Събирам всяка капчица убедителност, която мога да изтръгна от душата си.

– Животът ми сега не е толкова лош. Намирам малки удоволствия в самия факт, че съм жив. А те се срещат често, дори тук, дори в моето положение.

– Животът възтържествува, явно се дължи на жаждата за оцеляване. Що за упорити същества сме, вкопчваме се и в най-малката наслада, която ни е останала – клати тя глава в почуда.

– Питам се дали в душата не се крие някакъв тайнствен съд, в който събираме тези удоволствия като вода в чаша? Накрая празнотата е заместена с живот и неочаквано един ден като мощна вълна те залива осъзнаването, че повече искаш да живееш, отколкото да умреш. Приел съм, че никога няма да бъда свободен, че няма да се оженя и да създам деца и въпреки това се храня, спя, смея се, мисля и чувствам. Аз съм онзи, който съм. Съществувам.

Тя свежда поглед и забелязвам, че сключва ръце в скута си.

– Деца. Ето че стигнахме дотук: слабото място. Но аз, така или иначе, ще съм безплодно дърво, двойно по-мъртва – промълвява най-сетне.

– Не разбирам.

– В Евангелието от Юда има описание на отстъпника от вярата си: човек, който е духовно мъртъв и ще отиде в Огненото езеро. Но за мен това означава много повече. – Вдига поглед от сплетените си пръсти. – Това е моята същност. Аз съм девственица, недокосната и безполезна. Ала винаги съм искала деца.

Нещо у мен се сгърчва на топка.

– Пътувах от Холандия, за да се омъжа за англичанин, когато ме плениха. Помисли, сега можех да съм вече там, в прекрасната си къща в Лондон, омъжена жена с положение, а месец след брака си или малко по-късно щях да очаквам дете.

Дали това не е шансът ми да изпълня задачата си?

– Ако искаш да получиш възможност да създадеш нов живот на този свят, Алис Суон, просто кажи шахада. Ще се отнасят с теб добре, ще бъдеш почитана. Султанът е добър с жените от харема си, животът им никак не е тежък. Има по-голяма вероятност да умреш от скука и прекалено много удобства, отколкото от страх или болка.

– А децата, които са родени в подобен съюз?

– Те са негови и са признати. Роди му син и ще бъдеш високопоставена, може дори да станеш негова официална съпруга.

– Чудесна цел, към която да се стремя. – Тонът ѝ е унил. – И децата остават при майките си?

– Децата тук са високо ценени. Остават в харема, докато пораснат достатъчно, че да бъдат обучени в задълженията си.

– Спирам, но съвестта ме подканя да продължа. – Синовете са високо ценени – поправям се. – Синовете ти предоставят положение в харема, но могат да ти осигурят също ревност и врагове сред останалите жени, а това може да се окаже... опасно.

Изумителните очи се насочват за кратко към лицето ми, после тя отново свежда поглед и съзерцава ръцете си толкова дълго, та съм убеден, че съм провалил всички шансове да я убедя с моята откровеност. Глупак! Порицавам се. За миг ми се е сторило, че нещата се движат в моя полза, но тази ужасна неподвижност у нея ми подсказва примирение. Към нейното мъченичество? Ако се е запътила към смъртта, ще повлече и мен със себе си. Споменът за блаженството, което изпитах при излизането си от затвора по-рано този следобед, ме връхлита, осъзнавам жалката ирония на заблудата си. Бен Хаду е невероятен манипулатор, мисля си. Дипломат, посланик, човек на преговорите. И все пак явно е решил, че няма да се справи със задачата да накара тази жена да приеме друга вяра, по тази причина е предложил мен за това. Представям си какво е казал: "Нус-Нус ще ѝ направи по-добро впечатление от вашия покорен слуга, Ваше Величество. Такъв едър чернокож мъж, който говори добър английски. Нисш обитател на джунглата, издигнат до положението на дворцов слуга, достатъчно образован, за да плени слуха ѝ с поетичните си слова. Как би могла да не повярва на подобен човек? Може дори да ѝ разкаже собствената си история, от която тя няма как да не се трогне". А Исмаил, забравил, че не ме е виждал в продължение на три седмици, докато гних в затвора, отвръща: "Да, поведението му е изискано за абид. Ти си умен мъж, ал-Аттар. Върви веднага да доведеш момчето".

Заменим съм, вече ме очаква смъртна присъда. На кого ще липсвам? Виждам устните на Зидана, извити в злобна усмивка.

– Късмет... ще ти е нужен.

Ще трябва ли да моля тази крехка жена за живота си, чудя се. Това е последна възможност, ала позорна. Чувствам как тялото ми трепери, докато се готвя да коленича и да моля Алис в името на моето добро, ако не на нейното, да се подчини на волята на султана. Навън жалният вой на мюезина призовава вярващите за молитва: четвъртата молитва, и тя, съвсем уместно за случая, е магриб – "отправяне на запад", заникът на слънцето. Чудя се дали няма да ми е последният.

