Самият факт, че още съм в затвора, след като три седмици не съм изпълнявал задълженията си, е достатъчно красноречив: не съм незаменим, забравен съм. Чудя се кой ли придружава Исмаил за молитвите му, кой проверява чехлите му за скорпиони или храната му за отрова, доставя съобщения, води дневника. Измъчвам се от мисълта за заместника си, на когото са дали стаичката ми, като са изхвърлили всичките ми вещи – малкото неща, до които се свежда животът ми. Чудя се дали точно в този момент не е поседнал за няколко минути между задачите си във вътрешния двор, където така неразумно скрих изцапаните чехли, наслаждава се на галещото слънце с вдигнато лице, а от пътеката се разнася аромат на жасмин. Тук мирише единствено на изпражнения, пикня и вкиселена от ужаса пот и, уверявам ви, нито една от тези миризми не напомня и най-бегло на жасмин.

Щом мюезинът вика за молитва, извръщам се да се моля с останалите нещастници. Но кой знае в коя посока е Мека в тази тъмница? Сещам се за Исмаил и неговата армия от астрономи – въоръжени с астролаби и изчисления, нагласят линии и ъгли, настройват алидадата според градуса на слънцето, за да му кажат точно в коя посока е Светият град, преди султанът да коленичи и да се помоли. Мога единствено да се извърна от кофата с изпражнения и да запазя надежда.

Една сутрин прокарвам ръка през лицето си и откривам набола брада. Възможно ли е престоят в затвора да ме е направил отново мъж? Усмихвам се тъжно. Господ обича да се шегува.

Изведнъж надзирателското прозорче се отваря и някой пита:

– Нус-Нус? Кой от вас е дворцовото длъжностно лице, познато като Нус-Нус?

Чуват се хихикания; спират, щом се изправям и казвам:

– Това съм аз.

Пазачът отваря вратата и ме вика навън.

– И да не си посмял да опиташ нещо, защото ще ти отрежа краката.

В съседната стая има жена, която пие чай и е покрита от глава до пети в черно. Веднага я разпознавам въпреки воала заради масивните ѝ китки и цвета на кожата, при все че не носи обичайните си бижута. Внимавам да не се издам. Пазачът не проявява любопитство и хлопва вратата след себе си. Чудя се колко ли често на това отвратително място идват жени за последното си съпружеско посещение и потрепервам.

– Е, Нус-Нус, ето къде си бил – казва тя на езика на Лоби.

– Очевидно – отговарям на този на Сенуфо.

– Никой не си направи труда да ме уведоми чак до вчера – казва Зидана. – Мислех, че си болен.

Не ѝ вярвам: шпионите на Зидана са навсякъде.

– Защо сте дошли? – Поема риск и не ми се вярва да е заради мен. Ако Исмаил разбере, че е престъпила волята му, като се е промъкнала извън стените на двореца, малко вероятно е да я спаси фактът, че е главната му съпруга. Виждал съм как души една от така наречените си фаворитки със собствените си ръце заради нечестивото прегрешение да вдигне от земята портокал и да го изяде.

– Не сме просяци, че да си позволяваме подобно поведение! – мъмреше я той, докато изцеждаше живота от нея. – Нямаш ли достойнство? Щом посрамваш своя султан с подобни постъпки, кой знае какво още може да направиш? – На следващата нощ го преследваха кошмари, викаше името ѝ в съня си отново и отново "Аиша, Аиша... ", а на следващата сутрин възглавницата му беше мокра.

– Трябваше да те попитам за списъка – отговаря просто Зидана. – Споменаха ли за него? Разполагат ли с него като доказателство?

Въздъхвам.

– Никой не е говорил за това.

– Добре. Е, това поне е нещо. – Отпива от чая си и стоим в мълчание.

– Как е султанът? – питам след известно време.

– Исмаил си е Исмаил, но в по-лошо настроение от обичайното. Снощи отпрати Зина, без дори да я докосне. Такова чудо не е било.

– Не е ли питал за мен?

– Не те е споменавал пред мен поне.

– А кой води дневника му? Кой опитва храната му?

– Недей да се измъчваш – казва и става да си върви.

– Никой ли няма да се застъпи за мен? Знаете, че не съм виновен за това, в което ме обвиняват.

– Кога някой е бил спасен заради невинноста си? Знанието е далеч по-полезно.

– Така е. Не искам да ме изтезават – казвам обзет от внезапен изблик на отчаяние. – Заради страха от онова, което мога да разкажа, за повода, по който посетих Сиди Кабур.

Тя се разсмива.

– О, Нус-Нус, покажи малко сила, нещо от духа на Сенуфо.

След това хлопва вратата, а пазачът отвежда нея към светлината, а мен – обратно в тъмнината. Толкова съм погълнат от мислите си, че щом донасят храната, ям, без да се замислям, като животно. Забравям, че в ечемичния хляб може да има камъчета, отхапвам смело и си чупя зъба, ето и нова неволя, за която да бера грижа.

На следващия ден пазачът отново идва при мен.

– Изведнъж стана много популярен – процежда злобно.

