– Късмет, Нус-Нус – подхвърля Зидана, а устните ѝ се извиват в злобна усмивка. – Ще ти е нужен.

Дребна фигура седи изправена с гръб към нас на позлатен стол в средата на стаята, част от комплекта, подарен от френския посланик от името на неговия монарх.

Подаръкът не се хареса. Исмаил отхвърли столовете заради тези нескромно извити крака и нареди да ги махнат от погледа му. Винаги съм се чудил какво е станало с тях.

Зад силуета има двама мъже, които застават мирно при влизането на султана. Знам, че първият е Фарук, един от любимите мъчители на Исмаил – египтянин с бръсната глава и студени черни очи като на смъртоносна акула; другият е някакъв маловажен благородник, братовчед или нечий извънбрачен син, несъмнено настанен на тази отвратителна длъжност от някой по-амбициозен роднина. Видът му определено не е добър, личи, че му е лошо, блед и неспокоен е, сякаш всеки момент ще повърне или ще припадне. Лошо му се пише, ако това се случи: Исмаил е безпощаден към онези със слаб стомах.

Калайджията е наясно с това, разумно се е оттеглил и е оставил на мен да свърша мръсната работа. А като си помисля, че бях благодарен. Малко се учудих, когато ми каза да не бързам да му благодаря...

– Как е името ѝ? – питам, без да се обръщам конкретно към никого.

Исмаил сумти пренебрежително.

– Ще ти е нужно да знаеш името ѝ чак когато я вписваш в дневника. Тя е твърдоглава неверница и трябва да бъде наказана и убедена да влезе в правия път. Кажи ѝ да се откаже от глупавото си упорство и да приеме правата вяра. Ако не се подчини, няма да остане жива. Ако целта ѝ е да запази девствеността си, кажи ѝ, че ще бъде дадена... – Поглежда към низшия благородник, после встрани, очевидно не може да си спомни името на момчето. – Първо на този, а след това и на Фарук, след това на всеки страж, който я пожелае, а най-накрая на кучетата. Чак след като всички са задоволени, душата ѝ ще бъде предадена на Исус, този самозванец. – Взира се в мен с изгарящия си черен поглед. – Направи каквото е нужно, за да промени вярата си. След това се погрижи да е почистена и доведена в покоите ми. Ще я очаквам там, подчинен на волята на Аллах след петата молитва. Направи това за мен, Нус-Нус, и ще бъдеш възнаграден добре. Ако се провалиш, ще те дам на Фарук, който разучава нова техника за мен. Изтънчено одиране на крайниците, което причинява мъки, като запазва жертвата жива възможно най-дълго време. Нужен му е някой точно като теб: кафяв мъж с развити мускули и огнен дух. Останалите бяха твърде хилави, за да си хабя думите за тях, да не говорим за прекрасните ножове на Фарук.

10

Докато стъпките на султана заглъхват по посока на стълбите и светлината, почти ми се приисква да съм обратно в затворническата килия. Почти. Надявам се, че жената ще се подчини на разума, но първият поглед не е обещаващ.

Юмруците ѝ са свити в скута с такава сила, че сухожилията на ръцете ѝ са изпъкнали. Всяка част от тялото ѝ е готова за съпротива, въпреки че лицето ѝ е скрито под завеса от руса коса. В този момент забелязвам начина, по който е свила краката си нагоре, сякаш тюркоазената коприна на изцапаната ѝ прокъсана роба може да ги защити. Стъпалата ѝ са подути и насинени, разкървавени и свити едно към друго: подложили са я на ужасяващото шибане е пръчки.

Поглеждам обвинително към Фарук, но той ме гледа безизразно. Стиска в ръце дълга и дебела пръчка. Ужасно болезнено е да те бият по стъпалата. Някои хора никога не прохождат след това. Изведнъж си спомням далечния крясък на пауна и се срамувам, че докато се радвах на свободата си, тази нещастна жена е била пребивана в името на Господ.

– Върви да донесеш студена вода за пиене и друга в съд за миене; също и чисти кърпи – казвам на низшия благородник и той хуква към вратата.

Презрението на мъчителя към моето състрадание проличава в начина, по който свива уста. На мига усещам, че не мога да понасям присъствието му в същата стая.

– Излез, Фарук – нареждам. – Чакай пред стълбите.

– Султанът поиска да остана.

– Мислиш ли, че би могла да избяга?

Едва забележимо помръдва с рамене.

– Опитват се. Няма да повярваш какви неща пробват затворниците.

Не искам да знам на какви неща е ставал свидетел, но съм наясно какво щеше да ми се иска да направя, ако Абделазиз ме държеше в плен.

– Просто върви – повтарям твърдо. – Пази проклетите стълби, ако така ще се чувстваш по-добре.

Той ме гледа нахално в очите известно време, а след това тръгва към вратата, като потупва бедрото си с пръчката.

Ефектът от отсъствието му е чувствителен: раменете на жената се отпускат, сякаш единствено волята ѝ я държи изправена, а ръцете ѝ се разтварят като разцъфващи бели цветя. Коленича до нея, хващам едната ѝ ръка и я обръщам. Ноктите ѝ са издълбали кървави полумесеци в дланта ѝ.

