Добила смелост от изненадата, поглеждам го спокойно.

– Явно съм достатъчно прекрасна да бъда предадена в робство като блудница на някакъв ужасен султан, както бях уведомена.

Очите му проблясват.

– Виждам, че сте жена с убеждения. Убежденията и красотата са похвални качества, но комбинацията от тях е като да впрегнеш див жребец и муле в една карета: резултатът може да бъде... опасен.

– За кочияша или за пътниците?

– За всички. Но най-вече за вас. Алис Суон, би било жалко да видиш такъв дух пречупен и подобна красота накърнена.

– Ще ме принудят ли да сменя вярата си?

– Султанът няма да легне с неверница.

– Може би е по-добре да ме изкарате на пазара и да ме продадете на този, който даде най-висока цена.

С изненадваща грация и гъвкавост той сяда срещу мен с кръстосани крака и ме поглежда в очите.

– Султанът винаги дава най-високата цена, Алис Суон, дори да не плаща в пари. Знам, че няма да разберете това, но ми повярвайте, като ви казвам, че не бих дръзнал да ви продам на друго място. Мулай Исмаил ще научи и ще ми вземе главата. Младите жени с такава впечатляваща външност са твърде голяма рядкост, за да останат незабелязани по пазарите.

– Тогава ме оставете тук като прислужница – предизвиквам го.

– Това е невъзможно. Съжалявам, но трябва да ви предадем. Вие сте подобаващ дар за султана и ще ви подготвим както трябва за това.

7

Три дни по-късно Лала Захра идва в стаята ми, понесла цял куп копринени дрехи. Оставя ги на килима и ги подрежда на ярки купчини. След това вдига една от тях срещу мен.

– Това ще ти отива.

Държи в ръцете си гладка копринена роба в искрящо синьозелено с широки ръкави и облечени копчета от предната страна, чак додолу. Не прилича на нищо, което съм обличала. Заради прагматичността, финансовите ограничения и климата винаги съм предпочитала камгарени и вълнени дрехи, никога нещо така непрактично. Копнея да облека робата; въпреки това потискам желанието си.

– Съмнявам се – казвам и разпервам ръце.

– Пробвай я.

Седим дълго една срещу друга и се гледаме. След това тя се усмихва.

– Разбирам неохотата ти, Алис, не съм от камък. Но събитията имат своята неизбежна посока и е невъзможно да я променим. Нека извлечем най-доброто от тях, а и от теб.

Събличам се по долна риза, а тя нахлузва робата през главата ми и вдигнатите ми ръце. Усещам коприната като вода върху горещото си тяло и твърде тънка, за да е благоприлична.

– Това се носи отгоре – подава ми друга фина дреха, нещо като палто за излизане с бродерия върху основа от златна мрежа. Изработката е изключителна. Осъзнавам, че ръцете ми предателски се протягат към нея, сякаш имат собствена воля.

Разтърсва косата ми около раменете, след това ме повежда към огледалото и аз се взирам в непознатото си отражение. Трансформацията предизвиква почти физическа болка. Ако изглеждах по този начин, дали Лоран щеше да си отиде толкова лесно?

Лоран беше странстващ художник; напоследък в Холандия е пълно с такива. Казват, че в тази страна преживявали най-лесно, стига да имат малко умения в рисуването с четка. След като войната с Испания най-сетне приключи и търговията започна да процъфтява, изведнъж всеки холандски търговец закопня да демонстрира благосъстоянието си, да се обгражда не само с истински красиви вещи, подсилващи вярата му в новата реалност, но и с изображения на тези предмети.

Натюрморти с цветя и плодове, градски пейзажи, портрети: къщата не беше дом, ако стените не са отрупани с десетина изображения в рамки на вътрешния и външния свят. Холандия окачи душата си на кука, така че всички да могат да я видят. Лоран се беше опитал да се установи като художник в родната си Франция, но французите са сноби в това отношение и той не успял да си създаде име. При все че притежаваше известни умения, той беше посредствен художник; и все пак живееше добре в Хага. Беше красив, това беше една от причините съпругите и дъщерите на търговците да насърчават вниманието му. Черна коса, тъмни очи, изваяни кости: външността му беше възможно най-различна от тази на едрите руси мъже с румени лица от града. Никога не съм се смятала за наивна романтичка, чиято глава може да се завърти от красиво лице или впечатляващ комплимент, но когато срещнах Лоран, сякаш сърцето ми скочи от висока скала и всичко останало от мен го последва миг по-късно.

Дойде на вратата в търсене на поръчка: при вида на солидната сграда, къща на благосъстоятелен търговец, без съмнение беше очаквал самият благосъстоятелен търговец да отвори вратата, но когато му обясних липсата на такъв, видях как физиономията му посърва, преди да се окопити и да започне да се извинява. Моментът на това разочарование беше мигът на моето поражение, точно заради него се влюбих веднага. Извратено решение: да копнееш за нещо, което никога няма да имаш. В онзи неприкрит момент ясно ми показа истинската си преценка за мен: че не съм нито достатъчно богата, нито достатъчно красива, за да го заинтригувам по какъвто и да е начин или да бъда обект на уменията му.

