Не съм чувал да е извратен, но умните мъже се научават да крият порочното си поведение в двореца на Исмаил. Щом започвам да се събличам обаче, вместо да ме зяпа, подава ми купчинка дрехи: чифт памучни панталони и семпла вълнена джелаба.

– Сложи си качулката – съветва ме той. – Ще ти обясня, докато вървим.

Да вървим?

Просто така, само след две минути, вече сме навън. Стоя с вдигната глава, примигвам на горещата жълта светлина, внезапно връхлетян от синевата на небето, от пробождащото зелено на новите листа на смокините в съседния двор. Последния път, когато видях дървото, листата току-що бяха напъпили, копринените им дръжки едва се показваха от сребристата кора.

– Какво се е случило? – питам и се затичвам да догоня освободителя си, който бързо се отдалечава към медината с широки крачки.

– Имаме нужда от теб. Султанът и аз.

Сърцето ми литва. Все пак не съм забравен!

– Завинаги ще съм ви признателен за това, че ме връщате на служба при господаря ми...

– Не бързай да ми благодариш, Нус-Нус. Няма да ти хареса причината за освобождаването ти. Има задача, която трябва да изпълниш. Да кажем, че е доста неприятна.

Не мога да си представя кое би било толкова обременително. Минаваме покрай група жени, които избират шнурове и мъниста на сергията с галантерия. Те ни гледат с интерес и пърхат с мигли над воалите си.

– Ами какво ще стане с... проблема... със Сиди Кабур?

Калайджията слага пръст на устните си.

– Ако се справиш със задачата, Сиди Кабур няма да е съществувал.

Правя гримаса.

– Ами... ами семейството му...

– Ще бъде платено на всички, на които трябва. Докладите ще бъдат изгорени. Научи се на малко дискретност, Нус-Нус. Ако ти кажа, че е нощ, а навън грее слънце, навлечи робата си за сън и запали свещ. Прави каквото ти се нареди и никой повече няма да повдига този въпрос. – Казва още нещо и ми се струва, че чувам името на великия везир, но в този момент минаваме през квартала на ковачите, където мъжете стоят на слънцето и удрят по огромни медни купи и съдове за кускус с такива внушителни размери, че трябва да са предназначени за кухните на двореца, и чуковете заглушават думите му.


Малко по-късно напускаме лабиринта от улички и се озоваваме в Сахат ал-Хедим – "Мястото на отломките", където се изхвърлят строителните отпадъци, за да са отвъд стените на двореца. Първото, сторено от моя господар Исмаил, когато реши да направи Мекнес своя столица – вместо съседния Фес (който освен че е порутен, усоен и вонящ, е пълен с дисиденти, религиозни отшелници и тълкуватели на Корана, готови да изказват мнението си, без да е поискано) или пък Маракеш (който се държи от онзи бунтовник брат му и е ненадеждно място), – беше да изпрати хиляди роби да унищожат стария град и да отворят място за новия му проект. Мулай Исмаил е велик човек, Владетел на Мароко, Баща на народа, Емир на вярващите, наставляван от Господ. Да, велик човек, но архитект не е.

От едната страна на площада разтоварват керван от мулета, поят и хранят животните, освободени от товара им. Търговците стоят около тях и водят пазарлъци с дългите си маркирани пръчки и кантари. Лястовица прелита ниско над главите им, сякаш при отварянето на стоките са литнали рояци мухи. Виждам червената шарка на гърдите ѝ да просветва ярка като кръв, мервам разперената ѝ опашка и после вече я няма.

Не разпознавам стражите на портата, но те мигом отстъпват при вида на мъжа до мен, и се изумявам колко бързо се е променил светът за краткото време, в което бях затворен. Докато минаваме с енергична крачка по мраморните коридори, събирам кураж да попитам за стаята си.

– Това място, тишината и удобството ми бяха много по вкуса, с цялото ми уважение, сиди... – Гласът ми заглъхва безнадеждно.

– Покоите ти отново ти принадлежат, Нус-Нус. Възможно най-голяма част от вещите ти са възстановени. Ако съм пропуснал нещо, прости ми. Откриеш ли липси, кажи ми и ще се постарая да те възмездя.

Подобна любезност е неочаквана. Сърцето ми се стопля от благодарност; после си спомням за неприятната задача.

– Какво искате да свърша?

Хвърля ми изкосо загадъчен поглед.

– Останах с впечатлението, че можеш доста убедително да превеждаш от този невернически език – изрича той на перфектен английски.

Не мога да прикрия изненадата си.

– Предишният господар ме научи на много неща, в това число получих задоволителни познания по английски. – Правя пауза. – Но, сиди, как така го говорите толкова добре?

– Английският беше майчиният език на майка ми – отговаря кратко и поглежда встрани.

Това обяснява тези интересни светли очи. Спомням си шушуканията, че майка му била робиня от Европа, но мислех, че това е злонамерена клевета. Ако е истина, трябва много усърдно да се е трудил за благоволението на Исмаил.

– Има нещо, което искате да се преведе от английски?

