Космите по врата ми настръхват. Вълчият лук е рядко растение с противоречиви свойства. Добре ми е известно, че полезните съставки в грудката могат да спрат кървенето и да ускорят заздравяването на раните. С извлек от листата му обаче може да се приготви смъртоносна отрова. Заради това, че е оскъдно, и заради мощния му ефект растението поддържа изключително висока цена. Акцентът на купувача подсказва, че идва от областта помежду предпланините на Атлас и Голямата пустиня, където вълчият лук е най-широко разпространен (освен това, като поглеждам надолу, забелязвам, че чехлите му са заоблени при пръстите, което не е типично тук, на север). Ето защо трябва да му е известно, че може да го намери на пазара в Тафраут на по-разумна цена. Това означава, че за този човек или господаря му парите не са проблем и растението му е нужно спешно. Но въпросът остава: за лечение ли му трябва, или за убийство?

Сиди Кабур бърза към дъното на дюкяна. Усещам погледа на мъжа върху себе си и му се усмихвам спокойно, за да престане да се взира така настойчиво в мен. Царедворците често са обект на завист; хората с външност, издаваща луксозен живот, и маврите нерядко са презирани. Отдавам погледа му на това предубеждение.

– Салаам алейкум. Мир вам, господине.

– На вас също.

Под претекст, че махам окаяните си налъми, мушвам листа със списъка от необходимите неща, който стискам, под шише с любимия аромат на султанката Зидана, където Сиди Кабур ще го открие. С него и преди сме използвали тази система: предпазливостта никога не е излишна, когато става въпрос за тайни дела. Мушвам налъмите под щанда, откъдето ще ги взема по-късно, изправям се и демонстративно започвам да изтръсквам дъжда от наметалото си, за да може непознатият да види, че съм с празни ръце.

Не отмества очите си от мен, от погледа му ме побиват тръпки. Мяркал ли съм го в двора? Чертите на лицето му ми се струват някак познати. Костите на черепа под плетената червена шапчица на темето му са изпъкнали: можеше да мине за хубав, ако не беше злобно стиснатата му уста. На ухото му няма робски печат. Освободен роб? Самият той търговец? Всичко е възможно – Мароко е едно от търговските средища в света, цялата държава е пазар. Но ако мъжът е обикновен търговец, защо Сиди Кабур ми хвърли предупредителен поглед? Ако знае кой съм, трябва да е наясно, че съм на подобна мисия. Това някаква проверка ли е? Ако е така, по чие нареждане?

Разбира се, че храня своите подозрения. Имам и врагове, както и господарката ми.

Сиди Кабур се връща.

– Това ли търсите?

Клиентът помирисва грудката, като че ли е в състояние да определи качеството ѝ с носа си. Поредната фалшива нотка: всеки истински отровител е наясно, че няма значение колко стар е коренът – подобно на своя братовчед лилиума, вълчият лук запазва свойствата си за неопределено дълго време.

– Колко?

Билкарят назовава цена, равносилна на изнудване, и мъжът се съгласява почти без никакъв пазарлък. Това ме убеждава, че тук става нещо злокобно. Докато южнякът рови в кесията си за монети, бързо се отдалечавам към пазара Хена, като почти събарям ръчна количка, натоварена със съдове за вода, тенджери и тигани, и бързо се скривам зад няколко магарета, група забулени жени и цяла сюрия деца от всеки възможен преследвач. Намирам убежище под навеса на малко кафене, обръщам се назад и се взирам в минувачите, търся изсечените черти под червената плетена шапчица. Проклинам глупостта си, щом се уверявам, че няма преследвач. Подигравките на европейските роби са опънали нервите ми до краен предел. Не приличам на себе си.

Освен това се налага да изпълня поръчките на господарката си: нямам време да се мотая тук, обзет от параноя. Най-добре е да оставя Сиди Кабур да се отърве от южняка и да изпълни списъка на султанката: ще се върна по-късно за него. Ще му е нужно време за приготовление за някои от нещата.

Дюкянът за конска сбруя е в другия край на пазара, зад търговците на дрехи, галантерията и шивачите, обущарите и ваксаджиите. Богато облеченият мъж е едър, тъмен почти колкото мен, с едри, белязани от печал черти, които добиват почти комична почуда, щом чува въпроса ми.

– Торба за фъшкии? Обточена със златна бродерия?

Кимвам.

– За свещен кон е. Участвал е в поклонение в Мека и е недопустимо изпражненията му да се сипят направо на земята. Описвам в детайли модела, който желае Мулай Исмаил.

Мъжът се ококорва.

– И колко ще плати султанът за тази интересна поръчка? – Но вече си личи, че е разочарован, знае отговора.