– Винаги съм знаела, че ще се стигне до този момент – казва тихо тя, – в който ще разбера дали твърдостта на волята и силата на вярата ми ще надделеят над нежността на сърцето ми. – Пауза. – Струва ми се, че и в двата случая има много от какво да се боя. – Очите ѝ търсят моите. Нямам представа какво вижда там, но ми се усмихва мило. – Ако не отстъпя, ще убият не само мен, но и теб, нали така?

Изведнъж съм неспособен да проговоря. Вместо това само кимам безмълвно.

Тя отмества поглед настрани.

11

Стаичката ми е възстановена точно както беше обещал Бен Хаду. Старото ми одеяло е опънато върху тесния диван; килимчето за молитва е сложено по средата на помещението, а писалището ми за колене е оставено върху дървения шкаф до съда за горене на тамян. В свещника е поставена нова свещ. Премествам ги, за да отворя шкафа, и откривам дрехите си грижливо сгънати; от дневника обаче няма и помен.

Племенникът на Абделазиз трябва да го е отнесъл другаде. Чудя се защо; при кого ще трябва да ходя и да го моля да ми го върне? Надявам се това да не е самият везир.

Излизам във вътрешния двор и се взирам в здрача. Тук нищо не се е променило, освен че заради топлото време след дъжда растенията са пораснали още по-буйни и хибискусът е отрупан с повече цветове – весели алени фунии, които демонстрират безразличието си към раздорите в света на хората. Обикновено тази гледка ме ободрява, но днес ме потиска.

– Нус-Нус?

Обръщам се и виждам Абид, един от робите, които се грижат за личните нужди на султана, ме посреща с широка усмивка.

– Ти се върна! Мислехме те за мъртъв. Самир ни накара да повярваме в това.

– Така ли? Защо ли го е направил?

Момчето ме гледа странно. Подозирам, че знае повече, отколкото казва. В този момент поглеждам надолу и забелязвам, че носи дневника.

– Е, сега вече ми олекна, чудех се къде се е дянал. – Като че ли малко по малко нещата започват да влизат в нормалния ритъм. Взимам книгата от ръцете му. Чувствам старата кожа топла и нежна в ръцете си; познавам теглото и размерите както своите собствени. Обръщам се и си тръгвам към стаята, притиснал дневника към гърдите си, но Абид ме спира.

– Трябва да дойдеш. Султанът те вика.

Навеждам се и прибирам скъпоценната книга на мястото ѝ в шкафчето.

– Какво правиш?

– Прибирам я на сигурно място.

– Недей! Вземи я с теб.

– Сега ли? – питам глупаво.

– Сега!

– Поправки ли трябва да се нанесат? – Представям си всички грешки, с които я е напълнил Самир Рафик, и точно те са били причината да бъде отстранен...

– При Негово Величество има жена.

Петата молитва е задължителна. Султанът никога не би пренебрегнал Иша'салах заради дневника, той е ревностно отдаден на вярата и старателно изпълнява молитвите. Вероятно Абид нещо не е разбрал.

– Твърде рано е.

– Трябва да му превеждаш. Не може да накара бялата жена да разбере заповедите му. Иска ти да превеждаш, така че да направи каквото се иска от нея, и да нанесеш записките в дневника.

Сърцето ми се свива, а след това започва да бие лудо. Но на какво се бях надявал?

Щом пристигам в покоите на султана, заварвам го да крачи гневен и объркан, облечен само с дългата си долна памучна туника; поне не държи оръжие в ръцете си.

– Ваше Величество! – Внимателно оставям дневника и коленича върху копринените килими.

– Ставай, Нус-Нус – нарежда ми, изпълнен с нетърпение, и ме дръпва за ръката. – Кажи на глупавата жена да съблече проклетите си дрехи!

Изправям се на крака. Алис седи свита в ъгъла на султанския диван и прикрива с ръце гърдите си. Раздърпаният копринен кафтан – яркорозов вместо изцапания тюркоазен – виси от раменете ѝ като ивици раздрана кожа. Тя не вдига поглед, когато я приближавам.

Толкова често съм ставал свидетел на насилие на това място, внезапна смърт, осакатяване или нараняване; присъствал съм на стотици актове на дефлориране, съблазняване и – без да го увъртам – на изнасилвания, та би трябвало да съм претръпнал достатъчно да го понеса още веднъж. Изглежда обаче, че не съм.

– Алис.

Тя вдига поглед към мен.

– Съжалявам, че причинявам такива грижи – казва.

– Алис, не бива да го ядосваш повече. Позволи му да направи каквото трябва и скоро всичко ще приключи. – Думите ми ми звучат ужасно още докато ги произнасям. – Свали си дрехите, Алис.

Известно време ме гледа втренчено. Не мога да прочета какво се крие в тези сини дълбини. Обвинение? Разочарование? Гняв? Продължава да не отмества поглед от мен, докато смъква остатъците от кафтана от раменете си. Под него не носи нищо. Макар очите ми да са приковани в нейните, с периферното си зрение виждам всеки сантиметър от голата ѝ кожа, деликатните ѝ ключици, тънките ѝ предмишници, заоблените ѝ гърди.

Исмаил ме избутва встрани.

– Спри да зяпаш, момче. Не че мога да те виня, тя е истинска прасковка, нали? Малко е слаба за моя вкус, но пък е прасковка. – Кълна се, че лигите му потекоха.