коприната докосва кожата им, има петна. Строителните работи обаче вървят с пълна сила. Работниците измират като мухи: не са свикнали с такива температури, животът им да се изцежда с потта, докато са подканяни и бичувани от надзирателите и получават нищожни дажби за ядене и пиене. Матаморите – затворите, в които държат затворниците – вонят заради недостига на вода: не може да се хаби за чистене. Лъвовете в зверилника опитаха да прокопаят път до най-близкия матамор. Кой би предположил, че лъвовете могат да копаят? Вероятно са добили вкус към човешкото месо заради нещастниците, които пускат в клетките им за назидание и развлечение на султана. Дупката, която изкопаха – истински тунел, – беше дълга колкото два големи лъва: те успяха да издърпат един човек вътре (французин, който крещеше: "Божичко! Помогнете ми!", преди лъвицата да прегризе краката му и той да загуби съзнание), но затворниците успяха да отблъснат нападателите с камъни и юмруци и с несъмнено с твърдия си като камък хляб. Никой не се осмели да използва тунела на лъвовете, за да предприеме опит за бягство от затвора; вместо това извикаха пазачите, които зариха дупката със солидно количество хоросан и баластра. Зверилникът е укрепен. Султанът истински се развесели от този инцидент.

Корсарите водят нови пленници неспирно; никоя от жените обаче не завладява мислите на Исмаил. Изглежда, Алис засища апетита му към европейките, останалите са за изпращане на неговите бухари. Ангажира я по-често отвсякога, но въпреки това още няма видим резултат от срещите им. Тя се оплаква от жегата, която е изключителна. Казва, че не е свикнала с такива температури, лошо ѝ е през по-голямата част от времето. Спи по цял ден, апатична и отегчена е. Единственото, което я оживява, е видът на Амаду, който подскача след мен в мъничка роба точно като моята. Говори му с умиление, а очите ѝ се изпълват с нежност от лудориите му.

Един ден отивам на пазара и купувам маймуна за нея. Оказва се прекрасен подарък. Кръщава го Херкулес, въпреки че е крехко създание: кадифената маймунка е малка и мека като бебе и тя я носи навсякъде със себе си. Сърцето ми се свива, като я гледам да люлее това малко създание, да гали главичката му и да подава пръстите си в малките му ръчички; налага се да поглеждам встрани. Зверчето не е предназначено само за гушкане, а и заради това, че все още се страхувам от Зидана и омразата към съперницата ѝ. Поръчвам на Алис да оставя Херкулес да хапва по мъничко от храната ѝ, а след това да изчаква няколко минути и да го наблюдава, преди сама да си вземе. Истината е, че се страхувам заради доброто ѝ сърце – мисля, че по-скоро би пробвала храната първа от страх нещо лошо да не сполети маймунката.

Скоро маймуните си спечелват голяма почит в харема, всички искат да имат своя. Мястото оживява от звуците и пищенето, а и от миризмата на изпражненията им. Не съм сред любимците на прислужниците, които трябва да чистят след тях, нито на стражите, които трябва да търпят крясъците им ден и нощ. Препирните и разправиите вече не са между жените, а между маймуните. Всеки ден има ожесточен бой; който се намеси, рискува да бъде ухапан. Накрая Зидана ги събра всички и ги закла. Извади мозъка и вътрешностите им за магиите си със собствените си ръце. Алис е неутешима.

Оттогава държа Амаду във вътрешния си двор.

Месеците минават. Исмаил взема Абделазиз със себе си да нагледа армиите в Риф и по протежението на северните брегове чак до английските завоевания в Танжер, за да установят какви са нуждите им и какви данъци трябва да съберат от евреите и корсарите. Алис е смущаващо унила от отсъствието му. Един ден хваща ръката ми, без да я е грижа за погледите на жените във вътрешния двор. У мен се разнася музика при това докосване, макар и през тънкия памучен ръкав.

Тя извръща сърцевидното си лице към мен и главата ми изведнъж натежава; не мога да направя друго, освен да си наложа да устоя на желанието да се наведа и да я целуна.

– Той ще се върне, нали? Исмаил? На север не е толкова опасно, нали?

Разочарованието ме блъсва в корема. Сковано я уверявам, че султанът има ятаган и огнестрелно оръжие и е в безопасност. Кой би дръзнал да убие Слънцето и Луната на Мароко? Господ би го оставил на място само при тази мисъл. Шегувам се само донякъде; част от мен вярва в това. До края на седмицата стоя далеч от харема, върша задачите си механично, докладвам на Бен Хаду и останалите сановници, натоварени с управлението в отсъствието на султана. Калайджията е строг господар: под негово ръководство дворецът работи като френски часовников механизъм. Дворът е по-спокоен без присъствието на султана и великия везир; дори караниците и съперничеството в харема замират.

Но не успявам да страня дълго: Зидана ме вика да забавлявам свитата ѝ, тъй като Черния Джон е болен. Докато настройвам своя уд и избирам песни, спирам се на неумиращата поезия на Руми и я насочвам единствено към слуха на една от тях: