— Говориш в множествено число, а не би трябвало — отвърна тя с престорена любезност. — Аз съм, слава Богу, съвсем спокойна. Можем да обсъдим задълженията ти като нов надзирател утре сутринта на закуска. Надявам се дотогава да си се „пресърдил“.

След тези думи Елиса повдигна полите си, за да не ги изцапа от допира им с пода на плевнята и се отдалечи.

А Хънтър я наблюдаваше. Всяка нейна крачка караше кръвта му да струи кипяща във вените му. Каза си, че това е гняв.

Естественото втвърдяване на тялото му му подсказа, че се опитва да излъже сам себе си.

Помисли си, че би трябвало меките, тънки, прилепнали поли да бъдат забранени със закон. А също й момичето със полюляващи се бедра, очи с цвят на море и коса като лятна луна.

Ако имаше разум дори колкото едно пате, би трябвало начаса да възседне коня си и да препусне надалеч оттук.

Реши, че въпреки всичко ще остане. Трябваше да се добере до онези главорези, братята Кълпепър.

Освен ако Елиса не го уволнеше преди това.

Тази мисъл го накара да се намръщи. Ако тя го уволнеше, нямаше да има основание да се мотае край Ладър Ес. Прикритието му изискваше да изглежда като човек, който се интересува единствено от говеда, а не от бандата на Кълпепърови.

По дяволите! Трябваше час по-скоро да отиде при нея и да се опита да приглади разрошената й перушина.

Докато Хънтър успее да затвори вратата на конюшнята, да духне фенера и да излезе от плевнята, Елиса си бе отишла.

— Елиса? — тихо подвикна той.

Тишината беше единствения отговор, който получи.

После някой отвори вратата на къщата и отвътре се процеди сноп светлина. След това вратата се затвори с такава безвъзвратност, че трясъкът й отекна чак до плевнята.

Каквото и да планираше, трябваше да почака до утрото на следващия ден.

4.

Доста преди зазоряване на следния ден Елиса беше станала и шеташе в кухнята. Приготвяше се да меси хляб. Под престилката, ушита от четири чувала, носеше една от английските си рокли.

Тази беше от морскозелена коприна. Дълбокото деколте беше запълнено с ирландска дантела. Преди време от двата ръкава падаха гъсти дантелени дипли, но вече ги нямаше. Беше отрязала ефирната материя още първия път, когато не бе успяла да се отдръпне навреме от кухненския огън. Дантелата беше пламнала, заплашвайки да изгори цялата рокля и нея самата.

Елиса пресяваше брашното и отмерваше дозата, като непрестанно си тананикаше някакъв валс. Движенията й бяха ритмични и грациозни, сякаш танцуваше. Полата й леко се завърташе, а после прилепваше към тялото й при всяко движение на хълбоците й. Дълбоките фестони на полата й бяха украсени с червени копринени рози. Украсената й с волани в същия цвят фуста се показваше под наборите на полата й.

Английските братовчедки на Елиса щяха да се ужасят, ако разберяха, че под полата си носи само една-единствена червена фуста, вместо обичайния кринолин. Подобно на ефирните ирландски дантели, обръчите и колосаната тъкан на кринолина не бяха от особена полза при работата в ранчото.

Всъщност, всичко в нея ужасяваше роднините й с навирени носове, спомни си с ирония Елиса. Мери-Елизабет насмалко не припадна, когато я завари в градината на имението.

Когато братовчедка й откри, че Елиса бере билки, а не цветя и — о, ужас на ужасите! — всъщност възнамерява да ги използва при направата на ръчен хляб, който самата тя смята да омеси, виковете бяха неминуеми.

Някакъв шум от спалнята до кухнята накара Елиса да вдигне глава. Миг по-късно Пени влезе бързешком в кухнята. Карираната й ленена рокля беше избеляла и захабена от носене, но, подобно на самата Пени, дрехата светеше от чистота като нова монета.

Пени побърза да вземе престилката си и я завърза около кръста си.

— Съжалявам, успах се.

— Няма нищо. Напоследък не беше много добре. Ще направиш ли кафето? Никога не слагам достатъчно зърна, за да заприлича на калта в Мисури.

Пени с усмивка се присегна да вземе тенекиената кутия, в която държаха кафето. После изсипа една шепа зърна в кафемелачката и хвана дръжката й. Скоро кухнята на ранчото се изпълни със силния, но въпреки това приятен звук на кафе, което се мели.

Както обикновено върху печката къкреше тенджера с боб — обичайната дажба на мъжете, които гледаха добитък. Но Ладър Ес традиционно хранеше работниците си по-добре от повече други ранча, така че в един тиган цвъртеше бекон, в друга тенджера се варяха сушени плодове, във фурната се печаха бисквити, а скоро щеше да има и пресен хляб.

Елиса поддържаше кухнята и лехата с подправките в такъв ред, че би предизвикала завистта на доста имения. По тази причина храната в Ладър Ес беше по-уханна от предлаганата на доста други места. Може би някои от каубоите не забелязваха разликата, но за Елиса тя беше от значение.

Като продължаваше да си тананика на фона на мелницата за кафе, тя накълца на ситно един стрък розмарин, добави го към тестото, разбърка го добре и го обърна от голямата купа върху покритата с брашно маса, за да го омеси.

