Не беше нужно дълго време, за да осъзная, че сме много по-ценна стока от топовете плат в товара на кораба. Двете мулатки, които служеха на мъртвия капитан като готвачки (и съжалявам да го кажа, но по-скоро като метреси), извъртат очи.

– Робини – измърморва едната, а другата добавя:

– Отново.

Винаги съм възприемала робството като нещо ужасно. Идеята да притежавам човешко същество, подобно на някоя мебел, ми се вижда неморална и отказах да купя когото и да било. Майка ме мъмреше, че не мога да ръководя финансите си. Амстердам е столицата на робството в Европа и можем да купим роби на нищожна цена. След смъртта на татко обаче аз се заинатих и запазих книгите, макар тя неспирно да се оплакваше, задето не притежава цял куп черни момченца, не може да се облича с изискани дрехи и да се разкрасява за посещенията на ужасните си приятели, следвани от цяла свита нещастници. Ала за мой срам, никога не се бях замисляла за възможността бял човек да бъде продаден в робство – най-малко да се случи с мен самата.

Чувала съм за кораби с роби, за хора, оковани с вериги сред собствените си нечистотии, за болестите на борда, за това, че броят на труповете, които се изхвърлят в морето, е по-голям от този на пристигналите живи хора; изглежда обаче, че моята участ няма да бъде такава. Отвеждат ме в тясна каюта, която макар да е очукана и мръсна, ми предлага известно усамотение и достойнство, и докато лежа в мрака, размишлявам какво щеше да бъде, ако бях стигнала в Англия. След като се омъжех, щях да живея със съпруга си господин Бърк в новопостроената му къща на лондонския Голдън Скуеър – място, което ми се струва вълшебно, но което никога не съм виждала и вече едва ли някога ще видя.

Не съм се срещала с господин Бърк: съюзът ни беше уреден от семействата ни, въпреки че, боя се, това не беше бракът, на който се надяваше майка ми. Тя лелееше грандиозни мечти, втълпяваше ми как ще се оженя за аристократ и ще възстановя богатството, пропиляно от баща ми при бягството му от парламентаристите в Холандия в началото на Английската гражданска война. Нямам представа защо е приела този брак, след като още като дете ми беше ясно, че не държеше особено на него. Тя също беше емигрантка, дете на родители, водещи почти дворцов живот, общувала е с богатите и известните, без да разполага с необходимите за това средства. Доколкото подразбирам, възникнал е някакъв скандал; тя се омъжила за татко след това.

Докато растях, постоянно бях пращана на посещения сред аристократите, но след връщането на крал Чарлс на трона се появиха достатъчно момичета по-красиви от мен, със значително по-голямо състояние, произхождащи от добри английски семейства на пазара за булки, и майка ми преживя невероятно разочарование.

Разочарованието се превърна в горчивина; горчивината в страдание на духа, което скоро прерасна в страдание на тялото; и оттогава станах нейна болногледачка. Само заради огромните дългове, които бяхме натрупали, и заради нейния "копнеж да видя любимата си Англия, преди да си отида", тя беше се съгласила от мое име да дам ръката си на господин Андрю Бърк.

Най-близкият контакт с годеника ми беше малък портрет, който ми беше изпратил, но след като видях онзи, който направиха на мен по случай годежа, не се надявах да е много правдоподобен. Изглеждах дребничка, очите ми бяха по-големи и сини, отколкото са в действителност, кожата ми беше бяла като порцелан, без следа от лунички, а липсата на детайли премахваше поне десет години, сякаш някой ме беше осветил с лампа, чийто блясък отстранява възрастта и грижите. Когато го видях, избухнах в силен смях.

– Ще ме върне, когато види какво е взел в действителност!

На майка не ѝ се видя забавно.

Портретът на господин Бърк изобразяваше румен мъж на средна възраст, с черна брада, със солиден корем, облечен в тъмни дрехи, с размотан голям топ плат пред него, в ръката си държи дървен метър, подсказващ положението му като търговец на манифактурни стоки – на цял километър надолу в социалната стълба на майка ми с нейните мечти за благополучие.

И все пак, оживена от перспективата да се завърне с кораб в Англия, след като вече бъда омъжена, майка дори успя да се надигне и да приседне в болничното си легло и да го нарече "извънредно привлекателна партия". Така че всичко беше претегляне, сметки и стока; а сега тази система на размяна бе намерила най-истинския си възможен израз. Вместо да бъда изпратена при дебел, застаряващ търговец на манифактурни стоки в Лондон, ще бъда продадена на друг мъж в друга чужда земя.

В морето сме от много дни – много повече от трите, необходими да се стигне от Шевенинген до английското крайбрежие. Никога през живота си не съм разполагала с толкова време за себе си. Бях на тринайсет, когато татко умря. Майка се затвори в къщата в деня на погребението му и никога не излезе оттам, но прекарваше времето си в дрямка, четеше поезия, гледаше през прозореца, въздишаше по изгубената си младост; или пък дрънкаше фалшиво на малкия си клавесин.