– Може да се каже и по този начин.

Приближаваме портите на харема и той спира.

– Вече можеш да свалиш качулката си. Представи се на стражите. Те знаят какво да правят.

Странно. Гледам го как се отдалечава бързо и се чудя какъв лингвистичен проблем може да е толкова важен, че да го накара да ме спаси от тъмницата и да рискува да си навлече гнева на великия везир. Стражите на портата ме въвеждат, момчето, пратено да ме посрещне, ме хваща за ръка и ме повежда покрай павилионите на Зидана към сграда, в която никога не съм влизал, дори не съм я виждал. Досега.

– Изчакайте тук – казва то и изтичва навътре.

Облегнат на затоплената от слънцето мазилка, затварям очи и обръщам лицето си към лъчите. Отнякъде се разнасят меланхоличните крясъци на паун, но единственото, за което мога да мисля, е: свободен съм!

Всяка нощ сред вонята и бърборенето в отвратителната килия си представях студения железен пирон, който се забива в черепа ми, а сега съм тук и слънцето огрява лицето ми, клепачите ми блестят в червено и вдишвам ароматите на нероли и мускус.

Сбърчвам нос. Познавам този аромат... Отварям очи, но не мога да фокусирам зрението си заради слънцето. Примигвам и виждам, че Зидана се носи към мен. Мъничка чернокожа робиня тича пухтейки покрай нея и ѝ вее усилено с наръч щраусови пера. Кихам силно, тъй като заради ветрилото ноздрите ми са се напълнили с прахоляк.

– Защо посрещаш владетелката си по този начин, Нус-Нус? Лягай долу като куче, защото си точно това!

Коленича, защото очевидно това се очаква от мен. Защо така официално? Зидана обикновено не държи на подобна церемониалност от моя страна.

Пред мен има котка: лъскава, синьо-сива, с косо разположени кехлибарени очи. Навежда клиновидната си глава и ме поглежда с любопитство. След това се обръща и извива тялото си пъргаво около нечии крака и забелязвам, че козината на гърба ѝ е изцапана в тъмночервено, сякаш е покапана с боя. Премества се зад краката и виждам, че са обути в избродирани със златна нишка чехли, украсени със скъпоценни камъни. Познати са ми: зарових едни такива в саксия във вътрешния си двор, покрити с кръвта на Сиди Кабур. Притискам чело в плочките.

– Тя предаде ли се? – Това е гласът на Зидана.

– Отчайващо упорита е.

– Предупредих те, личи си по очите ѝ.

– Може би точно това нейно качество ме привлече.

– Изненадана съм, че още не е изрекла шахада...

Шахада – това са няколко думи, които неверниците трябва да произнесат, за да се отрекат от собствената си вяра и да станат мюсюлмани в очите на Господ. Изведнъж осъзнавам причината, по която Калайджията ме освободи. Да направя нещо, за което не му стига кураж...

– Боя се, че може да не е разбрала добре положението.

– Просто още не е осъзнала каква чест ѝ оказваш.

– Честта, която възнамерявам да ѝ окажа. – Усещам копнежа в тона му, приижда на талази от него.

– Стой така, мили...

Пауза.

– Дете, бягай да ми донесеш кърпа и розова вода.

Чувам шляпането на краката на момиченцето по плочките. Никой не ми разрешава да се изправя, затова продължавам да коленича, опрял чело в земята. Момичето се връща. Поставят купата до мен. Порцелан "Медичи", нежни сини цветя върху бяла основа. Виждам отражението на Зидана във водата, която понечва нежно да избърше лицето на съпруга си.

– Тази малка неверница те е омърсила. Ето, така е по-добре. О, почакай, има още малко.

Водата се изцапва от кърпата потопена в нея. Наблюдавам как кървавите цветя се простират към ръба на порцелана, точно в ръждивия оттенък на петното върху гърдите на лястовицата.

– Що за глупаво създание е, да създава такава суматоха заради няколко думи – мърмори Зидана. – Изненадана съм, че Сиди Касем не я е обучил по-добре.

Звучи самодоволно, като че ли да смениш вярата на някого е същото, като да го накараш да се откаже от старата си роба. Лесно ти е на теб, мисля си, изрече шахада, отказа се от робското си име, но така и не се отказа от старата си религия, продължи да я практикуваш под носа на всички.

Внезапно усещам тежестта от погледа на султана върху мен. Следва силно потупване по рамото, което ми позволява да се изправя. Едва се надигам на крака.

– Ваше Величество.

Исмаил стои, гушнал котката. Тя седи спокойна и абсолютно отпусната. Не съм убеден, че султанът би принудил към шахада някое от любимите си животни.

– А, Нус-Нус. Добре. Очаквах те.

Цели три седмици, мисля си, но нищо не казвам.

Исмаил ме оглежда от горе до долу.

– Чудесен избор на роба, черна, за да не се виждат никакви неприятни петна и да предпазва от зли очи: предвидливо момче. Тази има забележителни очи, но се боя, че в нея се е вселил демон. – Обръща се отново към вратата и ми прави знак да го последвам.