– Каква малка ръка – казвам и нежно сгъвам пръстите ѝ върху раните. – Казват ми Нус-Нус, което означава "наполовина". Как е твоето име?

Тя вдига глава. В мига, в който погледите ни се срещат, забелязвам, че очите ѝ имат изумителен цвят, диво проблясващо светлосиньо около разширените черни зеници. Миглите и веждите ѝ са златисти. Никога не съм виждал подобно нещо. Жените в харема имат черни очи и вежди и допълнително силно подчертават този черен драматизъм. Нейните очи изглеждат голи, открити и уязвими. В секундата, преди да погледне встрани, вече съм сигурен, че не би могла да въздейства повече на сърцето ми, независимо дали се взирам в немигащите ѝ очи половин час или цяла вечност.

Гледам руменината по лицето ѝ, която преминава в синина на скулата ѝ и почти се смесва с размазаната кръв, потекла от носа ѝ. Тогава тя изрича с висок ясен глас:

– Името ми е Алис Суон.

Добре, че младият царедворец се връща; в този момент аз съм изгубен. Изправям се, вземам стомната с вода, наливам си една чаша и я пресушавам до дъно, след това я пълня отново за затворничката. Тя се опитва да отпие деликатно, но както казват хората от пустинята, аман иман – "водата е живот", – така че не може да спре да пие жадно.

Слугата, който следва царедвореца, носи сгънати бели кърпи и купа с вода, в която плуват розови листа – твърде нелепа учтивост предвид обстоятелствата. Казвам му да ги остави до позлатения стол, благодаря и на двамата и ги отпращам. Измивам краката ѝ внимателно, защото тя така прехапва устната си, че зъбите ѝ се обагрят с кръв.

– Имаш късмет, Алис – казвам след малко, когато ръцете ми са престанали да треперят, – няма счупени кости.

Издава жален звук. След това вдига необикновените си очи и ме пронизва с тях.

– Все още нито костите ми са пречупени, нито духът ми. – Прави пауза. – Защо те наричат Нус-Нус? Звучи обидно.

– Аз съм това, което наричат рязан мъж. Евнух.

Гледа ме, без да мига.

– Прости ми, ако не разбирам правилно думите ти.

Насилвам се да се усмихна.

– Само онези, които споделят жалката ми съдба, могат да я разберат.

Виждам, че мисли, съпоставя жестокото име и смисъла му. Кимва лекичко. После пита:

– Как е истинското ти име?

За миг в съзнанието ми цари пустота. Как е името ми? От толкова време не съм го използвал. Изниква от дълбините и аз ѝ го казвам, а тя го повтаря два пъти, докато го произнесе правилно. Ниският и мелодичен чуждоземен глас кара името ми да звучи екзотично и приятно. Стомахът ми се свива.

– Името ти означава ли нещо на твоя език?

– Означава "Мъртъв, но същевременно буден". Родил съм се толкова малък, та майка ми помислила, че съм мъртвороден; после съм отворил очи. Предпочитам да ме наричаш Нус-Нус. Онова момче отдавна го няма, вече е много променено.

Лека усмивка.

– И са те пратили тук, за да повлияеш на моята промяна?

Мисълта ѝ още е бърза, въпреки всичката болка и побоя.

– Тук съм, за да те убедя да приемеш исляма и да те спася от допълнителни... неприятности.

Тя се разсмива.

– Неприятности! Ти да не си дипломат, Нус-Нус? Достатъчно сладкодумен си за такава роля.

Навеждам глава.

– Аз съм само роб, евнух в двора; слуга на султана. Съжалявам. Не съм поел тази задача по свой избор. Но съм наясно със страданието, видял съм много и не искам да ставам свидетел как се отнасят жестоко с теб.

– Не съм смела жена, Нус-Нус. Никога не ми се е налагало да понасям физическа болка. До този момент никой не е посягал на мен или на целия ми живот. В последните няколко часа обаче открих, че у мен има сила, за която не съм подозирала, твърдост, скрита под повърхността. Някой може да го нарече инат. Не знам какво е и явно не мога да го контролирам. Боя се, че може да ме предизвика да се държа така, че да застраша собствения си живот.

– Защо тогава не овладееш тази своя черта и не отстъпиш, за да се спасиш?

Подава ми обратно чашата.

– Майка ми беше много добра в увещанията, ласкателствата и лицемерните кроежи. Думите ти може да са мили, но целиш същото, каквото и те, без значение дали се действа с любезни приказки, или с пръчка.

Променям тактиката.

– Нека тогава да поговорим за покръстването. За преминаването от една религия в друга. Ние всички служим на Господ. Той е един и същ, без значение как го наричаме – Деус, Аллах или Йехова. Той е един и същ, независимо кой му отправя молитвите си. Какво значение има, че ще смениш името на религията, чрез която достигаш до него, ако запазваш искрената вяра в сърцето си.

Тя стисва устни в права линия.

Аз продължавам:

– Ние сме просто хора, Алис. Пътувал съм достатъчно, за да мога да те уверя, че има добри мюсюлмани и зли християни точно както има зли мюсюлмани и добри християни. Не религията ги прави такива, каквито са, а природата им.