Въпреки че имахме стотици квадратни метри празни стени за окачване на картини, последното, което можехме да си позволим, беше да плащаме за тях. И въпреки това направих поръчка.

Юдит дочу разговора ни. Беше точно зад мен, щом се обърнах да вляза в къщата, след като постоях да гледам французина да се отдалечава надолу по улицата с арогантната си походка, от която душата ми се разтърси.

– Не можем да си позволим това – каза тя, – знаеш, че е така.

Аз бях неин работодател, а тя само прислужница, но когато печете заедно хляба всяка сутрин при изгрев слънце, неравенството се замесва в тестото. Бях свикнала с нейната откровеност и рядко ѝ правех забележка за нея.

– Той е опасен – продължи тя, – личи си по походката му. Върви след него, кажи му, че си размислила.

Знаех, че е права, но я накарах да замълчи; не е приятно да имаш допълнителна съвест.

Той дойде на следващия ден и на по-следващия, и през блажените следващи три седмици, а аз седях на стол в градината до кухнята.

– Светлината ще е по-подходяща за теб – казах и при положение че в къщата нямаше никакви мебели, сами ще отгатнете мотивите ми.

Постави статива си върху лехата ми с боб и го стъпка, но аз не възразих. Беше опияняващо да рисува портрета ми. Свикнал бе да има насреща си притеснени обекти и бе усвоил един маниер на ласкателство, който ме правеше безволева и покорна. Заради липсата на опит приемах всички комплименти като чиста монета. Прегръщах ги (вместо него) всяка нощ в тясното си легло. Присъствието на тъй красив мъж, който проучваше лицето ми във всеки момент, без значение, че му плащах за това удоволствие, бе зашеметяващо изживяване за мен, двайсет и четири годишната стара мома, която никога не бе смятала, че си струва да бъде погледната. Всяко докосване на четката до платното беше като милувка; с всяка мазка чувствах как се разхубавявам. Мечтаех за живота, който щяхме да водим с него, за децата, които щяхме да имаме. Изведнъж страстно пожелах да имам деца от него. Никога не бях мислила за свои деца до този момент, след това обаче мисълта ме обсеби като болест.

Дали си мислех, че съм изпълнявала някакво безмълвно заклинание през тези тихи часове? Колкото повече се влюбвах в него, толкова по-сигурна бях, че чувствата ни са взаимни – заради начина, по който накланяше главата си, заради маниера му при поемане на чаша лимонада или някое от сладкишчетата, които приготвях за него с такава грижа всеки ден.

Той отказваше да ми покаже работата си, докато не напредне, но до момента, в който приключи поръчката, вече бях убедила себе си за образа, сътворен от талантливите му ръце и безсмъртните маслени бои, които изстискваше върху палитрата си така сластно. Ето защо, когато ми показа готовата творба, помислих, че се шегува с мен, че ми показва портрета на друга. Тази жена беше грозна и безлична в благоприличната си рокля с висока яка, колосаната си бяла шапчица и якичка... Очите ѝ, присвити срещу светлината на кухненската градина, бяха потънали в изобилие от бяла плът; носът ѝ приличаше на клюн, а устните ѝ бяха стиснати в права линия. Имаше вид по-скоро на строга пуританска девица, отколкото на дъщерята на английски роялист, която умира френският художник да разкъса дрехите ѝ и да я обладае сред лехите с боб и репички.

Преглътнах разочарованието си, платих му, дори надплатих за сбогом. Беше прекарвал по четири часа всеки ден в продължение на три седмици в компанията ми. Взе парите и след пет минути си тръгна, без да се обърне нито веднъж. Никога повече не го видях.

Гледах портрета дълго и внимателно. След това го изгорих. Нося картината в съзнанието си като образ на това коя съм... Това определено не е жената, която ме гледа от огледалото на Лала Захра. Тази жена трябваше да нарисува Лоран, тази екзотична кокетка с блестяща кожа и разпусната светла коса, чиито очи светят в същото тюркоазено като коприната. Тази жена може би щеше да го заплени, както толкова копнеех навремето.

Усмихвам се скептично на отражението си – толкова по-добре, че това не се случи.

Лала Захра обърква израза ми със задоволство.

– Виждаш ли, Алис, ще станеш чудесна куртизанка. Кафтанът ти отива.

Тя е в недоумение, когато го разкъсвам, хвърлям го към нея и избухвам в сълзи. За пръв път плача, откакто съм пленена.

Кафтанът е едва началото. Водят ме на място, което наричат хамам, нещо като обществена баня. Там ме събличат и ме пращат в ужасно гореща стаичка, пълна с пара. Виждам трудно заради изпаренията, но когато въздухът се избистря, забелязвам голям брой местни жени, които се разхождат чисто голи с по-малко свян и от Ева, преди да отхапе от ябълката. Някои седят, други се движат, като разкриват цепки, неокосмени като на дете. Всички бърборят на странния си език, а виковете и смехът им кънтят помежду каменните стени. Ако затворя очи, мога да повярвам, че съм сред стадо примати.