Исмаил не се заблуждава от нашата хитрост, отказва се от мъжа и ме праща да доведа Зидана вместо него. Късмет за Салгадо, че се чувства зле, иначе главата на доктора щеше да прави компания на тези на берберите.

Намирам султанката седнала във вътрешния си двор да се взира в купчина пилешки вътрешности пред тревожните погледи на група жени. Вдига глава.

– Предстои смърт – изрича радостно. Слага ръце на мощните си бедра и се изправя, в този миг мухите нападат горещото месо.

Не са ми нужни пилешки дреболии за подобно предсказание: тук всеки ден някой умира.

– Султанът ви вика, не е добре.

Не ме пита какво му има, сякаш вече знае. Докато събира нещата си, оглеждам се във всички посоки, но няма дори следа от Алис. Не зная дали трябва да се чувствам облекчен, или разочарован; нервите ми са оголени и опънати като на котка. Не знам какво бих ѝ казал, дори да я бях открил. Но нея я няма и започвам да се тревожа дали не ѝ се е случило нещо лошо. Обзет от внезапен ужас се обръщам към Лейла, питам я как е, а тя ми се усмихва мило и казва, че е добре, "само е малко самотна". Не е чудо невидяно евнусите да забавляват жените от харема: хората са изобретателни по отношение на удоволствията си – пръсти и езици, мъжки органи, направени от восък, от камък, от злато и дори обикновени зеленчуци с подходяща форма. Ако султанът знаеше какво се случва под носа му, би изпаднал в апоплектичен припадък; в интерес на всички е тези неща да останат в тайна.

Лейла се беше опитвала да ме примами в игричките си в продължение почти на година. Мисля, че по-скоро я ръководи желанието за недостижимото, отколкото някакво влечение към мен, но се усмихвам и казвам, че ѝ съчувствам, а след това питам за други фаворитки в харема, за здравето на няколко деца, чиито имена успявам да си спомня, и чак тогава, след като търпеливо съм изслушал цялата поредица от дребни неразположения или болести, питам за Алис – или за англичанката, която смени вярата си, както я наричам.

Лейла извърта очи.

– Избягва компания. Човек би помислил, че е монахиня при нейното държание.

След последните набези при Исмаил бяха доведени две монахини, които така категорично отхвърлиха исляма и султана, че при удушаването си бяха умрели с усмивка на лицето, сякаш са постигнали вечно блаженство. Две ирландски момичета, които пристигнаха по същото време като Алис, изпаднаха в такава истерия при първата заплаха, че бяха изпратени за слугини в двореца във Фес. Почти ми се иска същата съдба да беше сполетяла Белия лебед, но поне е още жива. Няма време за повече въпроси, Зидана се връща, облечена подобаващо, с цял куп стъкленици и трудни за различаване предмети.

Щом се връщаме в покоите на Исмаил, причината за болестта му се изяснява: съблечен е до кръста, а следите от ухапване се открояват върху кожата му. Приличат на малки драскотини, но са дълбоки и назъбени, а кожата около тях е инфектирана. Не мога да не изпитам респект към берберското момиче: първо нож, а след това зъби и нокти.

– Любовно ухапване? – пита закачливо Зидана, докато Исмаил ръмжи срещу нея. – Бедното агънце – гука тя, – да не би да е повалено от малката вълчица?

Отношенията в кралската двойка са странни: тя се отнася с него като с дете, а той рядко възразява. Все още споделят някои от нощите си, макар и след толкова години; през останалото време тя му помага да избере партньорка в леглото, подбира ги така, че да се усладят на преситеното му небце; това е друга форма на власт. Вероятно все пак берберската принцеса се е оказала твърде неопитомена.

– Дивачка! Варварка! Ще я удуша със собствените си ръце.

– Шшт, ще инфектираш раните още повече. Аз ще се справя. – Започва да се суети около него, мърмори напевно и размахва загадъчно ръце. В кандилата е запален тамян, за да пречисти въздуха от зараза, която може да витае наоколо. Дават му се течности от разни стъкленици. Зидана подрежда нещата си, а гривните ѝ дрънкат и тя проклина полугласно.

– Нус-Нус?

– Да, Ваше Високо Величество?

– Тичай да ми донесеш две грудки вълчи лук и малко черен оман; о, също и малко мед от мащерка – знаеш къде да ги намериш.


Долу в тайната стаичка не се вижда почти нищо. Търся свещ, кремък; след това нещата, за които съм изпратен. Тук долу има толкова много предмети и са в пълен безпорядък. Всичко изглежда ужасно старо. Първо откривам меда – толкова тъмен и наситен, че е почти черен: не става за ядене. Мирише силно и остро, по-лошо и от дъха на доктор Салгадо. След това вълчия лук и се залавям да търся черния оман, когато някой казва:

– Какво правиш тук?

Обръщам се и откривам малкия Зидан, застанал зад мен. Очите му проблясват като тези на джин, спотайващ се в полумрака.

– Майка ти ме изпрати да взема някои неща.

– Лъжеш! Това е тайното ѝ място. Само аз зная за него.