Разпервам ръце извинително. Стига да е възможно, султанът не се разделя с парите си. Страната и всичко в нея му принадлежат, за какво да плаща? За какво са му и пари при това положение? Но господарят ми пази съкровищата си в хазната и ако може да се вярва на слуховете, в многобройни тайни помещения, прокопани под двореца. В деня, след като брат му султан Мулай Рашид умря по време на празниците по случай Голямото угощение, докато яздеше бясно коня си из градините на своя дворец в Маракеш и накрая беше покосен фатално от нисък клон на портокалово дърво. Исмаил заграби съкровищницата във Фес и се обяви за император. След като пое контрол над заплащането, армията веднага се изправи в негова подкрепа. Господарят ми е хитър човек, има нюх към властта. Добър султан е, макар да е самозванец.

Напомням на нещастния търговец, че след височайшата поръчка със сигурност ще увеличи приходите си благодарение на мнозината, които ще имитират примера на господаря ми, но на тръгване установявам, че не му се вярва да завалят поръчки за торби за фъшкии със златна бродерия.

Останалата част от важните ми задачи приключва доста по-лесно, тъй като търговците са наясно как стоят нещата. Освен това е чест да снабдяваш султана, пряк наместник на Пророка. Това е повод за хвалби. Някои дори поставят табели с надпис "По поръчка на Негово Величество Султан Мулай Исмаил, Император на Мароко, Господ да го дари със слава и дълъг живот". Той ще ни надживее всичките, мисля си, докато вървя. Със сигурност поне онези от нас, подвластни на нрава му. Или на меча му.

Очаквам с нетърпение следващата си среща. Коптският търговец на книги посещава Мекнес рядко. Предприел е извънредно посещение преди знаменателното събитие по искане на Исмаил с прославената си колекция от свещени книги. Не че Исмаил може да прочете сам и една дума от тях (и защо му е, като може да плаща на грамотните да му ги четат? Освен това той знае наизуст целия Коран, качество, което обича често да демонстрира).

Ала той обича книгите и се отнася към тях с истинско благоговение, зачита ги далеч повече от човешкия живот.

След обичайните преувеличени поздрави и след като съм се осведомил за жена му, децата му, майка му, братовчедите и козите, египтянинът ме оставя, за да достави поръчаното от трезора, който наема, докато е в града, а аз се мотая наоколо – вдишвам аромата на стара кожа и пергамент, докосвам грижливо пазените корици, взирам се в гравираните слова. Търговецът на книги се връща задъхан и зачервен, качулката на неговата джеллаба е мокра. Щом изважда книгата от платнения ѝ калъф, разбирам защо не я държи при останалата си стока, красотата ѝ ме оставя без дъх. Подвързията е покрита със злато в два нюанса. Интересни шарки се преливат в централната плочка, оградена с плътна рамка. Напомнят ми килимите в покоите на самия султан, прекрасни произведения от далечните Херат и Табриз.

– Може ли? – Успявам да запазя лицето си безизразно, но ръцете ми треперят, когато посягам към книгата.

– От Шираз. Създадена е в ранния период на Сафавидската династия. Виж изработката на вътрешния ръб. Изящен е, но е много крехък.

– Коприна или хартия е? – Прокарвам пръсти през нежната ажурна шарка от вътрешната страна на корицата, разкриваща наподобяващите бижу ромбове от тюркоаз отдолу.

Коптският търговец на книги се усмихва със задоволство.

– Коприна, разбира се.

Отварям тома на случайна страница и попадам на 113-ата сура, Ал-Фалак. Проследявам извитите калиграфски букви и чета на глас:

– "Опазил ме Господът на разсъмването от злото на онова, което е сътворил, и от злото на тъмнината, когато настъпи, и от злото на духащи по възлите [магьосници], и от злото на завистник, когато завиди!" – Това е все едно описание на моя свят. Вдигам поглед. – Това издание е достойно за красотата на думите, които съдържа.

– Всъщност то е безценно съкровище.

– Ако кажа на султана, че тази книга е безценна, най-вероятно ще свие рамене, ще каже, че никоя цена не би била достатъчна, и няма да ти даде нищо. – Замълчавам за кратко. – Аз обаче съм упълномощен да ти направя предложение.

Назовавам значителна сума. Той вдига цената двойно и след любезен пазарлък се договаряме някъде по средата.

– Ела в двореца сутринта след церемонията по откриването – казвам му – и тогава великият везир ще потвърди уговорката ни.

– Утре ще донеса книгата на султана.

– Трябва да взема книгата със себе си сега. Мулай Исмаил няма търпение да я види. Освен това утре е денят на откриването: той няма да приема посетители.

– В това време? Само капчица дъжд да се докосне до нея и ще бъде унищожена. Нека сам да я донеса в двореца в сабат, поднесена в подобаваща кутия.

– Ще загубя главата си, ако се върна без книгата, а макар главата ми да е грозновата, изпитвам странна привързаност към нея.

Мъжът ми се усмихва накриво и си припомням, че освен с прехвалените съпруга и деца е известен с това, че ползва услугите на едно-две момчета, за които плаща добре – практика вероятно приемлива в Египет, но тук, в Мароко на Исмаил, е по-разумно да не се разгласява.

– Не е грозновата. Не бих искал да я видя отделена от тялото ти, Нус-Нус. Вземи книгата тогава, но я пази с цената на живота си. Ще дойда за заплащането сутринта на сабат.