Изражението на Мики подсказваше, че повече му бяха харесвали по другия начин.

— Вчера — отвърна той.

— Защо не го изпрати при мен, за да поговоря с него? — запита Елиса.

— Няма нужда да си морите хубавата главица, госпожица Елиса. Особено с един мексиканец.

— Господин Барбър, хитростта и интелекта ти са като на каменна плоча. Мисля, че заповедите ми бяха ясни: ако мъжът може да язди, да върти ласо и да стреля искам да го наема.

— Той беше само един…

— Мексиканец — довърши Елиса думите на Мики. — Някои от най-добрите ми каубои са мексиканци. По-точно бяха, преди да започнат неприятностите.

— Страхливци — подхвърли Мики.

— Не се преструвай на по-глупав, отколкото Господ те е създал — нетърпеливо му каза Елиса. — Те имаха жени и деца, които да пазят и хранят. Не можех да поема подобен товар на съвестта си. Казах им да си търсят работа в по-безопасно ранчо.

Тя изгледа Мики с отвращение и насочи вниманието си към Хънтър.

— Хънтър, трябва да наемеш хора, без оглед на нищо друго, освен уменията им да се справят с ласо, кон и оръжие. Ясно ли е?

Ъглите на устата му се помръднаха едвам-едвам. Може би това беше началото на усмивка.

Или просто проява на нетърпение.

— Да, госпожице — провлече той. — С изключение на едно нещо.

— Кое е то? — запита тя в миг.

— Ракията. Няма да наема нито един мъж, който ми мирише на алкохол. Всъщност няма да позволя никакво пиянство в къщата за ратаите, докато съм надзирател тук. Един пияница може да убие себе си, а заедно с това да причини смъртта на още дузина свестни хора.

Елиса погледна към Мики от тази нова гледна точка.

— Да — кратко рече тя. — Съгласна съм.

— Само го направи и до залез слънце тук няма да остане нито един човек — войнствено заяви Мики.

— О, поне един мъж ще остане със сигурност — отговори Елиса. — Неговото име е Хънтър.

— Както вече казах — промърмори Хънтър, като изгледа Мики, — няма нужда да се палиш заради една кокетка. Това е нещо, което се учи години наред, момче.

Елиса стисна устни.

Мики я изгледа намусено.

— Аз съм старши в Ладър Ес.

— Вече не си — кротко възрази Хънтър.

— Никога не си бил! — додаде Елиса. — Никога не съм ти казвала, че си надзирател, Мики. Не ми харесваше начинът, по който се държеше с някои от…

— Лапачите на чили — изсумтя Мики. — Трябваше по-рано да ги разкарам оттук.

Елиса ужасена разбра със закъснение какво се бе случило с най-добрите й работници.

— Ти си уво… — започна тя.

— Ти си един от тримата каубои, които са ни останали — прекъсна я насред думата Хънтър. — Затова ще ти дам възможност да се споразумееш с госпожица Сътън. Работи за двама, излей ракията в клозета и ще запазиш работата си. Разбра ли ме?

Мики понечи да възрази, срещна погледа на Хънтър и сдържа езика си.

— Ще проверявам бараката на ратаите — продължи Хънтър. — Много ще се ядосам, ако намеря пиене и ще те изгоня оттук, без да ти платя нито цент.

Мики само кимна намусено.

— Върви си в бараката и изтрезнявай — добави Хънтър. — Кажи на другите работници, че ще поговоря с тях утре сутрин.

Мики изгледа гневно и объркано Елиса, после се обърна и тръгна към вратата на плевнята с горди крачки.

Щом стъпките му заглъхнаха, Елиса се обърна към Хънтър.

— Не ми пука, дори ако Мики е последният каубой оттук до Соленото езеро — заяви тя. — Няма да позволя да се налага над някой друг, само защото той е по-дребен, по-отстъпчив или с друг цвят на кожата. Само ако знаех какво прави на Шорти, на Гомез и Раул, щях да…

— Щеше да направиш така, че да убие някого — довърши набързо мисълта й Хънтър. — Или те бяха много добри с оръжието?

— Не.

— За разлика от Мики.

Елиса го изгледа сепнато.

— Откъде знаеш?

— Войниците в Кемп Халък говорят за това. Казаха, че младият ти любовник вади бързо револвера и още по-бързо стреля.

— Мики? Мой любовник? Никога!

— Не това се говори в Халък.

— Не нося отговорност за безпочвените им брътвежи.

— Кокетките трябва да приемат слуховете такива, каквито са.

Елиса бавно си пое дъх, борейки се с надигащия се в нея гняв. Когато отново заговори гласът й беше спокоен и сдържан — глас, който се бе научила да използва срещу братовчедите си в Англия.

— Можеш да вярваш за мен каквото пожелаеш — изрече тя с равен глас. — Обаче никога повече няма да ме обиждаш пред други хора.

— Или ще ме уволниш? — язвително подхвърли Хънтър.

— Точно така.

Хънтър присви черните си очи. Една от способностите му бе вярната преценка за мъжете. Това умение му беше помогнало да стане добър офицер. Ако Елиса беше мъж, Хънтър би приел всяка нейна дума за чиста монета.

Но Хънтър изобщо не беше добър в преценките си за жените. Доказал го бе сам на себе си с брака си за Белинда.

— Значи си готова да загубиш ранчото си, само защото носът ти е постоянно навирен?