Разпервам ръце.

– Не е точно така, както сам виждаш.

– Обръщай се към мен с "емире" или "господарю".

– Господарю.

– Ще ѝ кажа, че съм те заварил тук.

– Добре.

Отнема му известно време да асимилира това.

– За какво те изпрати?

Показвам му меда и лука. Той, разбира се, няма никаква представа какво е това. Едва шестгодишен е, почти седем, но изнася страхотно представление, като ги взема, поднася ги пред носа си, души ги.

– Отровни ли са?

– Не ми се вярва.

– Разбираш ли от отрови?

– Зная някои неща. Защо питаш... господарю?

Свива рамене.

– Коя е най-силната?

– Майка ти е по-веща от мен, питай нея.

Това не го удовлетворява. Следва ме по петите, докато продължавам да търся черния оман и най-накрая го откривам в кошница със сушени билки.

– За кого е?

– За баща ти.

– Болен ли е? – Очите му проблясват. Преди да съм успял да отговоря, той казва: – Ако умре, аз ще стана султан. Тогава всички ще правят каквото кажа или ще им отрежа главите. Ще умре ли?

– Не, няма да умре.

– Дай му отрова и ще умре.

Гледам го изумен.

– Зидан, това е измяна! Ако му предам думите ти, ще бъдеш набит или дори по-лошо.

– Няма да му ги предадеш – изрича уверено той.

– И защо?

– Защото ако го направиш, аз ще те убия. – Усмихва се така, че очите му заприличват на малки полумесеци. – А може и мама да го направи. Ако помоля мама да те убие заради мен, ще го направи просто така... – Той щраква с пръсти.

Отказвам да му отговоря, няма отговор за подобно нещо. Заради страха от това, което мога да направя, минавам бързо покрай него и се затичвам по стълбите нагоре към слънчевата светлина. Забравих долу запалената свещ; не беше много разумно да я оставя в закрито пространство, пълно с толкова много запалими неща и в присъствието на шестгодишно дете; но не мога да потисна желанието си всичко да избухне в пламъци, които да погълнат него, отровите, растенията, магическите принадлежности, всичко. Светът би станал по-добър.

Всички тези приказки за отравяне са обезпокоителни. Вървя с наведена глава право към група жени, теглещи за ръцете някой, който не иска да се включи в играта им. Виждам, че сред тях са Лайла, Наима, Фатима, Масуда, Салка. Плъзват се около мен с кикотене, докато не се изправям лице в лице с жертвата им. В първия момент дори аз не я разпознавам, тъй като лицето ѝ е неузнаваемо заради тъмния грим. Светлите ѝ вежди, миглите и устните ѝ са потъмнени с очна линия и къна, а очите ѝ са гримирани като на египтянка.

– Алис!

Тя се е разплакала, очната линия се стича по страните ѝ.

– Отнасят се с мен като с кукла!

Така ми олеква, дето загубеното достойнство е най-голямото ѝ притеснение, че избухвам в смях. Лицето ѝ внезапно се сгърчва, тя ми обръща гръб и попада право в ръцете на тормозителките си, а аз оставам загледан в нея, изпълнен със срам.


Когато стигам до покоите на Исмаил, той вече изглежда по-добре, не е така блед и се поти по-малко. Зидана ме смъмря, че съм се разтакавал, но съм сигурен, че е изпитала удоволствие от възможността да има съпруга си само за себе си за известно време. Това, че се доверява на грижите ѝ, упражнявани чрез магии и нежни думи, подсилва властта ѝ над него. Секс, магия и любезност: най-мощните оръжия на всяка жена, но никоя не ги ползва по-добре от Зидана. Вече го е дарила с трима здрави синове: Зидан, провъзгласен за наследник, тригодишният Ахмед Златния и по-рано тази година бебето Абдел Малик (никой не разбра, че е бременна, до самото раждане, толкова е дебела: сякаш просто се появи на белия свят като мъничък джин). Тъй като тя е Първа съпруга, ще трябва и тримата да умрат, за да може някой друг да се издигне. Допреди няколко дни бих казал, че това е невъзможно; сега обаче започвам да се замислям.

Изчаквам, докато Зидана е намазала и последния мехлем, покрила го е с меда и е превързала на кръст ухапванията върху ребрата и рамото (колко решително е било това момиче, че да притисне така силно главата си към тези кокалести части достатъчно силно, та да разкъса плътта му със зъби!), а след това тръгвам след нея към преддверието. Там, далеч от ушите на стражите ѝ, съобщавам какво съм открил в дневника.

– Знаех си, че нещо става, щом нареди да кастрират племенника му.

– Самир Рафик? Който зае мястото ми?

– Разбира се. Да не мислиш, че Абделазиз има цял куп племенници без топки?

Този човек е чудовище. Дори собственото му семейство не представлява за него нищо повече от средство за постигане на власт.

Тя въздъхва заради невинността ми.

– Защо идваш при мен с тази информация?

– И двамата го мразим. Мислех, че може да ви е от полза.

– Имаш предвид, че бих могла да кажа на султана.