Докато татко беше жив, имахме прислуга: готвачка, икономка, камериер, две прислужници, градинар; но след смъртта му истинското ни финансово състояние излезе наяве и бързо след това те ни напуснаха един по един, след като задълженията ни бяха оповестени и не можехме да плащаме надниците им. Накрая останахме само със старата Юдит и дъщеря ѝ Елс. Юдит готвеше криво-ляво, а Елс се справяше единствено с ножа за белене и с месенето на тесто. Колкото и малка да бях, влязох в ролята на икономка. Не живеехме комфортно, но аз винаги бях ангажирана с дребните неща, които движат домакинството – метене и чистене, шиене и кърпене, грижи за градината, която по принуда бях превърнала в зеленчукова и овощна.

Малко по малко продадох колекцията от антики на татко: италианските му чаши и порцелана, книгите му, разни други вещи и колекцията му от научни пособия. След това дойде ред на красивите турски килими, а после и на обзавеждането във всички стаи, с изключение на това в приемната, където от време на време продължаваха да идват гости. Останалата част от къщата беше оголена до краен предел: по-малко за чистене, обосновавах се аз и се впусках в сметките за домакинството. (Как ми се щеше да продам проклетия клавесин на майка; звуците на погрешни ноти отекваха все по-дразнещо в бързо изпразващата се къща.)

Когато получих предложението на господин Бърк, би трябвало да се почувствам поне малко облекчена, че най-сетне някой щеше да поеме опека над нас, че вече нямаше да се нагърбвам с подобни делнични грижи. Истината обаче беше, че практичността на този живот ми харесваше, простата логика на това, че ако не си размърдам кокалите при изгрев слънце, за да помогна на Юдит и Елс в кухнята, няма да имаме хляб за закуска; че ако не закърпя фустата си веднага, щом се прокъса, скоро ще е годна единствено като парцали за чистене. Нямам представа как успявахме да поддържаме фасадата на аристократичен живот, но мисля, че никой не беше наясно до каква нищета сме изпаднали. Всяка вечер отивах в леглото удовлетворена, че всичко е сложено в ред; ръцете ми бяха в покой единствено докато спях.

И така, аз лежа в тясната каюта, а съзнанието ми се рее. Представям си какви са похитителите ни и се чудя дали пътуваме към Портала на Херкулес в Средиземноморието, към робските столици на Алжир или Тунис; или може би още по на изток при самия турски султан в Константинопол.

Минава едва седмица, преди любопитството ми да бъде задоволено.


Когато най-сетне акостираме и слизаме от кораба, озовавам се на брега с насълзени очи, тъй като са свикнали с тъмнината, а светлината на това ново място е така остра. От кораба ме натоварват на муле, което пристъпва по тясна пътечка покрай множество мъже с кафява кожа и чалми или роби с островърхи качулки – повечето мълчат, въпреки че някои от тях проклинат или може би ни благославят на странния си гърлен език. Минаваме покрай измършавели магарета, тъмнооки деца и жени, покрити с плат от глава до пети (мечтата на манифактурния търговец). Най-после спираме пред висока бяла къща без нито един прозорец, има само огромна декорирана желязна врата. Там ме настаняват в стая с пет-шест други жени, никоя от които не знае и думичка на английски, при все че една от тях, Саар, говори малко холандски. Обяснява ми, че тя и останалите жени са били отвлечени от испански или португалски села.

Всички са с повече от десет години по-млади от мен, въпреки че слънцето е състарило кожата им и е издълбало дълбоки бръчки по лицата им. Тези момичета са стояли на кея или на морската дига и са кърпили мрежите или са пълнили бурета с осолена риба. Те обаче са прагматични: не се чуват романтични приказки, нито се говори за благородно потекло, нямат илюзии за това, което ни чака, и изглежда са приели съдбата си.

– Само помисли: какво е общото между нас? – пита Саар.

– Всички сме жени.

– Освен това?

Не ми е нужно много време, за да се сетя.

– Всички сме неомъжени.

– Освен това всички сме девици. Това ни прави ценни.

Единствената причина да те смятат за ценна стока е непокътнатият химен. Стисвам зъби.

– Е, това означава поне, че ще предпочетат да опазят инвестицията си, докато я продадат.

– Положението е по-лошо – отбелязва момичето, което се казва Констанца.

– Кое може да е по-лошо?

– Те са мохамедани, ще ни потурчат.

Взирам се в нея невярващо.

– Никога няма да приема подобно нещо.

– Сега говориш така.

Идва трътлеста жена в традиционно облекло, обикаля ни и оглежда ръцете и зъбите ни, като че ли сме добитък. Щом стига до мен, ухилва се и погалва косата ми. След това заговаря на чист холандски.

– Каква скъпоценност: тази ще му хареса.

Отговарям ѝ на същия език и това я изненадва. Осведомява ме, че се казва Ясмин и майка ѝ "е била холандка", каквото и да означава това.