— Много хубава мелодия си пееш — додаде Пени, като спря за миг шумното си занимание. — Коя е тя?

— Това е един валс, който чух точно преди да си тръгна от Англия. Дори не си спомням името му, но като се събудих тази сутрин ми беше в главата.

— Не ти ли се иска понякога пак да си в Англия с всичките им покани за чай и модни балове?

— Не — отвърна просто Елиса. — Не ми е там мястото.

— Понякога ми се струва, че на Глория й липсваха.

— Майка ми се е родила там. А аз съм родена тук.

— Но ти изглеждаш досущ като нея.

— Не съвсем — отговори тя, като продължаваше енергично да меси тестото. — Приликата, според мен, е само външна.

— Но е достатъчна, за да привлече погледа на всеки мъж — добави Пени с лека завист.

— Не на всеки — възрази Елиса, мислейки си за Хънтър. — Във всеки случай външността ми не действа на мъжете, които една жена си струва да има.

Изражението на Пени подсказваше, че не е съгласна с Елиса, но не каза нищо повече. Тя изпразни малкото чекмедже на кафемелачката в една тенджера, сипа още зърна и продължи заниманието си.

Елиса наръси още малко брашно върху масата и се върна към месенето с бързи, сръчни движения.

Когато брашното стана готово да бъде разделено на отделни самуни, Пени беше приключила с меленето на третата доза кафе и тъкмо слагаше тенджерата да заври на печката. От време на време тя поглеждаше изкосо към Елиса, сякаш я чакаше да каже нещо. Най-накрая не можа да се сдържи и взе инициативата в свои ръце.

— Струва ми се, че чух снощи някой да язди насам по тъмно — изрече Пени с леко напрегнат глас. — Бил ли беше?

— Не. Един мъж на име Хънтър. Нашият нов надзирател.

Докато говореше Елиса раздели тестото на четири самуна.

— Наистина ли? — учуди се Пени. — Дали ще успее да ни помогне?

— Навярно, освен ако не го убия преди това.

Пени премести погледа си от печката към Елиса. Кафявите й очи се ококориха.

— Не те разбрах.

— Този мъж е много невъзпитан.

— О! Тогава защо го взе на работа?

— Ти как мислиш? — сопна й се Елиса, докато оформяше самуните с енергични движения. — Имаме нужда от него.

— Само ако Бил…

Пени стисна устни и гласът й заглъхна.

— Ако желанията бяха коне, всички просяци щяха да яздят — лаконично й отговори Елиса.

Пени заби поглед в печката и не каза нищо.

— По дяволите! — процеди под носа си Елиса. После се обърна към Пени и добави по-нежно: — Съжалявам. Нямах намерение да го кажа така грубо. — Тя се приближи бързо до печката и прегърна Пени. — Исках само да кажа, че точно сега Бил не може да помогне на никого, дори на себе си. Знам колко е трудно да виждаш как старият ти, добър приятел се държи като истинско копе… ъ-ъ магаре.

Пени кимна и изхлипа. Изпод карираното й боне се бяха измъкнали няколко кичура лъскава кестенява коса и се бяха прилепили към бузите й. Неочаквани сълзи изпълниха очите й.

Елиса почувства как я обзема непреодолима нежност към по-възрастната жена. Обикновено Пени се поддаваше на емоциите не повече от къс скала. Но колкото повече Бил продължаваше да пиянства, толкова по-напрегната ставаше тя. А след това дойдоха пристъпите на треската, от която Пени все още не можеше да се отърве.

И като капак на всичко дойдоха братята Кълпепър, които се бяха струпали като лешояди край умиращото Ладър Ес.

Елиса си заповяда да не мисли за това. Засега не можеше да се справи с бандата на Кълпепърови. Но поне можеше да утеши Пени, която през последните две години бе изгубила толкова, колкото и самата Елиса.

— Стига вече — тихо каза Елиса. — Всичко ще се оправи. Това, че Бил скоро не е идвал насам, не означава, че през цялото време лежи мъртво пиян в хижата си.

Пени кимна, но не каза нищо.

Елиса внимателно избърса очите й с крайчеца на престилката си.

— Олеле, Боже! — възкликна тя. — Изцапах цялото ти лице с брашно.

За миг Пени затвори очи. После пое треперливо дъх и прегърна Елиса.

— Може би брашното ще скрие луничките — пошегува се тя.

— В такъв случай ще го избърша веднага. Обожавам луничките ти.

— Само защото ги нямаш. Макар че постоянно се разхождаш на слънце без шапка.

— Гледам да не прекалявам — възрази Елиса. — От много слънце заприличвам на варените омари на лорд Хари.

— Имаш такава красива кожа! — погледна завистливо Пени към по-младата жена. — Цялата си бяло и розово. Като майка ти. Коса като лен и очи като синьо-зелени скъпоценни камъни. Досущ като нейните.

— Щом казваш. Лично аз мисля, че грешиш. Майка ми беше необикновено красива жена. А аз не съм.

— Не всички мъже мислят така.

— Кажи го на английските лордове. Те мислеха, че съм хубава като брадавица.

Пени поклати глава, за да изрази несъгласието си с нея.

— Знам добре кои жени привличат мъжете — натъртено заяви тя. А после добави тъжно: — И знам на кои изобщо не обръщат внимание.