— Имаш за себе си по-високо мнение от мен самата. Аз изобщо не съм убедена, че можеш да спасиш ранчото.

— Нека сключим сделка, Палавке.

— Не ми харесва това обръщение.

— Ще се постарая да го запомня.

— Но навярно ще продължиш да го използваш?

— Вероятно. Ще ме уволниш ли заради това?

— Не.

Хънтър присви очи, защото Елиса отново го бе изненадала.

— Мисля, че спомена за някаква сделка — напомни му Елиса. — Каква е тя?

— Аз ще събера в стадо говедата и конете. А ти ще престанеш да флиртуваш с мъжете. Приеми го като основно морално правило.

— Никога не съм флиртувала с Мики или с който и да е друг от каубоите.

— Струва ми се, че Мики не мисли същото.

— Мики изобщо не мисли.

Хънтър изпухтя нетърпеливо.

— Мъжете не мислят, когато кръвта им ври и кипи. Жените го знаят и го използват срещу мъжете.

— Доста лоша представа имаш за жените.

— Имам просто реалистична представа за честните отношения между двата пола — иронично отвърна той.

— Нещо като моето виждане за нечестните отношения между тях.

— И какво е то?

— Ако един мъж желае една жена, а тя не го иска, вината е нейна. Ако една жена иска един мъж, но мъжът не я желае, вината е пак нейна. Ако един мъж се ожени не за онази жена, за която е трябвало, вината е нейна. Ако една жена се омъжи не за онзи мъж, за когото е трябвало, вината е пак нейна. Ако мъжът бие жена си, вината е нейна. Ако жената…

Хънтър вдигна ръце пред себе си.

— Предавам се — изрече той почти с усмивка.

— Съмнявам се.

Зачатъкът на усмивка се стопи от лицето на Хънтър така бързо, сякаш никога не бе съществувал.

— Права си, Палавке. Никога вече не бих отстъпил на момиче. Никога! Цената, която трябва да се плаща след това, е прекалено висока.

Презрението в гласът му накара Елиса да трепне.

— Не съм момиче и изобщо не съм те молила да ми отстъпваш.

— Така че, ако възнамеряваш да въртиш дупе, за да ме видиш да лазя в краката ти, просто не си прави труда — продължи той, без да я слуша. — Ако изобщо някога се оженя повторно, ще бъде за жена, а не за разглезено девойче, което не знае какво точно иска.

Думите на Хънтър прозвъняха в ума на Елиса със зашеметяваща сила.

„Ако изобщо някога се оженя повторно. Изобщо някога… Повторно…“

— Значи си женен? — попита замаяно Елиса.

— Вече не. Тя е мъртва.

— Във войната?

— Близко си до истината.

Елиса понечи да попита Хънтър дали има деца. След това срещна мрачния му поглед и реши, че е време да се върне към първоначалния въпрос.

— Бих предпочела Мики да си вземе заплатата и да се пръждосва от земята на Ладър Ес.

— Просто престани да кокетничиш и той ще се оправи.

— Преди всичко искам да ти кажа, че никога не съм поощрявала вниманието на Мики към мен. Така че се съмнявам, че той ще се „оправи“.

Хънтър споделяше мнението й, но не виждаше смисъл да обсъжда този въпрос с Елиса. Самият той беше видял през войната доста момчета като Мики — млади, буйни, изпълнени с желание да се наложат със сила над всичко, което им се изпречи на пътя. От скандалджиите като Мики имаше определена полза в битките, стига да бяха държани под контрол.

А на Ладър Ес предстоеше едно адски трудно сражение.

— Ако Мики не работи, ще го уволня — заключи Хънтър. — Дотогава имаме нужда от всеки чифт ръце.

Елиса несъзнателно потри мишницата си, там, където Мики я бе стиснал.

— Ако отново те докосне няма да чакам да го уволниш. Ще го направя сам — погледна той ръката й. — Спри да го дразниш и той ще престане да стиска ръката ти.

Елиса почувства смътно, че самообладанието я напуска. Дълбоко в съзнанието й се мярна една мисъл: какво ли целеше Хънтър, та се мъчеше да влезе под кожата й като отровен бръшлян?

— Върви по дяволите, Хънтър.

— Какво? — шокиран я изгледа той.

— Върви. По. Дяволите.

Всяка дума беше студена, отделена, отчетлива.

— Само ако беше мъж, щях… — започна Хънтър.

— Слава Богу, че не съм — рязко го прекъсна Елиса. — Уморих се да ме държат отговорна за детинското поведение на мъжете.

— Момиченце, просиш си да ти измия устата със сапун.

— Ако го сториш повече никога не заставай с гръб към мен.

Хънтър хвърли към Елиса леден, преценяващ поглед. Не беше нужно особено прозрение, за да разбере, че тя говори напълно сериозно.

Досега Белинда щеше да е започнала да подсмърча и да тропа с малкото си краче, скрита зад обидената си физиономия. А след това щеше да се цупи с часове. Дори дни, може би.

Господи, колко досаден можеше да направи една жена животът на мъжа!

Интересно какво ли правеше Елиса, когато изпуснеше нервите си? Може би пищеше и кълнеше като някоя истеричка?

— Значи ще се сърдим, а? — подхвърли любопитно той почти усмихнат.

Същото изражение Елиса бе виждала на лицата на братовчедите си, когато си мислеха, че са я хванали на тясно. Нищо друго не можеше да разпали гнева й както тези техни физиономии.