Знам, че става нещо, защото ми носи кофа студена вода, парче маслинена паста вместо сапун и раздърпан парцал, с които да се измия в коридора отвън. Обръщам се в опит да запазя някакво приличие, но той се разсмива.

– Всякакви съм ги виждал тук, нищо не може да ме изненада.

Въпреки това насочва любопитен поглед към чатала ми, докато се събличам, но щом се изправям и го поглеждам в очите, отмества го. Измивам се и обличам чистите ленени панталони и дългата сива туника, които ми дава.

Щом зървам пищната коприна от задната страна на чалмата, разбирам кой е посетителят ми. Той се обръща и ме оглежда от горе до долу.

– Ах, Нус-Нус, сърцето ме боли да те гледам затворен. Забравата идва бързо, нали така? В един момент си в центъра на събитията, благословеният блясък на султана те озарява; в следващия се озоваваш в пълен мрак. Тук е студено, нали?

– Да ми се присмивате ли сте дошли?

Великият везир се усмихва.

– Ела, ела, Нус-Нус. Няма ли да молиш за живота си? Знаеш, че имам властта да те спася.

Скръствам ръце.

– Съмнявам се, че животът ми струва колкото това, което ви е нужно.

– Оценяваш се твърде ниско. – Протяга ръка и докосва бедрото ми, пръстите му мачкат големия мускул, като че ли ще меси хляб.

Старая се да не обръщам внимание. Какво беше казала Зидана? Малко Сенуфо дух. Концентрирам се и се опитвам да призова изгубения воин у себе си.

Ръката му се промъква към слабините ми, покрити от дългата туника, и веднага разбирам, че внимателно е избрал дрехата за тази цел. Пръстите му ласкаво се приближават през тънката материя на панталона. Ще те видя мъртъв, заричам се, ако по някакво чудо оцелея.

– Предпочитам да понеса наказанието си, отколкото да ви бъда играчка.

Усмихва се неприятно.

– Невинен човек, готов да умре за чудовищно престъпление, което не е извършил?

– Какво знаете за това?

– Достатъчно, за да спася неблагодарната ти черна кожа. Помисли си, Нус-Нус. Място в дома ми, най-доброто от всичко, живот, изпълнен с лукс. Това или пирон, забит в темето ти. Струва ми се, че нямаш голям избор. Спокойно. Ще се погрижа кадията да не извършва екзекуцията през следващите няколко дни, за да имаш възможност да обмислиш решението си.

– Ами процесът ми?

– Какъв процес? Кадията има всичко необходимо, за да докаже вината ти. Стига да не реши да те измъчва по всички възможни начини заради посещението ти при билкаря, разбира се. Няма да е много приятно да минеш през бой с пръчка по ходилата, изтръгване на нокти с клещи и мъчения с кука, преди да завършиш с пирон в черепа.

– Като член на дворцовата прислуга не могат да ме екзекутират без заповед, подписана от султана – отговарям сковано.

Абделазиз изсумтява.

– Ти не знаеше ли, Нус-Нус, че аз отговарям за подобни заповеди?

Разочаровано навеждам глава.

– Исмаил дори не е забелязал отсъствието ти, милото ми момче. Всъщност не, това е малко преувеличено: забеляза, когато не се появи навреме в първия ден на изчезването ти, и започна да обикаля с викове, че иска главата ти. Преби двамата си лични слуги почти до смърт, когато му казаха, че не знаят къде си, а след това никога повече не те спомена, без съмнение убеден, че в някой от пристъпите си на лудост ти е отрязал главата. Забелязал ли си този странен навик, който има? Да убие някого, а на следващия ден да се преструва, че нищо не се е случило? Помня как преби до синьо-черно Каид Мехди заради неуспешното потушаване на някакъв малък бунт в Риф, човекът остана без око. Следващия път, когато Исмаил го видя с превръзка на окото, хвана го за ръката и най-загрижено го попита как е загубил окото си. Бедният човек смотолеви някаква лъжа как паднал от кон, а султанът го отрупа с подаръци, за да успокои съвестта си. Но вината не изчезва. Казват, че от време на време сънувал кошмари след такива пристъпи. Истина ли е?

Така е, но аз не отговарям.

– Няма значение. Сега племенникът ми Самир Рафик се грижи за него.

И след като забива този кинжал в сърцето ми, тръгва си. Когато пазачът идва да ме върне обратно в килията, намигва ми и въпреки че съм се измил старателно само преди половин час, чувствам се омърсен до дъното на душата си.

В ранния следобед на следващия ден ме викат отново. Какво сега? Великият везир трябва да ме мисли за слабоумен, че да съм склонил да се подчиня на волята му само след една нощ.

– Казват, че третият път било за късмет – промърморва загадъчно пазачът, отключва вратата на съседната стая и ме бута вътре.

Гледам втренчено Каид Мохамед бен Хаду Отур, а той поглежда мен леко развеселен.

– Някого друг ли очакваше?

– Вие сте третият ми посетител през последните дни, сиди.

Той избухва в смях.

– Зидана и Абделазиз, предполагам? – Има репутация на хитър мъж и подозирам, че разполага с мрежа от шпиони. – Съблечи се.