– Не приличаш на холандка – казвам, защото кожата и е тъмномаслинена, а косата ѝ тъмна и къдрава.

– Приличам на баща си. Майка ми работеше дълги години за Сиди Касем. Пристигнала от Амстердам със съпруга си, моряк, който се присъединил към корсарска флота тук; загинал в морската битка при Гибралтар, а тя сменила вярата си и се омъжила за местен мъж, берберин от областта Риф.

– Явно мястото е космополитно – изричам сухо.

– О, да! – отвръща с гордост. – Имаме пленници от всички краища на света.

Казва, че името на града е Сале и се намира на северното крайбрежие на Мароко, дума, което досега свързвах единствено с качествено изработени кожени стоки на централния пазар в Хага. Оказва се, че тук е основното пристанище за търговия с чуждестранни роби в берберския район.

– Сиди разполага с роби от Испания, Португалия, Франция и Сицилия, от Корсика и Малта, дори от далечната Ирландия и от още по-северните страни.

Разказва ми за прочут набег от времето на майка ѝ в арктическия град Рейкявик, където били заловени повече от четиристотин роби само за един ден. Протяга ръка и докосва бузата ми.

– Кожата на тези момичета била по-светла дори и от твоята: майка ми казваше, че изглеждали като изсечени от лед. Открай време високопоставените тук са луди по жени със светла кожа и руса коса. Те са символ на високо обществено положение: само богаташ може да си позволи подобно рядко създание. – Отново погалва косата ми, общият ни език предизвиква близост. – Ще бъдеш високо оценена.

Ето защо въпреки възрастта ми бях отделена от останалите жени на кораба.

– А кой е Сиди Касем? – питам.

– Той е високо почитан. – Промърморва нещо на дивашкия си език, прокарва ръце надолу по лицето си, целува дланите си и докосва сърцето си, сякаш той е някакво божество или светец. – Сиди Касем е предводител на корсарите. Безброй кораби е завзел, Аллах да го благослови. Имаш голям късмет, че си пленена от един от неговите капитани – казва без капка ирония.

– Съпругата му Лала Захра също беше пленница. Тя е от Англия и там е носила името Катрин. Тук обаче всички я наричат Розата от Севера. Тя прие името Захра, когато смени вярата си.

Потръпвам.

– Станала е мохамеданка?

– Тя е прекрасна дама, пример за всички нас. Скоро ще я видиш, това е голяма чест за теб.

Стисвам устни и не отговарям нищо.

По-късно ме отвеждат долу в голям салон с ниски канапета покрай стените. Обзавеждането е едновременно семпло и богато. Майка ми е първокласен сноб. Научена веднага да преценявам богатството и вкуса, мога да кажа на мига, че собственикът на тази къща има пари, но ги използва мъдро и не се стреми към показност. Карат ме да събуя обувките си пред салона; килимите, по които вървя, са като коприна под краката ми, а цветовете са като на залеза. В горната част на стените преминава резбован гипсов фриз, оформен като пчелна пита. Таванът е от резбовано тъмно дърво, стените са бели, а покривките на канапетата – от гладък кремав лен, но възглавниците отгоре са от лъскава коприна и кадифе, а гобленът на стената е зашеметяващ. Докосвам го с изумление, обръщам ъгълчето, за да видя изработката от обратната страна, но тя не се различава от тази отпред: признак за истинско майсторство. Странно е да открия подобна красота на място, където жестокостта процъфтява.

– Виждам, че се интересувате от бродерия.

Хладният английски глас ме стряска. Обръщам се и виждам леко усмихната величествена жена на около шейсет-шейсет и пет години. Очите ѝ са студено сивосини, но клепачите ѝ са покрити с някаква тъмна смес, която ги кара да изпъкват, така че изглеждат едновременно много чуждоземски и директни. Не съм свикнала да ме наблюдават така; чувствам се неудобно. Заглеждам се в детайла на големите ѝ сребърни обици и интересната ѝ огърлица от мъниста, обхванала плътно шията ѝ. Робата ѝ е в наситено тъмносиньо, предната част и ръкавите са избродирани със сребриста нишка и ситни перли. Висока е и стои изправена: впечатляваща е. След като се обляга на възглавниците обаче, прави гримаса, сякаш ставите ѝ са се схванали, и осъзнавам, че е по-възрастна, отколкото ми се стори.

– Добре дошли в нашата къща – казва и ме кани да седна с жест, като че ли съм неделна гостенка, наминала на чай и приказки. – Казвам се Лала Захра и съм съпруга на Сиди Касем, собственикът на тази къща.

– Аз съм Алис Суон и съм от Хага, въпреки че семейството ми е от Англия.

Свива устни.

– Както и аз навремето. От място, наречено Кенеги, в Западен Корнуол. Напоследък не ми се удава често възможност да говоря на майчиния си език.

– Значи, тук не се срещат много пленени английски роби? – питам кисело.

Тя плясва бедрото си с ръка и избухва в смях.

– О, Алис Суон, колко жалко, че ще трябва да те предадем нататък. Би било забавно да те задържим за известно време. Хубаво е да видиш някой със силен дух, ала, предупреждавам те, няма да е много разумно да го демонстрираш на мястото, където отиваш.

Преглъщам.

– И къде е това? Ще ми се да съм наясно със съдбата си. Мисля, че за да приемеш жребия си, по-добре е първо да го асимилираш.

Тя повдига вежда.

– Знакът на ухото ти показва, че си предопределена за Мекнес.

Маркирана за пазара като овца.

– А кой или какво е това "Мекнес"?

– Възможно ли е славата на великия ни султан да не се е простряла до холандското висше общество?

– Не се движа в тези кръгове – отговарям хладно. Тя си играе с мен, а това не ми харесва.

– Отделиха те като награда за пресветия ни владетел, султанът Мулай Исмаил. Дворецът му се намира в имперския град Мекнес и според съпруга ми е в процес на реконструкция с величествени мащаби.

Смилам тази информация мълчаливо. Когато майка говореше за желанието си да ме омъжи във висшето общество, надали бе имала точно това предвид.

– Ще бъдеш приета в султанския харем и ако проявиш здрав разум и благоприличие, няма да си лишена от нищо до края на дните си. Ще бъдеш настанена в палат от мрамор, порфир и яспис; храната ти ще е поднасяна в златни и сребърни блюда, ще бъдещ облечена в най-фината коприна, а през зимата – в най-меката вълна и ще бъдеш парфюмирана с пищните арабски аромати. За какво повече би могло да мечтае... едно момиче?

– Султанът на Мароко иска аз да бъда негова куртизанка? – Самата мисъл за това е абсурдна.

– Достатъчно хубава си с тази светла кожа и коса, затова ще му бъдеш представена като такава. Какво ще прави с теб след това, той ще си реши. – Усмихва се мило, сякаш е съвсем в реда на нещата да си седим тук и да обсъждаме подобни неща. – Стига, Алис, не е толкова лошо. Чужденците може и да обрисуват султана като чудовище, но той е мъж като всеки друг. Като жена в харема му ще имаш хубав живот и ще се наложи да легнеш с него само няколко пъти през целия си живот. А може да е дори само веднъж.

Вече не мога да сдържам гнева си.

– И веднъж е прекалено много!

– Знам, че е трудно да приемеш загубата на избора и волята си. Аз имах по-голям късмет, въпреки че и аз бях пленена от корсари.

– Щом и ти си била пленена от пирати, бих очаквала повече милосърдие от теб.

– Те са корсари, Алис, не пирати. Може да ти се струва, че разликата не е голяма, но в тази култура те са герои, а не престъпници. Не вършат това за собствена облага, а за благото на обществото.

Посочвам разкошната стая.

– Значи, прекрасната ви къща не се счита за "лична облага"?

Тя запазва спокойствие.

– Разбирам, че е трудно да бъдеш ограбена от онова, което смяташ за свобода. Но отговори ми честно, Алис, жените свободни ли са наистина? В Англия, а подозирам и в Холандия, ни купуват и продават, уреждат ни бракове, за да се подсили семейният бизнес или в името на политически домогвания, за да се предотврати загубата на имот или просто за да не висим повече на ръцете на семействата си. Трябва наистина да е било шок, разбирам това, да бъдеш похитена в морето и да се озовеш сред хора, които възприемаш като омразни. Съзнавам, че може да бъде доста плашещо. Бях взета като затворничка на път за църквата в Пензанс през 1625 година и бях продадена като робиня тук в Сале. Мислех, че това е краят на живота ми, а той тъкмо започваше. Мъжът, който ме купи, ме взе за съпруга и това се оказа много щастлив брак. Ще кажеш, че аз съм била късметлийка, но знай от мен, Алис, че тези хора не са по-различни от всички останали: някои са богобоязливи и изпълнени с уважение, дори са мили; други обаче са подли и пълни с омраза. Можем единствено да се надяваме на най-доброто...

– И да се подготвим за най-лошото – довършвам вместо нея, раздразнена от проповедта ѝ.

Тя разперва ръце.

– Може всичко да се окаже много по-добро от страховете ти. Но е разумно да си прагматична и да приемеш дадената ситуация възможно най-спокойно; по този начин ще предпазиш себе си и ще сведеш до минимум... трудностите.

– Няма да сменя вярата си.

– Трябва да направиш избор според съвестта си. Но, Алис, важно е онова, което пазиш в сърцето си. Не упорствай, умолявам те. За твое добро.

За миг атмосферата натежава заради намека за насилие, а след това чувам шумолене на дрехи зад гърба си и в същия миг изопнатите черти на лицето ѝ омекват, а кожата ѝ се покрива с руменина, сякаш някой е запалил светлинка в нея. Зад гърба си чувам мъжки глас, плътен и звучен – господарят на къщата се появява и свежда поглед към мен.

Той е стар и кокалест, с тъмно лице и късо подстригана снежнобяла брада. Очите му са искрящи, проницателни и свирепи под сложно завитата му чалма. Изумена съм, когато ми заговаря на английски.

– Добър ден, Алис Суон. Моят капитан има склонност да преувеличава, но виждам, че този път описанието, което ми даде, отговаря на истината.